този батут, на който подскачаш
това е мехурът ми
внимавай да не те кръстя Сирене,
когато поникнеш
или Кисело Мляко без тире
бъди добър и си пий витамините

отвътре

Чудя се в кой свят да се наводня. Наводнявам се първо с Дюрас и лиричната ѝ проза, не защото   е лирична, а защото е ритмична като поема, или може би като пулс.

Заспивам трудно, защото чувам сърцето си. Трудно чувам друго.

Понякога, почти нарочно, но не точно, обличам несъвпадащи си дрехи. Излизам слепешката, втренчена в бóя на цветовете, формите или материите. Мразя ги, но имам необходимост от това знаме на несъвпадението между форма и смисъл. В дрехите ми винаги има щипка неизрядност, която ненавиждам и обичам пламенно. 

Детето ми ме разбира. Тежи. Синът ми живее в мен и разпъва предишната ми обвивка. Говоря му, той отговаря. Коремът ми заема формата, в която той лежи, нося го под същите несъвпадащи дрехи. 

Наводнявам се после в работа. В отегчението и въодушевлението от работата. В приказките и песните. В звуците, идващи като от рог. (Така сигурно ги чувай той). В крачките до там и бързането. 

Наводнявам се в книги, които чета на пресекулки, неспособна да се задържа в съдържанието. Мъжете са твърде зависими от съдържанието на книгите, които пишат. Жената използва привилегията си да бъде низша и пише както диша. Тя владее силата да не се владее.

Едни и същи кучета срещам по пътя за вкъщи. Сигурно и хората им са същите. (Не ги гледам). Започвам да треперя от старостта, вчера прочетох, че това значело, че съм спряла да мечтая.
Стефан казва, че идеалната жена е мълчащата.

абонирана съм за този ужас
кошмарът, в който аз се случвам на себе си
по лични заслуги, но без медал
вината гризе винаги до кокал
вината вирее по днк
винаги с една ръка се прегръщам
с другата се наказвам сама

уморена съм от мислене за теб
ще те споделя
върви където искаш
безграничен и разлят като плащ
язовир в който бе намерено тялото ми
стъпила погрешно след неуместна игра

сладкарница

във всички обяснения, които не ми даде
усещах как ме обичаш като стръмна пътека
трудна до втръсване
пресякохме двамата толкова много неудобни държави
залезите ни издъхваха, изтървахме важното, докато имахме себе си
нищо не ни интересуваше

веднъж стояхме заедно на пейка
на ръб един, в зелено целият
с цигара, пръст, море и погледи,
стрихме себе си на прах и се изхвърлихме
тогава ти ме обичаше по безделие, по голо до кости мечтание
бяхме това, което ще станем

необяснимото лежи помежду ни
и там ме обичаш, облегнал глава на нашето бъдеще
на смеха, който ще си подадем в колата ти
на сандалите ми със полепнал пясък
на изтръпналото ми предсърдие от това, което предстои
да заобичаме

писането невъзможно

аз не мога, не мога
мъча се, но ми липсва хаосът
копчетата ми са подредени
мечтите
клечките и кибритът

постоях малко на неудобно
поживях на топло и студено
той дойде и попита
какво правиш
и се обърна към телевизора
той дойде и попита
как ще кръстиш сина си
те бяха там по едно и също време
докато си подреждах копчетата
и колосвах планове

жена, която иска да разкъса своя любим
да плаче, защото няма билет за него
да иска, а да не може

две усамотени котки
спряха и побъбриха на иврит

жена, която иска да избяга, но не откъм
а към, защото друга посока не знае
брои до десет и скача

обесването

Изключително рядко имам мнение по политически въпроси, а те повечето са политически. Аз съм страничният наблюдател, който просто гледа/чете новините. За базова информираност така. Прибирах се и чух тътена от броженията пред Народното събрание. Представих си, че ме спират журналисти и ме питат защо не участвам в протестите. Проведох си следния диалог:

-Вие защо сте встрани от тълпата?

-Бих била част от нея, ако не изпитвах див ужас от тълпи. Още повече агресивни такива.

-А вашите сметки за ток и парно?

-Услугите на Топлофикация не ползвам, а сметките ми за ток за адекватни на потреблението ми.

-Не сте ли съпричастни към съгражданите си?

-Отчасти да. Но не мисля, че повечето от тях знаят какво ги мотивира, още по-малко знаят какво ги очаква, ако доведат държавата до пълна анархия. Протестите са просто дълго акумулиран гняв срещу всичко.

-Благодаря.

Тези работи се случват в главата ми в деня на обесването. Сутринта ми започна с битов скандал от балкон в Младост, в който мъж се опитваше да замери жена с камък, защото си изхвърляла боклука през терасата, а тя стоеше надвесена от първия етаж с метална лопатка в ръце (доказателството за нейното провинение). Ето на този рунд българинът гледаше сеир и звучно облизваше мустак заедно със сутрешното кафе и цигара. Няколко часа по-късно, на влизане в метростанцията един протестно настръхнал дядо щеше да ме намуши на пръта на трикольора, не нарочно, надявам се. Какво звучно отмъщение. Какъв войнствен ден. Народът срещу ББ, ЦвЦв и други разни инициали. Не съм достатъчно компетентна, за да изкажа мнение по случващото се, но знам, че това, което виждам вони на разруха и бяс отдалече. Отключени са полюсните реакции, което някак ме кара да мисля, че българинът плаче да бъде озаптен със здрава каишка. Здравей, здравей, Ким Чен-ун!

токчета

жена върху токчета
печата с машинописна точност ч-та по улицата
навярно са тънки и високи около шест сантиметра
полата ѝ е тясна, а крачките бързи като в тревожен съспенс
може би торсът ѝ е приведен леко напред от забързаност
а зад косите ѝ остава кестенява мъгла от парфюм
не я виждам, но си представям, че върви срещу времето

14.02.

Излезе новият брой на Жената днес, за които не съм писала от почти година. Всъщност за никого не съм писала много отдавна. Текстът ми този път е по темата Дългът към удоволствието; в списанието има думи от Елица Николова и Албена Тодорова, което е сериозна причина за четене.

На излизане от къщи буквално заварих Валери пред входната врата със снопче лалета и кутия шоколадови трюфели. Целувахме се дълго и закъснях.
(И да, аз съм последният човек на света, който не е чел Майстора и Маргарита, затова поправям пропуска сега.)

Ще ми липсва виното тази вечер.

равносметка

Докато тялото ми доказва, че
не бива да си правя планове,
извличам сили от бавното правене-
наблюдаване, оценяване, консумиране.
Да спиш е хубаво, откривам.
Да готвиш за мъж е смислено, знам.
Да очакваш дете и да умираш от страх е нормално.
Чета, смея се и се закашлям, дори
самотата не ми пречи през деня.

тайни неща

Не знам какво е било времето в последните 6 дни. Още съм със същия анцуг, никой не е казал, че трябва да си сменям и болничното облекло. Гледам се в огледалото рядко, защото не харесвам лицето си без грим. Нокътните ми плочки изтласкват малки бели петънца, които не помня на липса на кой витамин се дължаха. Толкова много мълчах и лежах, че почти чух как част от мозъка ми погива (онази, която не повърнах). В такива състояния обикновено си сам, за да можеш да разбереш кой и какво всъщност ти липсва. Леко съм отслабнала, разбрала съм някои неща за себе си.
Романите ме дразнят. А разказите как ме дразнят! Разказът е форма, която не разбирам, може би защото не обичам всичката епистоларност, набутана в няколко страници. Под секрет - не чета разкази, освен ако под тях не пише Елин Пелин или Йордан Йовков. Неспособна съм да се концентрирам в нищо, ако поне 3 неща не ми пречат. Духът има нужда от съпротива, духът ми има нужда да ми е тясно, неудобно и стресово. Творческите ми пориви са кратки като инжекции. Не ме интересува. Не пиша разкази, така че не дължа на никого супероригиналност. Ако мълчанието трябва да се превръща в език, обичам езикът да е оголен от излишности. Често повече трия, отколкото създавам.
Мъжете не се разнежват от бременни жени. Моят мъж не се разнежва от бременни жени. Понякога вечеряме и забравяме, че бебето е там. После си лягаме. Над главата ми не блести ореол, нито той се прехласва по уголемените ми гърди. Носенето на живот е твърде митологизирано за тази къща. Понеже съм мъничка и още никой не вижда леката издутина под роклите ми, се налага вербално да аргументирам решенията си. Дори пред мъжа си - "не понасям месо. Да, още. Не, не знам докога ще продължи" или "яде ми се жълта супа. Жълта значи пилешка и застроена. Никоя друга супа няма да ме накара да се чувствам добре." Но мъжът се държи така, както му подаваш. Здрава съм като кобила и нищо досега не го е накарало да трепери за мен. Защото освен здрава, съм и принципна, целенасочена и безкомпромисна. Обикновено това не предизвиква талази нежност.
Заглеждам се по бельо и сънувам секс. Обикновено е с жени, в такива случаи аз съм мъжът. Споделям на мъжа си, а той директно ме обявява за луда. Аз по-скоро се питам какво иска онази стресирана част от тялото ми, която също се готви за нещо голямо. В очакване на голямото забравя за по-малките. Милата ми.
Хомогенност на ролите се постига трудно, а може би не трябва. Може би всяка трябва да е ясно разграничена от другите.

amour

В един филм един мъж опитваше да хване гълъб
на пода в къщата си. Брадата на мъжа беше пораснала
(като на всеки мъж, който силно обича).
Всеки ден се опитвам да ти покажа размерите
на нещо, от което отдавна не мога да пиша.

Лицето ти. Гравюра от бъдещето.
Облегнат на ребрата ми, забиваш последния
пирон в ковчега на любовта ми. Ной ще ни пренесе.

-Страх ли те е от земетресения?
-Не.
-А от какво те е страх?
-Да не се случи нещо с близките ми. Защо питаш за земетресения?
-Помниш ли вечерта с труса на 21 май? Бяхме се скарали и си легнах сама и разплакана. Когато ни разлюля няколко часа по-късно, първо потърсих твоята ръка и я стиснах здраво. От тогава не понасям да си лягам сама, страх ме е, че ако нещо се случи, може да не си до мен.
-...
-Обичам те.

доброто тяло

Приспивам се с 24 Kitchen. Готвят нещо с тиквички, патладжан и аспержи. Очите ми бавно потъват в сметановия сос и е топло. Преди време Елена ме попита какво ме вдъхновява. Поезията, храната, тялото, казах. Поезията, храна, тялото. Нека ми се случват денонощно. Казвам на Славена, че за пръв път усещам смисъла от всичките си органи. Знам защо са ми и как се променят. След нито една тренировка на мускулите не съм го усещала така, а аз обожавам мускулните трески. Така между разговора ни за Смърт и Смърт се шмугва приказката за живот. Над градинарската супа. (Всички важни неща се случват над храна.)

епилог

Това не е краят! Това не е краят!
казва уплашената сива мишка
в кьошето на евтаназирания талант.

Това е краят.

планът

Да идем при Архитектите да се натъпчем

с магданоз и моркови,

гореща супа и нещо люто, от което

да ни болят стомасите, слепоочията,

устните,

да отидем в някой миришещ на мухъл салон

и да гледам тъп филм, но какво пък;

да се разходим срещу вятъра, но не

по 6 септември, защото там обикновено се караме.

Да се приберем и да се завием един с друг, 

както е правилно, както е правилно.

Един портрет на Яна Лозева от 13 юли 2012.
Толкова бързо минава времето, че
сега цифрите са само разбъркани.

из Дневник

Пресъздавам се в мултимедийни картини. Първия ден прекарвам в сън, секс, баница, сън, кино, главоболие, супа, повърнато. Гърбът ме боли дори на сън, кръстът й той, боли ме зад езика, там сигурно има заседнала хапка, не пльоснала в тоалетната. Благодаря на Господ, че съм в това тяло, така услужливо ме лишава от неприятности в повечето време. Аз съм това, което съм отвътре, напоследък съм кръг.
В сайтовете сравняват матката с различни плодове - ябълки, портокали, грейпфрути. Никой не казва ти какво си и изобщо ставаш ли за ядене. Със сигурност една жена не е само матката си, но всичките ми опити да се сетя за друго рикошират обратно в мен. Прима вистата ми куца. Да, личното развитие и обогатяване! Срещите с хора. Предимно по-умни от мен. Работата. Благодеянието и растежът. Пазенето на добро име и добро време. Напред и нагоре. Изкусното въртене на всичко от леглото до черпака. Четенето на разнообразна литература, за която да говориш малко, но съдържателно и компетентно. Разбирането от изкуство и владеенето на сладък и приятен смях. Всичко това - без ирония.
Извън матката си не съм постигнала почти нищо. Животът не е само конвулсивни потръпвания и оргазми, Доротея. Издържам на физическо натоварване и болка, заплатата ми е средностатистическа, готвя само на настроения, понякога ме мързи за много неща, но по-често съм много активна. Избягвам конфликти, но си имам собствено мнение. Не натрапвам собственото си мнение. Не манифестирам нищо, което мога или предпочитам. От 3 месеца на съм пушила. Пращам дарения с смс, за да прочистя съвестта си. Доброто на света зависи от доброто на единицата. За един добро е хляб и сирене, за друг - притежаването на остров.
Втори януари. Пия кафе.

Разбираме се да се сдобря с другата половина -
да носим по-често червено и да разресваме косите си
по 100 пъти преди лягане. От краищата към корена.
Да станем жена. (Без да искам се олицетворявам с кръгове).
Да готвим риба веднъж седмично и да сме екологични.
Дано не станем дебели, дано не ни окапе косата.
Дано правим любов с отворени очи и изпъкнали от страст вени.
Дано стегнем поне няколко куфара - за сбогом и за добре дошла.
Тя иска да троши чаши в барове, аз правя кекс в кухнята.
Две в едно.

до после, Никола

Днес се събудих и светът все още не беше справедлив. Не сънувах Никола нощес, както мислех, че ще стане. Последно говорихме преди повече от месец. За порното на Саша Грей и видеото на Ричард Кърн пак с нея. Познавахме се задочно, май от Уебкафе, където по едно време се бяхме засекли. Това, разбира се, не значи, че не се чувствам отвратително след смъртта му. Още по-лошо, чувствам се привилегирована, защото имам удоволствието да живея и да нося живот под сърцето си. Ето какво си писахме последно.

Н.: на 8-ми ми е казусът, на 12-13 ми е устният
и после декември ще изпусна третия
щото ще ме затворят в едно стерилно помещение
от което няма да излизам 30-40 дни
дано само да не карам нова година
там
че имам рожден ден на 1-ви януари

Т.: ужасно
не може ли да те пуснат за НГ и рд

Н.: сигурно ще ме пуснат
малко преди коледа
ама е сложно

ще правят
една доста сложна манипулация - трансплантация на стволови клетки
абе карай
некви бабешки оплаквания
квото е - такова
от тея работи се умира, ебати
така че - ебал съм ги в празниците
нищо кой знае кво няма да изпусна

Т.: а още си на химиотерапия?

Н.: да
смениха я
щото старата не действаше
а сега и новата не знам дали действа
щото в момента съм... яко зле

Т.: да, разбрах...

Н.: и трябва да издаяня

някак до трансплантацията
за която се надявам

да вляза към 20ти
там ще има неква мега интензивна и силна, двойно по-дълга химия
от която така ще ми паднат показателите на кръвта

Т.: ами особено засилено ще стискам палци към 20

Н.: че ще се наложи да стоя в стерилно помещение
за да не умра от настинка

Т.: оф, баси гадното

Н.: начи стискай от 20-ти до 20-ти на следващия месец


Т.:  ужасно е това

Н.: да няма фейл
еми да
ама не си го избираш

и единственото

Т.:  как ше има фейл, абсурд

Н.: което можеш да направиш
е да стискаш палци
да меташ боб

да папкаш, да слушкаш
и да не мрънкаш щото ако мрънкаш
се самообричаш на психическа смърт
да станеш като другите луди
на които животът им е съсредооточен около това колко са болни и колко са зле
което е... ФЕЙЛ

Т.: ти ше го смачкаш

Н.: отивам да уча
до послеее

Т.: до после

не вярвам

Жената, всяка жена, трябва да ражда не с ума, а с матката си.

Пеями Сафа

Още не вярвам, че това е избор, който трябва да направя. Всеки път, когато не мога да напиша нищо с ума си, го пиша с матката си. 

Не подреждам, не се грижа за текста, никаква майка не съм му. Сурогатна носителка, която е другата в мен. Тя сяда и пише, когато си иска, а как се гледа дете? Детето ще гледа тази нееманципирана, мека и кръгла жена, която иска да храни, пои и целува. Не е избор да пиша или да раждам. Не е избор дали да бъда сама и пишеща, или пуснала корени, но потушила смелостта да публикува. 

Нямам смелост да публикувам, така или иначе. Нямам вяра в онази, която пише вместо мен. После я гледам отстрани и се чудя. НИЕ не сме сигурни. НИЕ не сме готови.

Сега аз стоя и протестирам срещу Сафа, а тя му се присмива. Ако няма страст, нито текст, нито дете са възможни.

Вкус на черна маслина, много горчива. Писането умалява. То е гащите, които някога ще сложа, като стана кръгла и дебела. Луна и бисквита. Писането ми попречи да говоря. То стоя помежду ни. Дълго мълча и рисува пунктири. Закърпено звучи по-добре от зашито. Какви ли пороци изчиствам сега, за да горчи така и така дълго и звучно да слюноотделям, за да боря вкуса. В офиса пристигам уморена. Отдавна съм уморена, от дни и години. От нищо. Липсвам му на писането. Абстинентно. Сега пиша без стимуланти.

Забравила любимите си книги. Не си спомня сюжети, само картини. В очите й плуват малки сатъри, малки, но остри. Главата й - камък, който понася надолу. Две свраки със синьо на гушката спорят за копче. Едната убожда окото на другата. Не завиждай! - казва. Няма за какво. - отговаря.
Докато в повечето блогове ухае на канела и портокал, тук мирише на застояло. В написаната книга лирическата героиня знаеше какво иска да каже авторът. Два дни поред с олющен лак на показалеца никога не е било. Джингъл белс със звук на потрошено.

не деля

На седмия ден създали човека, който
не пише в блога си, а чете,
затрупан под неделята и юргана й
от нащърбени конци, косми, прашинки по
вертикалата
с бавен полет надолу,
после им викаме прах.
Бавното гледане на прах те очарова със
своята геометрия, обикновено невидима,
като просяка с изгнилия крак, на който не даваш
пари не защото е с изгнил крак, а защото проси.
Гласовете те стигат като през фуния, наизустяваш отговори,
стомахът ти на други езици e уста, може би гордост,
която от там покълва. Косата ти е изтощен призрак, ръцете ти-
с изпъкнали вени, гърдите ти са слепи събирачи на
неделята,
която бавно те гледа как ставаш на прах,
очарователен в своята невидима геометрия.

нокти

А с тези нокти мога:
да разкъсам ягода,
да разлистя издание с черни корици,
да нарисувам кръг във въздуха,
да задраскам жално по вратата, но
ноктите ми са пораснали за нощ,
за да те стискам по-добре, момчето ми.

пай без ябълки

Листата стъпват тихо зад гърба ми. Паркинг
за надежда съм. Месо от грейпфрут и нарисувано
с флумастер. Блестят ми в очите автомобомилни
фарове и ножове и вилици.

Предначертаният път е тебеширена дама върху асфалт.

А любовта ми минава като влак през тунел. Свети накрая.

една жена иска да бъде попитана как е
да я попиташ с очи,
да я послушаш 3 дълги секунди,
да я прегърнеш, ако това се наложи,
или да я пратиш на фризьор.

но поне я попитай.

Ти беше предначертал да се влюбя в теб
и да не сложа точка. В едно и също обещание
те кроя и режа всяка вечер. Минават години -
после, скоро и след малко са все по-далече.
Сложи ми знак за внимание.