Сцена със играчки. Не виждаш кой стои отсреща. Преструваш се на риба. Сонорът ти долавя демони - и е хубаво, и е лошо. Обичаш солото, но за лов трябва да сте повече.

09. NY’s resolutions

Break a rule

Play more

Try out something new

08. Неща, които искат да им обърнеш внимание

 Секс. Сърбеж. Социални мрежи.

07. un-heal

Аз не съм раните си. 

Освен това има рани, които не се лекуват.

06. Шаран

Дефицит е нужен, за да текне текст.

И живеене предимно в Другаде.

05. Нарцис и ехо

Калина ми праща страници от книга/ учебник по психология, за които съм я помолила. За нарцисизма ми иде реч. Откривам се в 90% от описанията и се чувствам абсолютно неспособна да променя нещо. Най-тъжното ми го казваше и терапевтката ми - че бъркам нуждата с любов. И аз ѝ вярвах. Права ли е? Възможно ли е да бъда опростена само до това - до оглеждането в себеобектите ми? Необходимостта да потърся пак терапевт дали не е необходимост от себеобект?

04. Наблюдение

Дали пък наистина не беше паническа атака?

03. Женски

Дара е половината от името и възрастта ми. За малко сме едно. Ариел.

Вървим спокойно в кръг, хълбоците ѝ са здрави и уверени, голямо момиче. Има си път, знае си работата, знае кой влиза и излиза и как да се пази. Дава любезно глава да бъде целуната. В окото ѝ плува друго момиче. За пръв път не ѝ се струва примамливо да бъде единствена.

02. 42

Декември почва с глад и нуждата

да видя себе си отгоре, отдалече, а ти стоиш

и ми подаваш своята практичност, два топли сандвича,

всяко следващо утро.

01. Ирис и кафе

Окситоцинът, когато прегръщам децата си vs

черната злост, когато не мога да изляза извън този предел.

 преведе Теодора Тодорова

Вече мисля как денят се усложнява, редуцира, как на ума му се зимува и иска прости неща. Китове, например. В един музей във Венеция слушахме песните на различни китове, беше коремен звук. Стояхме с отворени усти, ние бяхме рибите. Следващият музей, в който сложих слушалки, беше този в Лион, на мястото, където се сливат две реки. Там слушах за смъртта, но имаше малка анонимна статуетка на риба с човешка глава. 

Мисля за прости неща. За сън, за подводие. 

Казва да не го измъчвам.

Да изчакам да поспи и тогава

да седнем и да почнем да солим.

Как да се държим с човека зад поета, когото не харесваме? 

Много знаеш, вчерашно милодневниче.

a chicken's claw wagging from the pocket
of her white chinos

/

the snake of her voice

slithering in my head

/

black pepper in the turmeric eyes

превод от Габриела Манова

кокоши крак се клати от джоба
на белите памучни панталони
/
змията в гласа ѝ
пълзи в главата ми
/

черен пипер в очи от куркума

Тъкмо се смях на разговор между трохи и затворих, както правя всеки път, когато книга ме порази.

А вчера пък започнах стихотворение, но не успях да удържа водите му, нямаше в какво да ги събера.

Но не може да тича с повече хора. Казва, че краката му замръзват, езикът му пресъхва и забравя да бъде добро. Според мен се прави на интересно.

Понякога вярвам, че още е живо и мърда. Само да има кой да го гони. Не обича да бяга без причина.

В сънищата ми: обикновена жена, която разговаря с терапевта си. Будя се гневна на себе си, цял ден несъществуване, сякаш ми е отнето правото на специалност.

Няма шанс, казвам, да се преструвам на неразбрала. От себе си излизане няма.

Секвоя

Представям си ако се бяхме срещали.

Щеше да стоиш със стръмни очи, загледани

в мен и да казваш “не от случката стих,

а от пропуснатото”. Дълго време щях да недоумявам

и да изпиша хиляди воднисти думи. И двете щяхме да 

стареем, всяка в себе си, може би нямаше да съм

посмяла да те прегърна. Щях да те обичам

колкото мога от разстояние, да прегръщам 

пропуснатото.

Liquor and swimming, Tennessee said in an interview in the 1960’s, is all that keeps me going”.

 It had struck me a long time back that the dream of letting go into water is prevalent in the work of alcoholic writers. I’d been collecting them up, these little fantasies of cleanliness, purification, dissolution and death.

The Trip to Echo Spring, Olivia Laing

Musée des confluences

Следват малахитения език на реката

и стигат до мястото, където тя се шмугва

в небето, сребърен гущер.

Тук свършва пътят и ще хвърлят телата си

и телефоните. Ще блестят синьо и кратко,

но ще се окажат свободни.

boy

С тънки бамбукови глезени жената пред мен
крачи като воин в метрото. Рокля, рана и
раница. Токчетата пукат като фаланги по лентата. 

Искам да съм жената, на която винаги ѝ стигат спагетите. 

Плътният ѝ глас пълзи в залата, тъмнее, но очите ѝ се усмихват по детски. Какво има в нея?

Layering

Трябвало да прогледнем докрай в тъмното и да видим каквото там сме се мъчили да видим в началото на месеца. 

Срам от хората.

Досада от бъбривост и безсмислена комуникация.

Страх за чужд живот.

Денят ми един такъв строен, изпънат, с нужна, но изтощителна преднамереност.

Прекаляване с телефона.

Желание хем да съм отвън, хем никой да не ме закача.

Хем да съм написала добра книга, но да бъда анонимна. Срам?

Да не си личи колко бързо ми сече мисълта.

Да загубя съня си от вълнение.

Да искам да съм с мъжа си, но да не го искам, освен ако не е както аз искам. Да знам защо.

Липсата на смелост, но наличие на честност.

Желание за изява, но не директно, а “задкулисно”. Сигурно затова писането ме влече - отмива фокуса от мен и го премества към написаното.

Спонтанен плач на музика, подкаст, книга. Не тук и сега, а в метареалността.

Пускам ги.

Искам да кажа - виж тези борове и тези покриви. Докъдето ти стигне погледът - нестрах от високото.

Биньо Иванов

Three horizons of books are climbing up the wall.

Bent over the skyline,

Van Gogh is gathering bread.

Nestled in bed, a child is dreaming of rain,

It keeps her warm.

A woman is sewing on a button

as brown as her eyes.

Капан за сънища

Изгревът е прибулен, язден от птици

и металния звук на контейнери, в които

догнива лятото.

Харесва ѝ тази игра на мълчане, само-

заблудата, че спи. Не спи, а се сбогува с

поредното утро. Отлагане. 

А в луната от вчера - две риби кости,

засядат в гърлото на отворения прозорец.

ИГ ми намеква, че жените на моята възраст имат нужда от слоукукър и ел. четка за зъби за стотици левове. Секси менструално бельо и дермафилъри. Но най-вече

нов майндсет.

Да съм се научила да медитирам и да приемам всички за равни.

Да съм отговорен гражданин, но не чрез инструментариума на фармаколкогичната или петролната индустрия, за да не захранвам силните с оръжия, а чрез емпатия и любов.

Да съм осъзната. Да култивирам гнева си и да му викам здравословна агресия.

Да наблягам на растителната храна и да отчитам пред-бърнаутите си своевременно.

Да съм хронично уморена, но спокойно обясняваща майка, която винаги казва “разбирам, че си…”

Да инвестирам в крипто и да знам какво е клауд.

Да слушам подкасти.

Да се обръщам към природата, да благодаря и да съм тук и сега. 

Да имам фотогенична кухня и да умея да се смея на себе си. 

Да превърна second hand пазаруването в новия си binge, с което да удвоя консумирането на ненужни неща. 

Това, което виждам в другите, това ли съм и аз? Фейк човек, консуматор на бърза храна, повърхност, картинка? На едно fomo разстояние съм от деактивирането на ИГ.