Всеки път, когато усетя, че мисля за книгата си като за незабелязана, си припомням, че аз така избрах. Да нямам личен фейсбук, да не раздавам палците си, да не комуникирам насила с общността, да нямам премиера. Просто да не направя нищо, което не правя в реалния живот.

И в един момент спираш дори да се сещаш за нея. Един от даровете на книгата е да се видиш отстрани и да решиш харесваш ли се такъв.

Друг от даровете е изострянето на чувствителността към текста. Не само към твоя, но и към чуждия. Улавям се да мисля технично, синтактично, стилистично, не само интуитивно. 

И друг -  отварянето на ново пространство след нея. Невинността на тази първа книга ми се вижда все по-детска, но пък толкова повече я обичам с минаването на времето. Тя е просто врата.