Изведнъж си спомням
студения женевски дъжд и кафенето,
в което мокрите ни дрехи изпариха тежестта
от нас. Лицето ти като скулптура. Твоето
лице от билки и треви, твоите топази
за очи.
И помня как забихме погледи във картата.
Търсехме галерия с картини на Ботеро,
тя се случи точно срещу нас. Тя беше точно
седем стъпки през дъжда, отсреща. На картините му
бяхме ние – двама кръгли, двама кадифени, двама
смешни. Пъпеши в дъжда.
