каталунски дневници

и след нея само пясък прах да остане

под краката на момичето чиято сянка

зървам в миг иззад спуснатите пердета

въображението е оставило малко място

за радостта още по-малко за възторга

Силвия Чолева

Барселона бе картичка. Нещо, което виждаш пред себе си, но не е съвсем твое. Wish You Were Here. Чакам пътуването откакто се омъжих, вече три години един заб(р)авен меден месец. После бебето. Чета, гледам картини, ровя сайтове - напълно излишни неща, но го правя за собствено удоволствие. Свеждам разходите до минимум и избирам хостел в самия център, център, който ако не клокочи като врящ котел от удоволствия, то жужи и вибрира от декрешендото на някой мотор.

Толкова очаквано, толкова мислено. Трепетът е на прохождащо дете. Всички континенти са в Барселона. Едно море от ултракъс деним и шляпане на джапанки. Сладоледите са повече от ръцете. Сладоледът така добре върви с камбанен звън. С тази стройна на места, а на моменти шантава архитектура. Непрестанно пред очите ми е едно стихотворение на Силвия Чолева за casa battlo - как докато Гауди е вдигал сините ѝ сводове и правел история от жилищна сграда, нейният дядо строял къщурка от кирпич. Натъжава ме и ме възгордява. Че я виждам пред очите си, че мога да я пипна, но не я пипам. С Гауди сме родени на една дата, ето след 2 дни ще напусна Барселона на 29. Той ще остане там, разкъсван от очите на всички континенти, пощаден от мен. 

Сутрин ме буди ароматът на кроасани. Има пекарна под хостела. Светлото си пробива път през кепенците, полягва върху белите чаршафи и някога красивата зеленикава мозайка на пода. Краката ни ще препуснат по стръмните върхове на града, след пладне въздухът ще се втечни по кожите ни, умората ще ни подлъже за сиеста в хладната стая, после пак ще бродим и ще гледаме хората. На минувачите назначавам съдба - тези са влюбени отскоро, раменете им едва се докосват. Тези са дошли от круиз и са решили да отметнат всеки възможен музей в града, след което да увековечат престоя си с камара сувенири. Тези са местни, тичат с куче и изтъркани найкове. Тези са чували, че в Барселона се пие сангрия и се яде паея. Онези там са с ужасен червен тен и силен грим - значи са руснаци. Забавляваме се и завиждаме на лекотата, с която се смесваш, с която се смесваме всичките. Пушим, държим си ръцете и не се пускаме.

Бързо забравям за всичко това. Тук е детето ми, което решително полага бариерата между тук и там, между сега и тогава. Струва ми се, че са минали години от онзи слънчев град, геометрията и едва загатната му разюзданост. Утаила съм се в спомените. Колкото повече виждам от света, толкова по-малко съм виждала. Неизбежна е тази тъга по изживяното, но пък никога не е било по-сладко завръщането у дома.