пиша ти писмо, но не зная адреса ти.

Искам да ти кажа толкова много неща. Колко не ни стигна времето в подводието на взаимното доверие. Там сме меки и хтонични, уплашени дори от себе си. Искам да те питам къде те боли, сънуваш ли много, свършваш ли в съня си, пуши ли ти се понякога. Колко пъти съм те викала с надеждата, че ще положиш линия между мен и тогава. Не знаех къде си, какво си, но дойде като края на Страстната седмица. Всяка година възкръсвам с ново прозрение. Ти си древна и млада. Ти си всенадушващият нос на животно, което играе с ловеца си. Стоя до теб и се превръщаме в кръгове за невъзможен тетрис. Дали отново ще се срещнем? Къде? В колко часа? Да те чакам ли? Ще продължим ли да си продължаваме мислите? Очите ми те познават, а всъщност все едно познавам себе си, чупливо брайлово изречение.