Постоянно сънувам сънища, в които се опълчвам на реалността. Или ми е тясна, или е манипулирана, или изопачена. Търся дом и пространство извън битовото. Чувствам, че времето ми изтича, а не съм полезна на никого. Или просто чувствам, че времето ми изтича.
Много е странно, зашото всичко това се съчетава и с комфорта на това да съм се приела и да съм заживяла себе си напълно. (Знам, че не е напълно и че нищо не знам). Но все се чудя на парадокса на това хем да съм центрирана и да се познавам, хем не.
Освен това трябва да видя какво правя с целия антагонизъм и непоносимост към всичко, което не минава през моя стандарт за добро/лошо. Обострят се не-тата. Страх ме е. Страх ме е, че може би под тази, което си мисля, че познавам и съм приела, стои някоя друга жена.
Кризата познавам и по това, че искам да съм сама повече и за по-дълго време. Сякаш съм в постоянен сензорен оувърлоуд. Имам едно безотказно работещо хапче - да се заведа в залата и тялото ми да се погрижи за мен.
Как да кажа, аз съм и това, и това, и това, и това...
