миглите ми плъзват мокро по мъглата
небето плаче за малко внимание

пътища

тези текстове живеят от мен
без точки без главни
без препинателни
препъват се в мен прескачат ме
отлюспват от костите последния смисъл
който намерих измежду книгите
(чуждите страници и чуждия смисъл)
в снимките на градове които разравям
пътувам безплатно
пътувам почти
пътувам и гледам отгоре
като Маргарита но без налудния смях
тези текстове все трябва нещо да ядат

из дневници

Изобщо не ме бива в софистицирания външен вид. Облеклото ми винаги издава нетърпение. Дрехите ми са предимно цветни, предимно памучни и предимно скромни. Ако притежавам етикет от по-висок ценови сегмент, нямам с какво да го съчетая. Ненавиждам да се изтупвам в един цвят, ненавиждам наслагването на няколко нюанса на един цвят. Избягвам черното. Сивото не ми стои, но го нося през зимата, от което се чувствам като минала през сокоизстисквачка. Червеното е любимият ми цвят, но рядко намирам подходящото за мен. Обувките ми са почти без изключение от естествена кожа, напоследък, за жалост, главно ниски. Изобщо не ме бива в софистицирания външен вид. Това, че харесвам модата, не значи, че разбирам от мода. Не умея да пресъздавам красота, сигурно затова талантът ми за рисуване си остана недоразвит, а убеждението ми, че в предишен живот съм била архитект все по-осезаемо "ме боли", защото красота мога само да регистрирам, но да пресъздавам не умея.
Последните дни се опитвам да напипам какво точно ме яде. Животът ми е прекрасен предвид детето, умората и липсата на професионално развитие. Най-добрата ми черта е че виждам само това, което искам у околните. Най-лошата ми черта е че виждам само това, което искам у околните. Стигнах до извод, че гардеробът ми е отражение на стагнацията в момента. Натоварвам тялото си и само когато мускулите ме болят, усещам, че живея правилно. Междувременно това, което ме яде отвътре, ме яде и отвън. Прекарах месец капсулована с мъжа и сина си, високомерно поглеждах навън и пак се прибирах обратно в балона, където досадните въпроси са само тъп подводен шум. Няколко пъти се замислих дали да изтрия профила си във фейсбук. Разглеждах детски градини и шлифери онлайн с еднакъв успех. Четох, гледах филми и водих дълги разговори с мъжа до мен. Все повече го чувствам мой приятел, нещо, което досега не е успявало да замести чувството, че е мой любовник. friends with benefits, шегуваме се и стискаме ръцете си, но не знам дали повече като приятели или повече като любовници. Предлага ми варианти да се почувствам по-добре, а мен вече не ме притеснява да му призная, че не знам защо не ми е добре. Готвим си. Казвам му, че без никакви угризения бих изхвърлила всичко от дрешника и той ме поглежда както се гледа болно дете. Знае, че гардеробът е само мишена. Егоцентризъм е да мислиш само за себе си, когато целият свят край теб рухва, но това е - мисля за спасението си. Не че има от какво да се спасявам, просто е добре знаеш, че би могло... би могло да потрябва.

баща и син

ТО се учи да се усмихва когато чуе името си
той готви паста за мен
готви с домати стафиди бадеми
то измества центъра на вниманието
той го прегръща държи го изправено
еднакви са очите им
като експлозия каза никола
отвътре избухват млечни комети
аз ги гледам
и двамата харесват едно и също в мен
докосват лицето ми
гласовете им кънтят
краката им набиват пети във сърцето ми

епитафия

човек е голям колкото са големи думите му
на това място пресъхва всеки ден един
кладенец
казват че съм се удавила в него

това влечение да остана сама
това деликатно острие на самокритиката
тази сключила вежди тъга
ни по бъдеще, ни по минало, а по мене

днес

днес
опитах да чета рими
и открих че от мозъка ми отдавна е ампутирана онази
функция която отговаря за баланса
излязох сама
без количка с бебе
усещах как дънките ми падат
косата ми влиза в лицето
а шумът на улиците стига до мен глухо през качулката
ядох яхния с две жени / почти три
на масата имаше картофи супа и сладко
като че ли не е ясно щом на масата има жени
думите излизаха шумно и обилно като пара
после ме засърбя гърлото пих чай който и без друго избягвам
казах Му че ми е скучно и нека купи копър
и как след толкова храна тези редове опират плитчините
лишени са от висота
лишени са от висота
но слава богу не са рими

хобитата на другите

не знам какво да си кажа
отстрани хобитата изглеждат така лесни
толкова постижимо е да си умна и красива на снимка
да владееш онази лека самоирония за пред хората
но всъщност короната ти тежи
(ти знаеш колко)
всичко от което се нуждаеш е яйца по панагюрски
с 3 филии препечен хляб
едрите им жълти очи да се пръскат под напора на зъбите
да загребваш с лъжица прекалено количество
защото вече никой не гледа
да отвориш книга с поезия
- почваш да се тръшкаш че не можеш така
но ти олеква че не е нужно сега да се правиш на някоя
стомахът ти се римува с жълтъците
пари ти погледът
сънят те повива в леко безсмислие
тялото ти отпуска тетивата си
гръбнакът ти поддава
всичко е както преди само че не е същото

ще се гоним ли винаги
ще си мерим ли чувствата
аз плюс ти е равно на сблъсъци

6 години разлика

ти ми каза че съм
22-годишното ти гадже
че съм толкова малка
че стъпалата ми били сладки
че пръстите ми били нежни
че смехът ми бил весел
че съм гледала града като туристка
и аз се замислям колко ли е голяма разликата
между мен и 22-годишното ти гадже
как си сменяме ролите от сутрин до вечер
от делника в уикенда
аз увяхвам тя цъфва
тя е дръзка нахална добре подлютена
а аз имам толкова бежови дрехи
ти си един и ние сме ламята
твоята любима

mothership

Задушавам се в съня си
Любимата ми поетеса закрива лицето ми
С дебело одеяло и не мога да дишам
Носи червено червило като всяка жена
Която има нещо да каже
Гласът ѝ пак пълзи в ниското
С едва доловима корозия на гласните
Очите ѝ котешки
В униформа е или бяла престилка
Аз падам в краката ѝ
Тя ми удря два шамара
Събуждам се полузадушена
Жена под пара
Ни следа от поетесата

естествен подсладител

Току-що се лакирах, отне ми 3 минути. Вдъхнових се от Йоана и Калина, защото носеха тъмен лак на нискоизрязаните си нокти. Хапнах също така нискокалоричен сладолед, който ми достави умерено удоволствие поради липсата на крайно вредни вещества. От известно време си представям салата от киноа с фета или пък тиквена супа с канела. Напълно необичайно, защото когато съм гладна, обикновено си представям тесто.
Захранвам детето си, което ми коства много повече мозъчен ресурс и енергия, отколкото съм очаквала. Личи, че избягвам да натоварвам мозъка си, защото физиката ми е подложена на достатъчно голямо изпитание. Приемам само поезия и леки разговори по повърхността, за да мога сама да решавам кога да се потопя в дълбокото. Купила съм си две много дебели книги за момента, когато реша, че е дошъл моментът.
Лелея за театър.
Факт: съдбата ти праща само толкова, с колкото можеш да се справиш.
Проспах новогодишната вечер. Събудих се от залповете навън, неадекватна и увита в тънкото одеяло, което ни служи по-скоро за декорация. Измих си зъбите, преместих се в спалнята и продължих съня си. Събудихме се преди детето и всичко беше както трябва. Очите ми не изместват вниманието си от мъжа. Предлагам му се, храня го, млякото, детето, новата година. Обсъждаме пътуванията си с баница в устата. Детето ни гледа, кръглите му сини очи имат винаги толкова различни неща за казване. Искам когато порасна да помня точно този първи януари. Нямах махмурлук, но имах семейство.
Тегли се филм. Бил изненада. Ноктите ми - пурпурни.

картичка

откога низините се сменят с проходи
градовете с гробища и
хората с накацали високо соколи
мъглата бе толкова гъста
ръкостисканията толкова редки
хранопроводът подлютен
и нищо бавно не съм свършила
поглеждайки надалеч съм забравила да виждам
съм неспособна да виждам
но видях в едно крайпътно село
от тухли отворен широко клозет
никой никога там не е бил
защото в селото няма хора
но има соколи като часовои
с всевиждащо трето око
всяка поема която поемам
свидетелства че не мога друго чета
че друго не ми е нужно
че да потънеш в плиткото е приятно пличкане
до поредния град до поредното гробище

хруска пътят към теб
познава ме, знае как криволича
настигам с препятствия
всичката ти топография
твоята шир и пшеничните ти окончания
настигам те

прекрасни са зениците ти в мрака
две краища на два свята
или начала

ръцете ти
тези дракони
които бранят принцесата от проклятия
бавни вкочанени зимни дни
и най-вече от принцесата

дали
дали ще направя всичко за теб
ще ти стягам ли около врата
ще успея ли да те пусна когато поискаш
незнанието смазва

5 месеца

Слушам редкия, но драгоценен смях на детето си, докато баща му си играе с него. Само баща му може да го извика. Аз и то сме толкова слети, че ме смята за част от тялото си. Не съм му смешна. Мога да му чета Майстора и Маргарита, статии от Time или етикетите на храната, но максималното, което събуждам в него е замислена усмивка с един до три пръста в устата. И тъй като бях предупредена, че имам син, защото имам какво да уча за мъжете, първият ми урок е, че момчетата в живота ми не могат да ме обичат, защото аз настоявам. Тяхната обич се спуска кратко и еуфорично като коледно намаление. През останалото време трябва да се правя на палячо.
Времето минава бързо. Помня като вчера горещниците и денонощното кърмене. Струва ми се, че бях една гигантска пора, от която шуртяха флуиди. Сега съм се свила в обичайното си агрегатно състояние с бонус аксесоар количка. Още трудно се наричам майка. Трудно измествам фокуса от себе си. Опознавам гънките на София с бебе пред себе си. Влизам само в места, в които мога да вляза. Все по-рядко виждам хората, които искам да видя. Отчасти защото отказвам да шофирам и да бъда по-гъвкава с придвижването си, отчасти защото малко хора искат да видят мен, а не детето ми. В края на деня устата ми е толкова пресъхнала от безспирното бръщолевене, че се боря с копнежа да мълча дълго и тъпо и желанието да разменя няколко смислени думи с възрастния до мен.
И след онзи момент, когато с мъничък стон се отделя от скута ми и заспива в съвършенството на своята табула раза, забравям.

любовта убива времето
ние сме пътеки един към друг
ръце в мига преди да се сплетат
ще се срещнем в плюс безкрайността
какво тук значи някаква безкрайност

душата ти е тяло
което седи в чакалнята на изпращачите
болезнено чувство за липса преди
дори да си напуснал
нужна ни била раздялата за да се обичаме

днес видях мъж да лочи вода от угаснал фонтан
вода от локва
това ме нарани но нищо не направих
има много неща които ме нараняват и
за които нищо не правя
не протестирам и не окупирам но изпитвам вина
събирам чували с неизпратени предмети за бежанци
съчувствам на родителите си които гледат своите болни родители
утешавам приятели с думи не с дела
ограждам комфорта си с невидима нишка
и ме е срам от това

-еса

Среща ме прозрението, че не мога да пиша, ако не е в блога. Ако липсва идеята, че ще бъде моментално нащракано, експонирано, сдъвкано, смляно. Стимулът на инстантното четене, фаст-фуудът на виртуалната аудитория. Представям си очите ви. Наелектризирани ябълки. Дайте ми лист и молив и ще се чудя какво да ги правя.

Скоро написах нещо извън блога. Продължава да ме тресе непоносима несигурност дали изобщо съм го написала, дали аз съм му дала гласа си. Страх ме е, че мога да попадна в хватката на имитацията, а в същото време го искам. Страх ме е, че ако изляза извън блога, ще стана глуха и няма. Комплекси.

Има много неща, в които съм сигурна. Мъжът. Той толкова време не сложи въпрос над моята точка. Лека-полека заприличвам на него. Наличието му в живота ми, общата ни топография сочи, че аз няма да изтръгна от вените си нищо достойно за написване. Никой не се интересува от чуждото щастие.

09:09

Ровя трескаво в книгите си с поезия, за да се хвана за нещо, което аз бих написала. Не защото съм поет, защото не съм, а защото имам желание. Кафето ми не може да изстине в чашата. Първите ми глътки на терасата, мъглата пада в каймака с почти ясен звук от целувка. Сутрин октомври е топъл и лепкав. Поезията липсва като изваден зъб, спешно я търся. Търся Кортасар и търся Превер. Търся синтаксис като разлистено цвете. Търся муза (да бъда?). Но сега детето ми спи, облегнало бухналата си лява буза на бялото чаршафче. Няма да мога да довърша нито една книга, нито да създам. Ще го уча да говори. Езикът! Думата!

новият списък

мъже със светли очи
челюсти
сребърни нишки в брадата
син давидоф, който липсва
плосък корем
пътека надолу
чаша вода на стайна температура
русо без отмиване
ниски обувки
кутии със запечатано минало
залъгалка
препарат за почистване на дървесина
маникюр за 15 лева
книга на трийс'та страница
балкони с аромат на чушки
приятели с бледи зеници
картини за поставяне в рамка
избираме

приказка за хубавото

От 2 месеца и половина живея нов живот. Излязла от всякакви комфорти, които съм познавала преди това. Синът ми се роди (или по-точно беше изваден от мен) за около 45 минути. Неделята, в която гледах Самотният рейнджър и преядох с кайсии и череши беше поредният ден от т.нар. преносване, в който се надявах Нещо да се случи. Отидох в болницата с пукнат мехур и нула контракции. Така и не усетих какво е да те боли, защото раждаш - родовата ми дейност беше като на мъжа ми, общо взето никаква. Не ми трябваше много, за да ме убедят, че един trial of labour отново би завършил с операция, само дето инжекцията окситоцин щяла да доведе до много по-силна болка и до насилствено, травмиращо раждане. Съвестта ми започна да снишава гласа си, а егото ми да ме бута все по-настоятелно към секциото. Няма да бъда майката, която ще наричат героиня, понеже е изтърпяла многочасови мъки и накрая е прегърнала детето си разкъсана, но горда от себе си. Няма да разбера какво е онзи транс, в който изпадаш от болката. Няма да викам и да моля за упойка. Нищо от това няма да позная. Бях погалена от съдбата (?) и родих три часа след като ми изтекоха водите по целия паркет вкъщи. Помня безумната треска на операционната маса и тъмната косица, която ми подадоха да целуна. Плаках много, много. От щастие, да. Бързо след това се унесох и не помня кога за пръв път ми донесоха Самуил, но трябва да е било веднага след като са го изкъпали. Валери беше до мен и го попитах дали е хубав. Много, каза той. Заспах.
Детето ми е едро и има много коса. Непознати надничат в количката и възлкикват "О, каква косичка" или "О, какви очи". "Бебето е на 4-5 месеца, нали?". Наистина е голям, често се шегуваме с размерите му. Развива се бързо, любопитства много и обича да му пея. Чета му за мумините и започва да гука с разтворени от вълнение ноздрички. Банята е любимата му част от деня, след нея спи сладко и непробудно. Синът ни е много повече, отколкото сме очаквали. След прекрасната бременност и бързо възстановяване си мисля с какво съм заслужила и толкова прекрасно бебе. Валери бързо парира всичките ми опити да се накажа, задето не родих нормално и казва "Заслужила си го!" След появата му любовта ми към мъжа до мен е неизмеримо по-силна. Наблюдавам го как се променя всеки ден, разнежен от връзката със сина си. Живея мечтите си и, парадоксално, нямам за какво още да мечтая.
Вече не мога да ходя на театър и кино, не мога да седя с часове в ресторант, да пия вино, да пуша, да разполагам с времето си за сън. Купувам си дрехи, които лесно мога да разкопчавам и ходя по паркове. Гладя! Приемам да бъда слуга. Обичам. Комфортът ще почака.

небето е свило юмруци в облачни възли
ще гледам нагоре и ще се бием

злободневни

моментите
когато седим по турски на дивана
с голи тела и лъжици в ръката
бъркаме в кофата със сладоледа
захаросани
бадеми хрускат между зъбите и ни е сладко
тенис на екрана, коментираме
банално женени и постоянно влюбени

моментите
когато пушиш на терасата
седя до тебе само за компания
двойката от паралелния на нашия балкон
която прави същото
стои притихнала във мрака, припламва огънче
обичаме се тихичко след като приспим децата си

люлчина

искам да запомня как спиш
как
жужиш като пчела
мъркаш като котка
сумтиш с носа си
мляскаш
дъвчеш си ръцете
кихаш и пищиш
или въздъхваш с детското си отегчение
пръхтиш от недоволство
или тихичко похъркваш като възрастен
похапнал тайно нещо забранено
отпуснал мигли в сладка дрямка

Първичен инстинкт

Горнището на банския ми е оголено от едната страна, но не защото си падам по екстравагантния тен, а защото гърдата ми обслужва нуждите на малко същество. Огледално на тази интерпретация на Мадона с Младенеца е корицата на стар брой на playboy с Гала, заголила гърда в интерпретация на Шарън Стоун в Първичен инстинкт. Не съм се докоснала до морска вода. Разхождам се по бански на вилата, а бебето ме призовава на 2 часа със сериозен поглед, втренчен в лицето ми и протяжни вопли, идващи на равни интервали от красивата му устица. (Докато пиша това, мъжът ми прави осморки с количката с цел приспиване, а аз използвам времето, в което не кърмя, за щриховане на момента, който някои безуспешно и с преголямо чувство за хумор ще нарекат ваканция).
С бебето се родих и аз. Сигурно съм по-уплашена от него. С изненада откривам какво е да си в плен, в истински плен, на нещо, а това да не ти тежи чак толкова много. Вече съм между мъжа и детето. Момичето в семейството. Желана, слава богу, от двамата. Никога не съм разчитала толкова на инстинкта си. Тази, която лежеше в болничното легло преди 6 седмици, не е тази, която изтупа праха от целия си набор детски песнички за нула време. Той е едър и има много коса. Очите му са сиво-сини и му се появява малка трапчинка на лявата буза, когато се усмихва. Хърка, когато спи и имаме чувството, че сме си родили мече. Любимото му време е часът за баня и смяната на памперс в 5 сутринта, когато се предполага, че трябва да си играем и да се закачаме. Другият Той, доскорошният титуляр, опипва тялото ми с нетърпение, което ме връща в първите ни години. Бях много малка и много сладка тогава. Сега си запазвам часовете за маникюр според тези за хранене. Завиждам на хората, които ходят на плаж, на барове, на фитнес, пътуват. После поглеждам тях двамата и си казвам, че аз самата съм за завиждане. Любовта оправдава всичко. Дори обилните ми закуски и половината чаша кафе, която прибавям тайно към вече изпитата първа. Инстинктът ми подсказва, че по-хубаво няма.

вдигнал купол

и отворил прозорците

прострял ръцете си

за мен и за скока ми

готова съм