След 6 месеца влизам в супер десетилетие и докато със Самуил стоим по цели дни вкъщи и вече съм изпробвала всякакви дейности за разведряване на настроението, почнах да си правя списък с желания за трийсетия ми рожден ден. Позволявам си да го допълвам в следващите месеци. :)

Електронен четец. 
Отдавна се каня, библиотеката вкъщи придобива претрупан вид. По принцип съм ок с идеята да продам/подаря част от книгите си, макар че някои ме е срам да призная, че съм купувала, а други са ми твърде много на сърце. За всеки случай, намирам използването на електронния формат за удобно, практично, изгодно и с удоволствие бих се възползвала. Нищо не може да се сравни с мириса на хартия, но съм попадала на толкова потресаваща типография и предпечатна работа, че положението за и против е-книгите при мен е почти на кантар. Фен на джаджите съм, така че може нещо подобно:

Маратонки за джогинг

Страстен бегач съм, макар не толкова редовен, колкото би ми се искало. Ползвам все същите адидаски, които купих от намаление в Портсмут преди 6 години. Здрави са и изглеждат като консервирани във времето, нищо че съм ги водила къде ли не. Искам нови. Защото съм момиче и си падам по нови неща, особено ако са симпатични като чудесните модели на Nike (най-вече Air Zoom колекцията). За спортните им облекла не смея дори да си мечтая, но и чифт обувки за бягане ще ме зарадват неимоверно. Номерът е 39-и.

Чанта от естествена кожа

Чантите за мен са това, което за едни са обувките, за други - дизайнерските накити. На един мой рожден ден получих по чанта от почти всички мои приятели, така че явно създавам правилното впечатление. :) Като човек, който може да си позволи само една скъпа страст, избирам да се прехласвам по чанти. Не обичам малки, ненужни чанти тип портмоне, мразя брандове и златни ципове, за мен чантата може да е само голяма и необятна. Кожена (виновна :/). Харесвам огромни същества без фасон, които все едно аз съм ушила и в които бих се побрала почти без усилия. Това ми харесва. 

снимка от CHANTA

Принт на Ерна Ангелова

С Ерна сме приятели във фейсбук от 1-2 години по линия на нейното изкуство. Свързвам картините ѝ със сочни парчета диня и изложено на слънце пране - спомени от първите ми срещи с работата ѝ. Помня също един неин текст, в който тя пазарува, май беше с шапка и широка пола. Щеше да прави арменски сармички. Разбирате ли, става ми вкусно покрай тази Ерна. Много харесвам домове с френски прозорци и стени с различни по големина и чувство картини. Завиждам на хората, които подреждат изкуство и по пода в дома си. У дома всичко е в скатове, а за картина на земята и дума не може да става, но ъгъл за Дините и Прането имам.

Португалия

Когато през 1996 родителите ми се върнаха от Португалия, разказите им звучаха доста сюрреално. Беше април, рожденият ден на баща ми е на 14-и и си спомням, че валеше сняг, а те идваха от чудесно слънчево място. Как звучеше само - Коиииимммбра. Пооорто. Лишшшбооъ. Една паеля с морски дарове, която споменават до днес. Искам да отида там горе-долу от 1996. Едно такова пътешествие не струва малко, а и би било грехота да е budget travelling, но дали ще е за 30-ия ми рожден ден или по-късно, все ще се случи.

Бележка: Бени ме изненада страхотно, като ми изпрати принт на Ерна около Великден. Бях повече от трогната. Всичко оттук надолу е допълнение към първоначалния списък.

Чаши за кафе

Порцеланови, керамични, бели, ръчно направени, големи и малки - красота. Всичко идва от любовта ми към кафето. И бяло обичам. Като цяло - нещо такова:

красота от Албена Джокова

Обеци/ гривнаОткакто станах майка, почти изцяло престанах да нося бижута. Не броя венчалната халка, защото тя някак се е сляла с мен. Бих направила изключение за някои от нещата в Sabai или Testa (или където и да е с авторски работи), да кажем като тези:

гривна от Армавени Стоянова

 обеци от Полина Димитрова и Zoom Studio

Всеки е добре дошъл да ми сбъдне едно желание. Партито за Номер 30 е на 25 юни. 

синастрия

добавила към себе си

род и число

скрити под русото бели коси

и рокли за всеки случай

благодаря на мъжа, който

ме нарича красива

Не упражнявам достатъчно пръстите си. Понякога пиша неща в тефтера си - седмично счетоводство и бележки за детето - и костиците почват да ме болят.

Исках да пиша преди да седна, а сега не знам какво съм искала да напиша.

За топлината, настанила се на дивана ни. Общият, вече продънен диван. Любовта, която ни свързва. Тази написана слято любов, в която съм изливала надеждите и съмненията си. Но по-скоро надеждите. Не вярвах, че ще стигнем до тук. Да обичам толкова много един и същ мъж.

За времето, което ме прави по-чувствителна. За ужасно безличната година във всякакъв план и особено неприятните последни месеци. За неудовлетворението от бързо изконсумираното ястие, от което нито стомахът е сит, нито сетивата - доволни. 

За стремежа към вливане. Едно нестихващо желание да се върна към себе си, без да съм била там. Чужди поезии ме гонят тук, тикат ми наизустени стихове в ръцете, а аз, свита като огромен ембрион, се притискам към познатото.

За няколкото пъти, в които отидох на вечеря навън. За десетките прочетени книги. За двете постановки и трите филма, на които успях да ида в тази календарна година. За изсмукващото чувство да си родител, тази вселена в ръчичката Му, когато притваря очи в леглото си, в стаята си, в своето ъгълче от апартамента и от света.

За негодуванието срещу пестенето, но и за доброто старо "всичко заделено е за пътувания". Е, може би множественото число е пресилено, но идеята е ясна. 

За приятелите ми, които за пръв път като че ли виждам така ясно, така лишено от очаквания. Толкова малко кафета успях да изслушам с тях, толкова непълноценна бях. Съжалявам!

За липсата на музика, защото само в тишина си почивам.

За поезията, която един ден може да пропиша.

Толкова много неща можех да кажа. Всеки неволно дърпа черта между себе си и постъпките си. (Или липсата им). 

You Are Here

Рожденият ти ден наближава и си спомням Ротердам. Геометричната му фасада, студът, колелетата. Ко-ле-ле-та, усмихвам се на думата. Ти си с брада на два дни и шал, който в момента нося аз. Залезът на Ротердам ти отива. Отиват ти височини. Как успява времето да те запази дете, което само леко посребрява. Помня как припряно си подаваме цигара и се хилим дивашки на налудна картина до прозореца, гледащ към Маас. Гласът ти стига до мен през мъглата на тревата и мъглата на угасения в 9 ч. град. В мислите ми ти си вечно там, на 31, в този студен, хукнал към морето Ротердам.

Помня те във всеки град, в който сме били. Ти и твоят ореол от всичкощебъденаред. Ръцете ти, които ме обвиват, но не ръцете на водач, а ръцете на спътник. Знам къде, кога и в колко часа съм ти се нацупила за нещо. После мълчанието ни за неопределено време, вкус на прозявки, силно като антибиотик еспресо, шумен спасителен секс, фотоапарат, вода, която неизменно наоколо се плиска.

След промените на телата ни и закърняването на характерите, малко преди рождения ти ден, слагам топлийка там, където съм аз на твоята карта. Вечно търсещата доказателства луда. Момичето, което се люшка между черен хумор преди лягане, циничен хумор на интелектуален сноб и никакъв хумор изобщо. Тази, която ти посвещава редове, и ни веднъж не успя да напише нещо възвишено. Опряла нос в тривиалното, ето ме. В края на ноември, на шестия етаж, жената на твоя живот те чака.

тряс!

Исках да ти кажа как във мен покълва бяс
и с удари се мъчи да излезе през стъклата ми.
Упоявам тихо на заспиване, за да може да
затанцува пак бруталния си танц към девет.
Нищо не се разбрахме с моите дребни тревоги-
нито да се съберем, нито да се разведем.
Бръчица, бял косъм, бръчица, бял косъм.
Захлопва врата на излизане моята младост.

сгънах се
като оригами
притиснато от небето
на немарлива ръка

Здраве х 5

Тошка ми подсказа за това и мисля, че е много важно. Рядко ще видите такъв род публикации тук, но здравето е заразно.

Ето ги 5-те неша, които правя за здравето си:

1. Аз съм това, което мисля. Понякога се чувствам здрава като кобила, друг път - като баба. Тялото ми има удивителната способност да реагира веднага щом се появи проблем в личния живот. При силен стрес - херпеси, при ниско самочувствие - проблеми със стомаха, при умора - световъртежи и пристягане в сърдечната област. Така че гледам просто да си внушавам, че всичко е ОК. В повечето пъти работи.

2. Спорт. При наличието на дете, което тежи 1/4 от моето тегло, физическото натоварване е огромно. Но тичам по 7 км, когато е възможно (обикновено в почивния ден на В.). Тичането не ме изморява, не правя почивки, енергизира ме и подобрява кръвообращението и метаболизма ми. Абе, страхотно ми е! Коремни преси правя почти всеки ден, но това е защото имам мания, не ми се смейте. Като цяло вървя много, наистина много, и редовно вдигам тежко. :)

3. Обичам да ям. Всичко. Залитам по вегетариански неща, обожавам вегански десерти (просто ги намирам по-изобретателни и по-вкусни), не обичам мазно. Като цяло храната е вдъхновение, гледам да се храня балансирано и за нещастие на околните - юркам и другите около мен. Сладкото не ми е кой знае каква притегателна сила, мога и без, мога и със. С морска храна бих прекалявала цял живот.

4. Мъничко хипохондрия. Мъничко. Никога не оставям лек здравословен проблем да се превърне в болест. Реагирам веднага. Профилактиката мисля, че се подразбира. С времето вниманието ми ще се изостри към генетичното ми предразположение към някои заболявания, но сега просто гледам да не издевателствам върху организма си и се наблюдавам.

5. Мобилните приложения. Да, знам, че е тъпо, но опитайте и вие да пиете вода, без да сте жадни. Имам app за това - наливам се с вода по команда, защото иначе изкарвам цял ден без хидратация. Мда...

Който има желание нека поеме щафетата. Няма да ви тагвам поотделно. :)

спомени

Аз искам да се помня все така:
кожата ми - еластична,
гърдите - високо,
умът - бистър,
а речта ми - сочна.

Обявявам това изкорубено бомбоубежище
за жена.

моно

Искам да работиш нещо скучно,
зад бюро, в кутийка, в клетка.
До 5 да си заключил. Да минаваш
през била. Да сме семейство в събота.
Да сме се наспали и да парим езици
в купи с липов чай и мекици.
Да водим детето някъде с музика,
където да стискаме пръсти в желанието си
хем да сме трима, хем да сме двамата.
Да се чува смехът ни както смеха на съседите
през гипсокартона.
Някой друг да пише за нас.

Не, не страдам от депресия, неврастения и т.н. Спя нормално по 8-9 часа, ям по 3 пъти на ден, пия поне по 6 чаши вода, готвя, чета, пазарувам. Сега си представете това изречение по 365. Не ми се копипейства 365 пъти.
В един момент любовта спря да ме вдъхновява. И щастието спря. Не щеш ли, спокойствие завладя всичко, спрях да провеждам електричество.
Не успях да погреба дядо, лошата внучка е поредната вина в класьора. (Джефри Юдженидис пише, че децата са единственият лек срещу смъртта).
Мисля за деня, в който ще почна работа и ме е страх от този ден изумително много. Загубила съм всякаква представа какво е нормално за офисната среда. Забравила съм сладостната тръпка от конкурирането. Не помня какво е да харчиш парите, които си заработил, колкото и малко да са. Мисълта, че трябва да оставя детето си на чужди хора ме учудва с парализиращата ревност, тревожност и самота. Нито за миг не мога да понеса това, че той може да се почувства изоставен, но всъщност вероятно по-изоставена ще съм аз.( Мисълта ми зацикля на този момент.)
Преди да разбера, че очаквам дете бях събрала (по ентусиазма на моя позната) някои мои "неша", които уж да издам. С цялото си същество усещах, че това е погрешно. Изпратих ги на едно (1) издателство, след което ми се прииска да притежавам undo бутон. Разбрах, че съм бременна и с радост изоставих последващи действия. Сега чета стари работи и ги презирам най-искрено. Все си мисля, че не е такъв редът. А и както прочетох в статус на Николета - enter не прави стихове.
Отново не знам какво да правя, а ако някой ми беше казал преди 2 години, че един ден няма да знам какво ми се прави, щях да му се изсмея. Винаги съм била така наясно със себе си, така овладяна...

Стана много студено, но още
не си слагам шапката и палтото със пух.
Купихме на адаша ти,
(както ти го наричаш)
яке за зимата, топли обувки.
По цял ден се разхожда из къщата
с дървена лъжица и тенджера.
Удря с все сила, като че ли
има много за вършене.
Гергини преливат от кофи по улиците,
досущ като тези на село.
Всичко е наред, работя ли питаш.
Намирам си работа.
Не бързай, казваш. Цял живот ще работиш.
Чувам още гласа ти,
дядо.

проМЕНи

времето ни докосва
но сенките ни се прегръщат
езиците се смесват
гледаме еднопосочно
ти, слава богу, никога не ще си същият

не е стих

Лицето ми се извръща настрани от отражението. Забелязах го днес, докато седях повече от два часа във фризьорския салон и се гледах в огледалото сумарно 2 минути. Толкова съм си безразлична, че трудно се сещам за друг момент, в който да съм била така студена към себе си. Не харесвам нищо, което съм писала преди, не харесвам нито една от снимките, които правя, не харесвам това, което готвя, не харесвам нищо, което умът или ръцете ми създават. Подлагам се на съмнение, самоизяждам се, защото принудената усмивка ме издава много повече от нямата апатия, в която се обвивам.
Не съм си интересна. В един момент осъзнах, че аз не съм хората, на които се възхищавам, това ме връхлита. Симпатични са ми хора, които:
-умеят сами и без да подражават да създават красота около себе си
-напускат работата си, защото ги задушава, и не задължително след като са си намерили нова
-имат куража да са фрийлансъри
-не вземат заеми и контролират парите си
-карат колело по булевардите
-имат обществена кауза. наистина.
-пътуват без да снимат. пътуват с малко. пътуват par excellence.
-са ангажирани, емпатични
-рискуват, имат остър ум и богат език, действат
Не съм тези хора. Аз съм благоустроена. Почти нямам какво да поискам от живота си. Слагам почти, за да не съм фаталистка. Неща като силиконовите презрамки и лошите снимки на храна понякога ме дразнят много повече, отколкото някой социален проблем. Това ме вбесява, избирателната ми пропускливост. Бързо изпадам в гняв и безсилие, но често ги изхвърлям не където трябва. Скучно ми е много дълбоко. Някъде там, където аз трябваше да съм сама в своята стая за стоене насаме и да се радвам на плодовита творческа дейност. Пресъхват изворите ми, автопилотът е много удобен за хора като мен. На моменти гледам продължително в една точка, друг път погледът ми отсъства, поради което ме е срам от приятелите ми, защото не знам какво са ми казали преди мъничко, изобщо не си спомням. Чух ли ви или ми се е сторило? От няколко вечери насам получавам съвсем ясни.... сънища(?) как нещо става с детето ми (гонят го плъхове, върви край леглото ни или пада по стълбите) и ставам. Половината ми съзнание ми казва, че сънувам, но другата ме вдига до съседната стая, където детето, разбира се, спи дълбоко.
Преди сутрините, рано, бяха любимото ми време. Будех се гладна, както съм се будела винаги, през целия ми живот, будех се пълна с кислород и благоразположеност, а сега дори не се гледам. Не знам кой или какво прави кафето ми, закуската, пуска първата пералня, глади, ходи да пазарува, храни, приспива, извежда, готви, ходи на курс и приспива. Изглежда ме е изяло. Не го попитах ще ме върне ли някога или настъпва друго време. Да погледна философски (доколкото ми е възможно, защото съм почти сигурна, че не ми е), да анализирам, да проявя хладнокръвие (липса на вълнение), да се откажа. Да се накажа.

две отделни стаи
със спряно отопление
никои не стъпва по тези места
студени са телата в които сме затворени

Сънуваш шум от самолетни двигатели
И като на живо започва да ти пада кръвното
От ушите ти да излизат страхове и надежди
Да не умираш точно сега в този полет
Но ти си долу посята в матрака си
Като че ли не беше вчера ниско затъкната
Сложена сгъната прибрана
Малка твърда костилка
Топло перо
Но не си нито перо нито птица

Една сутрин се събуди и до тебе лежеше
Ненаписаната ти к н и ж ч и ц а
Линейката дошла твърде късно

Като яйчена черупка се чупят въпросите.
Ти стоиш, солиш раната.
Хващам коричка от хващане в ъгъла.
Не съм готова за никоя истина.

full frame

Тялото не иска да седи, дори умът да иска да пише. Нищо не може да усмири чудовището. Спокойствието значи да сляза навътре към себе си. Значи да стоя втренчена в страха и комплексите си. Да ги човъркам и да ги докосвам. Намирам си удобни сюжети, но всъщност дълбоко отвътре аз съм множество, странящо напрегнато от себе си. Дарена съм със сладководно лице, за да мога да изглеждам ангажирана по всякакви теми. Всъщност нито съм чела достатъчно, нито зная достатъчно, нито съм достатъчно широкоскроена, за да мога да осъществявам пълнокръвен контакт с хората, на които се възхищавам. Това тежи. Помня няколко момента, в които се чувствах така все едно нямам нужда да бъда интересна никому. Първият - пейката сред обраслите с гъсто-зелена брада хълмове на Ардмор, Ирландия. Вторият - когато подадоха детето ми на операционната маса. Третият - сдобрената прегръдка нощем, погледите, разменени случайно, но елиминиращи всяко съмнение. Последното е не момент, а по-скоро е моменти. Това не е тъжно diary entry. Това е картина, заела съзнанието, съзнание, застанало като картина.

Старостта е свикване,
пише Георги Господинов.

Все още разпознавам себе си във огледалото.
Всеки ред е опита да върна времето.
Да се плъзна надолу по спиралата на забравеното, да
изживея отново.
Преглъщам с усилие и нахлузвам ролята.
Никога не искам да е само една.

В стаята е вечно 7 и половина.
Сиво утро с розови бузи като на някой, който бърза.
Виж как нетърпението се вселява в мен
и скоро тичам да те зърна.
Разперена над тебе, решена да те разкодирам.
Да опипам, за да се подсигуря.

(Отсреща кран със щръкнал скелет подпира небесата.)

В стаята ни времето е спряло.
Обърнало се е със гръб и ниже броеница.
Как всичко спи, докато спиш, а после
съмва.

Роклите са паметници.
Дните се скъсяват.
Гуменките се изтъркват от бягане
след това, което преди беше сега, а сега
е отминало.

Това щеше да е публикация за лукса да можеш да четеш книги и да лежиш необезпокоявано един час. Щеше да е изпълнено със задоволство и гордост четиво, тук-там подсилено с трепетни очаквания и големи надежди. Всъщност е обичайният излив на чувства, които изпреварват подредената мисъл, понеже от месец не съм докосвала компютър, а всъщност толкова исках да напиша някои неща.
Детето представлява огледало за родителя. Невинаги му харесва това, което вижда отсреща. Родителят тревожно чупи пръсти и се мъчи да изглежда cool. В деня, в който моето дете проходи, започна да повръща гейзери стомашно съдържимо и се наложи близък приятел да откара мен, болното бебе и паникьосаната ми майка до клиниката в курорта (по ирония на съдбата мъжете в семейството отсъстваха). Никога не знаеш какво би понесъл, докато не го понесеш. Страданието на детето ти е най-лошото нещо, което може да ти се случи, независимо дали става въпрос за летен вирус (какъвто бе случаят) или нещо далеч по-страшно. Бойно кръщение с болниците, стискаме зъби и оставяме страхът да ни яде отвътре.
Лятото преминава протяжно, а скуката лекува незараснали рани. Давам си сметка, че това може и да не се повтори вече. Точно това безметежно мое аз. Без грим, без сутиен, без цел, без старание да бъда нещо различно от ... и аз не знам от какво. Ставам, гледам си детето, лягам и спя. Чета като невидяла, така ми е липсвало. Понякога се наслаждавам на тишината, друг път ме дразни. Градът ми липсва ужасно, но си налагам спокойствие. Нямам друг избор освен усвояване на спокойствието.
Всичките цветя на балкона ми загиват.
Всички спомени в компютъра ми биват изтрити. Не, не вярвам, че това е някакъв знак, вярвам, че понякога просто не е честно. Давам си сметка, че доказателствата, че съм живяла ги няма. Дигитално обсебена?! Срам ме е. Загубих и дневника на детето си, а това беше по-важно от всичко. Lesson learned.
Връщането в София е благодат. Не знам, хубаво ми е. Без причина. Бретон и токчета, това е положението. Между ролите се промъкват и рокли. Когато дойда напълно на себе си, ще пиша пак. Още малко.

каталунски дневници

и след нея само пясък прах да остане

под краката на момичето чиято сянка

зървам в миг иззад спуснатите пердета

въображението е оставило малко място

за радостта още по-малко за възторга

Силвия Чолева

Барселона бе картичка. Нещо, което виждаш пред себе си, но не е съвсем твое. Wish You Were Here. Чакам пътуването откакто се омъжих, вече три години един заб(р)авен меден месец. После бебето. Чета, гледам картини, ровя сайтове - напълно излишни неща, но го правя за собствено удоволствие. Свеждам разходите до минимум и избирам хостел в самия център, център, който ако не клокочи като врящ котел от удоволствия, то жужи и вибрира от декрешендото на някой мотор.

Толкова очаквано, толкова мислено. Трепетът е на прохождащо дете. Всички континенти са в Барселона. Едно море от ултракъс деним и шляпане на джапанки. Сладоледите са повече от ръцете. Сладоледът така добре върви с камбанен звън. С тази стройна на места, а на моменти шантава архитектура. Непрестанно пред очите ми е едно стихотворение на Силвия Чолева за casa battlo - как докато Гауди е вдигал сините ѝ сводове и правел история от жилищна сграда, нейният дядо строял къщурка от кирпич. Натъжава ме и ме възгордява. Че я виждам пред очите си, че мога да я пипна, но не я пипам. С Гауди сме родени на една дата, ето след 2 дни ще напусна Барселона на 29. Той ще остане там, разкъсван от очите на всички континенти, пощаден от мен. 

Сутрин ме буди ароматът на кроасани. Има пекарна под хостела. Светлото си пробива път през кепенците, полягва върху белите чаршафи и някога красивата зеленикава мозайка на пода. Краката ни ще препуснат по стръмните върхове на града, след пладне въздухът ще се втечни по кожите ни, умората ще ни подлъже за сиеста в хладната стая, после пак ще бродим и ще гледаме хората. На минувачите назначавам съдба - тези са влюбени отскоро, раменете им едва се докосват. Тези са дошли от круиз и са решили да отметнат всеки възможен музей в града, след което да увековечат престоя си с камара сувенири. Тези са местни, тичат с куче и изтъркани найкове. Тези са чували, че в Барселона се пие сангрия и се яде паея. Онези там са с ужасен червен тен и силен грим - значи са руснаци. Забавляваме се и завиждаме на лекотата, с която се смесваш, с която се смесваме всичките. Пушим, държим си ръцете и не се пускаме.

Бързо забравям за всичко това. Тук е детето ми, което решително полага бариерата между тук и там, между сега и тогава. Струва ми се, че са минали години от онзи слънчев град, геометрията и едва загатната му разюзданост. Утаила съм се в спомените. Колкото повече виждам от света, толкова по-малко съм виждала. Неизбежна е тази тъга по изживяното, но пък никога не е било по-сладко завръщането у дома.

рожден ден

Мислех, че ще мога да напиша нещо на рождения ден на детето си, защото от толкова чувства все нещо трябва да излезе. Взирам се в страницата и кръглите му сини очи се появяват мигом в съзнанието ми. Рошавата коса и светло-пшеничните вежди. Вокализирането на всяко ново откритие със странни и продължителни звуци, в които почти липсват съгласни. Необузданата му, ефимерна нежност, след която се чувствам поразена - или от физическа болка, или от умиление.
Не знам какво ни очаква занапред. Ще изпълваме качествено думата родители. Самуил ще проходи, ще проговори, ще се смее с глас на собственото си чувство за хумор, ще задава въпроси, ще стане независим. Обичта расте с всеки изминал ден и само майките разбират онзи трепет в корема, там, където сме носили децата си, тази любов, която е плътна, телесна, разлистена и всеобхватна. Дните преди рождения му ден се вълнувам много. Помня съвсем ясно последните моменти преди раждането му, топлината, кайсиите и черешите, рибата, филмите, ритниците (беше изумително буен до самия край на бременността), нервите и прохладния ветрец, който влизаше с нощния въздух през отворените прозорци на колата на път за болницата. Някак знаех, че в деня на раждането му ще завали, защото аз съм се родила в дъжд, в същото време на денонощието, макар и по друг начин. Бях права - сутринта на 8 юли бе топла и дъждовна. А сега, година по-късно, съм изпълнена с благодарност, че Самуил избра нас за родители, че всичко, свързано с него се случва плавно и от само себе си. Той е жив и енергичен, на моменти прекалено енергичен :) , но сам ми показва пътя и начина. Знаем толкова много и толкова малко за него.

Мъничък мой, трудно ми е да не бъда сантиментална, що се отнася до теб. Честит рожден ден! Обожавам да те гледам как растеш, колко си силен и любопитен, как изразяваш емоциите си, как се смееш. Бъди здрав, останалото, уверена съм, ще дойде само! Знам, че винаги ще се гордея с теб, сигурна съм, че ще бъдеш забележителен, прекрасен човек! Ще опитам да не съм лигла, спирам се. :) Довечера ще хапнеш първата и най-върховна торта в живота си, но да знаеш, че с баща ти имам пакт за никаквосладкодоабитуриентскиябал. :D :D Шегувам се. Слънчев празник, Самуилче, обичаме те!

да имам време за бавна закуска
сутрините ми да шептят с нежен пулс
и с горещото кап-кап на кафето
да мога да заставам мирно обърната към себе си
в себе си с мир
да прочитам книгите си една по една
да ми е достатъчно

отсъствие

липсваш ми
на седмия ден вече накъртва
празното пространство около кръста ми
хлъзга се кожата напомняща как се стреми
към сцепление
как самотата отвътре натъртва
и след всичкото време и всичките сънища
пак ти пиша с очакване да те видя тепърва

диптих

трупането и прашасването на вещи
по лавици, маси и стойчици
по раклите снимки и хапчета
хапчетата на половинки
чаши вода на една ръка разстояние
спомени, вази, сувенири, покривчици
всичко е където не му е било никога мястото
в жилища стари но прясно измазани

дебелата черна линия на малките личица
които след малко излизат да танцуват
с рокли до земята и коси в конска опашка
коремите им са прибрани плътно до гърба
ръцете им с мускули като мънички ябълки
ходилата сочат встрани, балерини
толкова младост слиза надолу по стълбите

токове

докато ръцете ми миришат на крем против подсичане
ходилата не са целували токове
купих едни
за преднамерено малко пари
в случай че са се разлюбили

търся пътечки към онази гола фриволност

която ампутирах от мен преди месеци

цитати от книги за града в които ще разходя сандали

и ще сложа червило за да се докаже физически

гласът и веществеността ми

в книгите винаги отиват там за да научат нещо за себе си

жлъчка, язва, несподелена любов

затова дълго си пазят билетите

онези хартиени лирически герои

в моя град с техните сандали

за щастието като злободневие

Казвала съм ви за хората, които живеят в отсрещния блок на последния етаж. Младо семейство с момиченце на не повече от 2.  Сутрин ставаме заедно, закусваме заедно, гладим заедно, пушим заедно. Понякога ми иде да им викна през булеварда. Живеем в Младост, делят ни 50м, но ние сме 1, а те се водят 2. Чувствам ги близки.
Децата ни растат.
Децата ни изпиват всичко.
Не мога да осмисля факта, че са минали почти 10 месеца от раждането на Самуил. Вече е почти 10кг и половина, има 8 зъба, яде солети и крачи методично към всеки стърчащ ръб в дома ни. Гледам го с очакването, че след малко ще ми проговори. Говори ми се с него. Може би заради притъпеното чувство, че все имам какво още да кажа на мъжа до себе си. Пожелах си копие на В. и получих копие на В. Пожелах си енергично и любопитно дете, имам енергично и любопитно дете. Животът ми минава на fast forward. Не знам какво се случва през времето между миенето на зъбите и приготвянето на вечерята. Там някъде съм аз. Непрестанно говореща на малкото момче, което, заклевам се, през нито един миг от престоя му в корема ми до сега не е стояло мирно. Спокойствието е лукс, който улавям в кратките моменти на сутрешното кафе с книга преди да е станал, и съня нощем. Слава богу, спим. Спим и се редуваме да друсаме шишета с мляко, което Той изисква в един и същ час еженощно. Когато се смее, очите му стават дъгообразни процепи. Смехът му гъделичка. Нежността му още наранява. Времето придобива качество вместо количество. Времето е нещо, което уплътняваме прилежно. Намираме безброй причини да похарчим парите си за него, а не за пътешествие. Все още имам сила да събирам трохи и биберони от земята, но нито веднъж не го упрекнах, че е бебе и се държи като бебе. Нито веднъж не заплаках в негово присъствие, макар че е имало защо. Нито веднъж не съжалих дори за миг, че решихме да имаме дете. Лишенията не са лишения, те превръщат престоя ми на този свят и в този град в кауза, която обичам. Самуил сложи край на безсмислените ми терзания. Понякога се улавям за миг да изчезвам от разговорите с приятели, внезапно погълната от подвига, който извършва, после съжалявам горчиво, че оттук нататък погледът ми винаги ще е леко встрани, бдителен. Бдителността, приятели не-родители, е най-уморителното и неблагодарно чувство. Защото Самуил не се интересува дали го гледам в 100 % от времето - важното е да го гледам преди гравитацията да е повикала голямата му глава на пода. Обичта набъбва, обичта се разлиства. Никога няма да забравя онзи окъснял понеделник, деня на луната, в който се роди дете, роди се и майка.

рефлексии

Скучая от себе си
Тялото ми отвръща отмъстително както само то може
Не заставам както искам
Чупя нокти
Зачитам дочитам прочитам
Доглеждам провиждам
Образът се изяснява и от това не става по-светло
Проектирам това което съм върху другите