Среща ме прозрението, че не мога да пиша, ако не е в блога. Ако липсва идеята, че ще бъде моментално нащракано, експонирано, сдъвкано, смляно. Стимулът на инстантното четене, фаст-фуудът на виртуалната аудитория. Представям си очите ви. Наелектризирани ябълки. Дайте ми лист и молив и ще се чудя какво да ги правя.
Скоро написах нещо извън блога. Продължава да ме тресе непоносима несигурност дали изобщо съм го написала, дали аз съм му дала гласа си. Страх ме е, че мога да попадна в хватката на имитацията, а в същото време го искам. Страх ме е, че ако изляза извън блога, ще стана глуха и няма. Комплекси.
Има много неща, в които съм сигурна. Мъжът. Той толкова време не сложи въпрос над моята точка. Лека-полека заприличвам на него. Наличието му в живота ми, общата ни топография сочи, че аз няма да изтръгна от вените си нищо достойно за написване. Никой не се интересува от чуждото щастие.