Новата ми работа е повече от чудесна, но как ми липсва сърцебиенето на редакциите...
Сигурно така е трябвало.
Няколко nerd глави се обръщат, защото почти танцувам на стола си. А как ми се иска да мога да запея и това да не е нищо странно.
Май в досегашните си работи съм била известна като: момичето, което пее; момичето със сериозния апетит; дипломатичното момиче; момичето с дивия смях. И пишех доста прилични текстове.
Няма значение. Пролет е, ново е, зеленчуците стават все по-вкусни.
И китка от Мондриан.

сок

Искам да сложа рокля в лилаво и червено. Като очакващо ме съобщение във вайбър.
И ти да си там някъде - мъркащ одобрително като човек пред купа с череши.

Много по-добре е, когато леко ме разтърсва напрежението. Много по-добре е
леко да убива
леко да пари
да пощипва и да остава малко време.
Така много по-плътно си живея живота.

напоследък

Написах всяка своя мисъл в блога през последния месец. Показах се цялата.

Промених лицето на блога, промених косата си, промених професионалния си статус. Започнах твърдо да се представям като Доротея.

Един чувал с дрехи отделих, дрехи, които никога няма да нося, защото знаят твърде много за мен.

"Ти си в постоянна фаза на преосмисляне", казва Т. и ми напомня, че задачата ми не е да се променям на всяка цена, а да стоя в промяната, да я наблюдавам, разбирам.

Майчинството все повече ме увлича. Вмъква се сред новите ми интереси. Започвам да се забавлявам с детето си и да бъда майката-хлапак, която реже кашкавал с едната ръка, пише служебни мейли с другата, а телом инсценира разстрела си след поредното убийство с пластмасов пистолет. Казвам "започвам", защото досега бях в бунт срещу популярната норма за заедност. Най-после намирам правилния за нас синхрон (отне ми близо 4 години).

Утеха намирам и в готвенето. 

Безспорно - в изхвърлянето на неща.

И в това да не мисля крайно лошо за нищо и никого. Мисля, че дългото мълчание и писането в тефтери много помага. В тефтерите прощаваш на хората. В черновите - тоже. Там казваш неща като "срам ме е", "не те понасям", "мразя да се държиш така с мен", "това ме натъжава/огорчава/ядосва". Дори не е нужно да обяснявам на тефтера си ЗАЩО. Но като го напиша, то вече е излязло от мен. 

Започнах да се захранвам лека-полека. Мисля, че нямам мечти. Просто ми се работи и ми се харчат пари за спомени. Това е. 

Толкова много. Бих искала да стоим в тихо кафене с неудобни столове, в много ранно утро, защото и двамата ставаме рано. В уютно мълчание, с преплетени погледи над двете малки като напръстник чаши кафе. И евентуално два кроасана.

фитнес

тренирам мускула на паметта
с теб, без теб, с теб, без теб, с теб, без теб
десет серии с по сто повторения

boyhood

Това бързащо и дрезгаво слънце в края на март. Ще влезе в април с напористия нрав на някой, който не обича да закъснява. Ще дръпне плитките на дъждовете и ще прави неприлични неща с времето.
Пролетта е момче.

ако ме питаш каква искам да бъда
ще ти кажа - муза
няма, универсална и без конкретни очи
като жените на Модилиани -
странно извънземно, красиво от всички страни

цветът ти на гора
тъмно е и съм изгубена
добре че по пътя съм хвърляла парченца от сладко
сега се връщам с лекота, с лекота се завръщам

да те обичам без угризения
тази татуировка е вечна и по-добре да бъда милостива към нея

Зад всяка мъжка брада стои по жена,
която носи на болка.

сготвих ни

искам да ти направя супа
да стрия нещо люто
да се просълзиш и да
ме помолиш за хляб
и да целунеш гърдите ми

ще бъдем чудесни, любими,
тихи и лениви като космос

note to self

винаги се връщам към онзи съвършен момент на искрено щастие
в Ирландия преди доста години
незапечатан от никаква камера
но безспорен като татуировките ми
хубаво е да имаме по една Ирландия
за да можем да се оттласкваме
когато дупката ни привлича повече отколкото плаши

мила Бени

Мисля си как сблъскването с условностите на този свят е някакъв указател за това какво от нас "стърчи и пречи", някаква подсказка за това от какво трябва да се отървем, за да продължим напред. Понякога обаче е много тегаво, понеже ние си обичаме стърчалото и пречалото. (из писма)

Мила Бени, вече 10 дни мисля и премислям писмата ти. Уверена съм, че нещо пропускам, нещо не ми стига, нещо съм недохранена някъде, неочовечена.

Междувременно измилих име на книгата, която никога няма да напиша. Тази, от която ме е срам.

Тялото ми се отказа от мен, знаеш ли. Това тяло, с което толкова се гордеех - че съм здрава, че съм силна и гъвкава, че съм привлекателна, че имам мъжки апетит и никога не ме боли глава. Сега внимавам нещо да не рухне, а то боледува постоянно.

Мислех, че е минало отдавна времето, в което се спасяваме с музика и четене. Ма не. (скоба live)

Прегръщам те силно, пращам ти вермеерска светлина, та дано мисълта за картината да е по-силна от понятието за време и разстояние.

Твоя и с буца на гърлото, Д.

очевидци

какво прерисува у мен така
че да не мога да се обръщам назад
без да се разкъсам

едната ми половина разказва на другата
какво се е случило по средата

лъчетерапия

понякога те усещам невидимо
обръщаш десния си профил към мен
гласът ти оставя сладка следа по страните ми
и всичко отново е наред
(млади сме, времето е спряло на осем и пет, на април)

покажи ми как прави слънцето, когато сме двамата

един от ужасно странните ми сънища тази нощ:
куплет от песен на alt j, който върви като рефрен
triangles are my favourite shape, three points but two lines meet
започвам да рисувам на бял лист всички триъгълници край себе си -
виждам червения триъгълник емотикон, логото на маратонките си le coq sportif,
диамантите, с които работя, една рамка в инстаграм, тънкия плат на бикините ми
много особена картина се получи

междувременно времето продължава да ни натиска надолу
с детето боледуваме кротко, всеки с треската си, измъчен от нещо вътре
странно е това пречистване и тази бдяща умора, която ме е обгърнала

пп: по-късно слушам точно тази песен на alt j при думата triangle
Самуил се включва с неговото детско "мамо, triangle!

женска логика

как само тялото се поболява, когато сърцето го тика в друга посока
или когато последното не знае кое е, къде е
или когато си загубил нещо или някого (което е същото като сърцето)
ще рече евентуално себе си

фиксация

Като мастило се плиска гласът на Алисън Голдфрап и ей го следобеда - става по-арт, отколкото хард. Това е музиката, която ми припомня за босите ходила на актьорите снощи, с толкова секс по тях. Обичам ходила както обичам Алисън - бели, филигранни, чудати. Не можех да откъсна очи от тях. Имах треска, бях капнала, кашлях много, езикът ми беше пясъчен и все пак стъпалата!
Спомних си ни в бясна хватка с моите пръсти в твоите зъби и "овсичкитетибенкиотляво".

ал денте

В ризотото ми тази вечер

капна малко спомен.

Приказна работа.

Миришеш на нещо първо и неразбираемо
като глаголицата.
Сладък, заключен език, 
който в мене се плъзва.

massive attack

След време ще пиша и ще съм точно жената, която ти започваш да мразиш.

Не знам къде си. 
Тук някъде беше.
Тук беше.

Но не сега.

Ще се кача в кола.

Ще дръпна пръстите си от съединителя и ще потегля плавно

и бавно напред.

Ще се отпусна и ще пусна музика

и климатик,

и ще запея с цяло гърло.

Сигурно ще завали и ще знам къде да натисна за дълги, къде - за чистачки.

Но не сега, 

защото през прозорците ми все ще влязат спомени.

солена съм отвън и отвътре

всеки ден пия това

което остана 

Толкова искам да поумнея след всичко това. Да спра да вярвам в прогнозата. Да съм по-смела, да бъда муза за себе си.
Треперя от страх.
Сама съм срещу това.
Не го наричам ново начало, защото още сънувам старото, въртя се в порочния му кръг и мисля какво би било, ако.
По пътя нараних хора, които не заслужават. Едната ми половина ме водеше напред, другата - в скрити коридори. Не успях да ги сдобря съвсем.
Искам да мога сама.

тази книга свърши ин медиа рес

където и да се скриеш
ще те намери


кармичното чувство за хумор

кого заблуждаваш