искам писмо, целувка и скариди саганаки
нищо че едното не може
другото не бива
а към третото съм алергична

Преминавам теста с четворка. Поставям лакмус в соса на емоциите и виждам, че това, което ме уязвяваше преди, е различно от това сега. Може би все пак съм започнала да си пожелавам как ще ми понесе определена случка и не се оставям на примамливото дъно. Или може би е просто временен кураж, необходим да ме спаси от потъване. 

Много незряло се отдавам на чувствата си (първо го написах в минало време, но после реших, че ще излъжа себе си, ако кажа, че това е в миналото). Колебая се в двата полюса твърде често, за да мога да претендирам за някаква стабилност. Не се гордея с това, но се опитвам, боже, как се опитвам (!) да се контролирам. Dancing my way through transformation.

Най-хубавото нещо, което ми се е случвало напоследък е, че започнах да мисля за чувствата на другите доста повече от преди. Лека полека излизам от егоцентризма на личните си проблеми.

Сякаш ставам по-добър родител също... 

Леко отпускам хватката си. Не без драма, но се налага. Мисля, че съществата, които обичаме (и ни обичат), трябва да бъдат автономни, а за мен лично е изключително трудно да не посявам зависимост. С това казвам "Пускам те. Грижи се за себе си. Бъди ок, наслаждавай се". Сигурно това са думите, които сама искам да си кажа, но и с другите си е достатъчно изпитание. 

Признаването на нещата и говоренето им - никога не знаеш колко много можеш да се изненадаш от себе си.

dream synopsis

сънувах ни как пукаме един в друг
летливи като напалм
усещах силна болка в корените на косата
а хълбоците ми стържеха непозната повърхност

събуждам се правя кафе пия бавно
на големи глътки които парят гърлото ми
виждам как денят плисва пред мен
и хладката му струя няма нищо общо със съня

необятна нежност

като облак
ме преборва
сърце мое
и се катурвам пак за да бъда
трева по която да стъпваш

всеки има правото да те нарани както си иска
да не разбере
да повтори
потрети
и ти всеки път се чувстваш наранен

осъзнай се

Когато кажа мразя те..., завиждам ти за..., ревнувам от..., караш ме да се чувствам зле с..., пускам по една лодчица да плува по течението.

Как грешно си мисля, че само моята истина тежи.
Неговата истина е много, много по-тежка.

Изникваш на най-неочаквани места. Нежелан като тежка морфема, с която трябва да се внимава.
вни-ма-ва.
стават грешки.

Мила Бени,

Тази седмица казах на едно момиче, че много харесвам как пише и на още едно - че трябва, щом иска.

На себе си такива благи думи не казвам. Странно е как в писането, което смятам за най-значимата си способност, съм сама срещу собствената си критика. Ужасна, непосилна враждебност.

ОЩЕ не съм започнала да чета текстовете си на глас, на себе си. Веднъж записах гласа си, докато четях стихотворение на един мъж. За мен това беше като да правя любов.

Пиша под диктовката на бясна емоционалност и спонтанност и под напора на сутрините, които държат сърцето и ума ми еднакво нащрек. Не владея бавното. Докато вървя към работа, задрасквам в ума си думички, разстилам синоними, понякога ги произнасям тихо на себе си. После заставам пред листа и избирам най-краткия начин, най-прекия път до себе си. Много искам да мога да се науча да се отпускам, да безделнича и да потъвам задълго в мислите си, без това да ми създава тревога, че нищо не върша. В текстовете си аз съм същата жена перпетуум мобиле.

С какво имам проблем - с удоволствието от себе си, с липсата на търпение, с интернализирания съдник, който ме шиба здраво с пръчицата си, докато не смаля всяка окопитила се дарба?

Всъщност, това не е въпрос (към теб). 

Мисля за Гоген, за Рим и за Как наказва Бог. 

Целувам те и дано сатурновата ти дупка не е нищо, което 2 филии с лютеница да не могат да оправят.

Твоя Д.

капка по капка
гузен негонен бяга

Никога не е късно за малко от същото.

Розовият ръб на небесната рокля
се повдига бавно, за да се оголи
хълбокът на планината.
Остава влажна следа подир всяка целувка.

тиктака нещото отвътре
не знам дали ще избухна
или ще изтека като минало време

III

подаде я и каза

обецата ти

сякаш многоточието се налагаше

сякаш имаш нещо за довършване

сякаш ме молиш за нещо сладко

преди лягане

untied

купуваш си чифт обувки за гледане, както аз ги наричам, и изведнъж - бам! - ставаш жената, която може всичко.
не може само кец, нищо че всичко край теб е само в момчета и ти мимикрираш средата от някакъв прастар импулс да си като другите.
но си обичам и кецовете де.
и като цяло защо да не притежавам цикламени токове, след като притежавам глезените, които им подхождат.
с това искам да кажа, че не можеш да изкараш жената от жената, дори Жената да си е била сънотворно.
тя иска обувки.

за мен си утро. лек мирис на пране, кафе без захар. тишина, от която изведнъж руква музика.

лошо съм ви свикнала,
обични мои.
да чувате блестящата ми честност,
обвита в нежен воал,
обезопасена и затъпена.

отделям толкова време да мразя дрехите си
а така малко - да ги сгъна.
важно е чувството.

с теб въпросите ми се превръщат във въздишки

прохождам тепърва в местата, където не си бил
толкова бели места със акустика
нови пиедестали, на които нищо няма да сложа

странният траур

Накрая си купих Дискурса и на български.

При действителния траур "'изпитанието на реалността" ми показва, че обичаният обект е престанал да съществува. В любовния траур обектът не е нито умрял, нито отдалечен. Аз съм този, който решава, че образът му трябва да умре ( и да мога да стигна дотам, че да скрия от него тази смърт). Значи през цялото време, докато трае странният траур, ще трябва да изтърпя две противоположни нещастия: да страдам от това, че другият е тук (продължавайки въпреки себе си да ме наранява), и да скърбя за това, че е умрял (най-малкото такъв, какъвто съм го обичал).

И все пак в думата mourning като омоним стои надеждата. Предпочитам английската версия.

След като 3 дни целенасочено се изтощавах, ревах и се наливах с кафета, мисля да поспра с всичко това и да опитам да се науча да не правя нищо. Да заобичам безделието например. Революционно. Да искам бавно?! Кого заблуждавам.

Нещата не се случват както искаме, а както трябва. Вярвам, че има неща, които не зависят от нас. Вече започвам да вярвам, че има неща, които не зависят от МЕН, но толкова съм свикнала да се ръчкам с остена, че не съумявам да се отпусна.

Тук ми се ще да кажа колко зле се чувствах на предишната си работа. Колко нефункционална, неполезна и неподходяща бях. Колко дълго предавах интуицията си и как с времето кризите на негодувание и безпомощност ставаха все по-редовни и по-продължителни.

Сега още не мога да се окопитя в спокойните води на настоящата си работа. Търся нещо, което да не е наред.Свиканала съм да свързвам възнаграждението с някакво страдание и много хора ми казват, че съм доста глупавка да мисля така.

Не че всичко това има общо с траура на Барт от първия параграф... Но всъщност има. Понякога скърбим дълго за пасажи от живота си, защото все нещо сме оставили там - то си е тук, уж е при нас и ни се иска да не беше умряло.

но мил мой единствен

отново съм на 15 и отново съм затворена в неудобството на важните въпроси. не зная защо се случва на мен. на моменти се изпълвам с автоненавист, в други по нищо не личи, че нещо ме смущава.
търся се в безстрастното. нехудожествена литература и документално кино. като че ли чуждият хладен ум ще ми бъде патерица. странно е, но ми носи научно-фантастичен покой. покой, точно това е думата.
преживявам огромни сблъсъци с това, което виждам като свое спасение, и това, което се случва в действителност. двойнствеността ти, Доротея. ти си винаги една жена, която се харесва, и една която се мъмри. съперница на себе си, която спешно трябва да удавиш.
докато гледах филма за Бош на дублираното си (ха, отново двойнственост!) място, търкулнах една сълза от завист. към Бош, към хората, които могат това. драматизирам доста, естествено, но да - мисля, че точно на 15 гледах глупав танцов филм, на който плаках, защото много исках да мога да танцувам. мисля, че никой никога не ме е питал какво ми се прави. диването в мен винаги е било отглеждано в здрава дисциплина и никакво забавление. никакво. на почти 32 констатирам, че е можело да рисувам и танцувам - две неща, за които безспорно имам усет, но съм оставила да бъдат приспани.
затова и телешкото ми благоговение пред другото.
прочетох едно старо интервю на Бьорк за vulnicura и раздялата с партньори ѝ, която е отключила "тийнейджърски", по нейните думи, текстове и ужасно скучна, по нейните думи, музика. личното е такова - тъпо, плоско, повтарящо се като на всички останали хора, смотано, лигаво, едноизмерно, самотно, ужасяващо тежко и непоносимо.
Don't remove my pain, it's my chance to heal.
понякога не ми се напъва да мисля по-добрата дума. това е речникът, с който разполагам. тъп, плосък, повтарящ се като на всички останали хора, смотан, лигав, едноизмерен, самотен, ужасяващо тежък и непоносим.

Снощи говорихме с В. за нещата, които искам с цяло сърце, но е малко вероятно (или никак) да осъществя. Поради това, че пухкавите ми наивни години и онзи ми акъл са отлетели безвъзвратно, а сега е трудно да вместя копнежите си в семейния начин на живот. Майка ми твърди, че след 40 съм щяла отново да се почувствам малко по-свободна.
Ако след това се почувстваш добре, иди сама някъде - каза той, така лесно намиращ очевидни решения, за които аз обичайно изпитвам тежка вина. Защото повечето жени искат да пътуват с децата и мъжете си, а аз искам да обикалям градове самичка.
Готов е да задоволи всяко мое желание или странна неосъществена детска мечта, която сега се отделя на повърхността и чака своето. Сигурно чака да ме види отново с вечната усмивка, с непитащите очи, с гладкия нрав. Може би така изкупва вината си, че не проявява интерес към нещата, които пиша, или ако проявява, не разбира защо. А може би отказва да разбере, че съм пораснала и обитавам парадокса да съм много добре устроена в ума и тялото си, но и да не мога да изпитам истинска радост от това.

II

ти казваше

доротея

все едно е констатация

като днес е топло, но ще завали към 3

като има твърде много сиви коли

To know that one does not write for the other, to know that these things I am going to write will never cause me to be loved by the one I love (the other), to know that writing compensates for nothing, sublimates nothing, that it is precisely there where you are not - this is the beginning of writing.
(Barthes)

късно се научих да чета и да пиша.

помня мига, в който написах азбуката съвсем сама -

размахах ръце от радост и дясната залепна право в кактуса,

който майка ми държеше на терасата.

вадех иглички и плаках. 

оттогава - така.

боли ли - пиша. пиша ли - боли.

Предполагам, че един ден страхът да не би да бъда лошият герой ще отпадне. Може да поискам да съм лошата. Като че ли има нещо привлекателно в ролята на жертва, на някой, който е наранен, но не наранява.
Усилието да стоиш настрана от драмата си - урок по премахване на суетата.

XoXo

Един месец остава. До топлия ти камък, до развратната ти gioia.
Толкова отдавна не сме били заедно, вече съм друго момиче, Риме.
Но все още обичам тестяно и слънце, да впръсквам парфюм във косата си
и да сядам по турски в тревата. Всичко ще е почти или не съвсем същото.
Оставям ти тази бележка тук, за да не забравяш, че винаги си бил първи. 

въпроси, които днешният ден ми зададе:
- защо се насочваш към това, което предварително знаеш, че ще те разстрои?
- да не би да си търсиш драмата?
- какво харесват мъжете в теб?
- какво ти хрумва, когато чуеш думата жена?
- какво би станало, ако В. се превърне в типа мъж, какъвто мислиш,че харесваш?
- защо свързваш красотата със сексуалността?

Снощи ходих да гледам филма за Юлия Кръстева - лингвист и философ, когото познавам от студентските си години, но не особено задълбочено. Няколко неща записвам тук, преди да са се отмили в паметта ми.
- талантът и интелектът имат нужда от подходящото пространство, за да се развиват. Мясото им е навсякъде и никъде.
- майчинството не подтиска творческия потенциал. Кръстева казва, че майчинството я е направило интелектуалката, която е днес и благодарение на обсесията, страданието, депресивността, загубата и радостта от родителството, тя е човекът, който е. Действително забележителна, достолепна, проницателна, любопитна, мощна.
- самочувствието на жената е нещо, по което се работи цял живот.
- небето е празно. Бог няма. Хуманизмът е религията ни.
- бракът е да сте "автономни заедно"
- трябва да поставяме въпросителен знак пред всеки факт. Да се съмняваме. Да искаме да разбираме защо.
Беше много хубаво да я слушам. Дълго мислих за нея, още повече след опита ми с Барт, който не ми излиза от ума. Мисля, че тези "срещи" бяха чудесна терапия в последните седмици и отприщиха в мен желание да правя неща. Още опитвам да разбера какво точно, но сутринта се събудх с мисълта, че искам да правя.

Мисля също за липсата. Аз съм от хората, които съжаляват за събития в миналото. Третирам чувството за недохраненост с особена предпазливост, защото знам къде ме води обикновено. Слушам внимателно какво ще ми каже. Сънувам като фабрика и изумявам колко много научавам за себе си, когато се отпусна и наричам нещата с истинските им имена. Чувствам се едновременно центробежна и центростремителна.

Та липсата, мисля си, е защото мислим, че някои неща/ хора ни принадлежат.

Принадлежи ми само тялото ми.

Мисля, че започнах да вниквам повече в приятелките си. В сестра си също. Женското съревнование толкова ме беше изморило, че призмата ми беше само личното ми неудобство или страдание. Всеки има своята битка, всеки има нужда от 2 секунди 100-процентово внимание. Винаги съм харесвала жените почти с окото на мъж, но сега започвам да ги харесвам с разбирането на жена. Много е странно.

Като цяло започвам по-бързо да си прощавам, като свърша някоя простотия. Мисля много за смъртта и, ехей, все още не бих искала да умирам. А, и освен това желая те и имам нужда от теб не значат обичам те и харесвам те. Много важна подточка.