Ще го преживее -
трънче в пръста ѝ като длето,
което само чопли времето,
без да му предложи някакво решение.
Навярно все така ще се живее. И
сигурно е глупаво да мисли,
че с едно отчупване ще може
да изтръгне тялото.
Не със неудобството се свиква,
а с моментите, в които уж го няма.
Събужда се и ето - междина.
И трънчето е вечно цяло.

Не можеш да излъжеш думата.
Думата е “лъжеш”.

Равновесието - плаж без нищо,

босите ми стъпала на прага на вълнението.

Кой би дръзнал да задраска с нокти

по стената, отнела толкова години за изглаждане.

Тайното пиянство на баланса

е да прекалява с прекалилите.

Мръсотията е възможност за гледна точка.
Аз и аз се стараем да се видим отвъд,
в едно зацапано бъдеще без “seen”,
без да курираме резултата, не много.
Харесвам се вече значи толкова много неща,
значи
и така, и така,
значи все по-малко има значение,
значи да бъда пълна с възможности,
без непременно и една да се случи.

Средна възраст

Знам, че ще съм чиста в края си.

И нека синовете ми ме върнат пак

в подводието леко на историята. Да 

се качат обратно във колите си и да си пуснат

музика. Ще бъда осми океан в ушите им.

Ще бъда чиста и измита. Кожата ми

ще расте и ще се дипли около безсмислените

органи. Косата ми ще се белее като знаме

подир грешките. Ще нося още пръстена,

с който почна моето летоброене.

Ще бъда чиста и пред себе си, аз зная,

че старостта е истинското смислено живеене.

И колкото и да не ми се вярва - ще бъда стара и невидима,

жена от шепата на вечността, изпусната в света,

за да напише своето стихотворение.

She was not a poet. She was a poem.

Swimming Home, Deborah Levy

Не пиша всеки ден, но всеки ден се пиша.

работен ден

Дръпнах леко пердето и видях

къс луна все още да скита в небето,

в небе неистинско синьо. 

Отсреща - мъхести хълбоци, Стената.

Уцелвам зарядното от първия път

и в краката ми плъзва електрическо

топло. Светът почва с протест,

че не съм облак там, нависоко.

Тихо, преди лягане, единствено не съм напуснала опашката си. Очите ми предрусват с кориците на Poetry mag, профила на Brain Pickings, малко безцелен скрол, без който не може.

Книгите ми - една тъпа и една трудна.
Херман де Конинк е оракул, мисля си.
-
Вече е утро, няма 7, сега съм с трудната. Чета за скуката, удивително е как лесно започваш да проглеждаш в себе си, когато детето ти почне да ти казва “Скучна си. Ти си виновна, че ми е скучно. Няма да ти говоря и няма да те обичам, защото ме дразниш. Ядосан съм ти.” Доста е сложно да проявиш съчувствие, да не се намесиш.

Задавам си въпрос: наистина ли изтърпявам всичко или само съм решила, че трябва да изтърпя? Мога да се счупя във всеки един момент.

Телефонът ми се пълни с въпроси - в чатове с приятели, в бележки, в запазени публикации.

Мълчанието е лековито. Уплътнявам го с музиката на жени, които са ми мост между обективната и субективната реалност.

Чернова на live-а

Препоръките за по-смислено прекарване на карантината препускат край мен, не знам кой има толкова свободно време, че да става перфектен. Сякаш наистина ако случайно ти се мернат някакви 15 минути, трябва непременно да ги уплътниш, а най-добре монетизираш. Жадна съм за своите 15 минути блажено стоене и дишане. Виртуалното всичкоправене ме прави по-зла и агресивна. Не желая никакви срещи през лаптопа и телефона, мерси.

Също - сравних мечтата си с Исландия. Най-дълбоките ми желания са на пръв поглед нелогични и трудно постижими. Несъразмерни с мен самата. Та сега мечтая за Исландия и за исландия.

Всичко, което пиша в последно време, ПОСЛЕДНО ВРЕМЕ, М?, e резултат от отказването от илюзиите. Това обаче сякаш ме лишава и от способността да пиша, което ме прави много тъжна. Май не мога да съм зряла и креативна. Или-или.

But to refine is to reel back, to withdraw. (Pitchfork mag)

Точно преди да го обвиня, че ме слуша наполовина, че става, за да нагледа картофите в печката, вместо да стои и да ме утешава, той задава правилните въпроси:

-Какво искаш всъщност?
-Има ли как да станеш по-добра? Курсове? Уроци?
-Кое ти е по-важното - удоволствието или аплодисмените?

Винаги съм обвинявала и него, и другите, че не се справям сама с пораженията и неприятностите. Не съм успявала да си дам утеха сама. Днес не вдигнах кръвно, не ми стана зле, не се разревах, не се ядосах. Почувствах се обезкуражена, малко засрамена и неадекватна. Третото е лайтмотивът на “зрялата” ми възраст. Сега ги познах и не ме изненадаха. Бяха странни минути,  застинали, pianissimi. Сега го нарекох разочарование.

Мисля, че част от подкрепата е до теб да стои човек, който вярва, че ще се справиш сам, и който не те вини, ако за малко пак се превърнеш в  безпомощно бебе.

Повтарящи се образи как падам от тераса. Не просто от високо, а от тераса.

Капан за зайци, Силвия Плат

The Rabbit Catcher

Там се усещаше ярост -
вятърът запушваше устата ми с косата,
разкъсваше гласа ми, а светлината от морето
заслепяваше, погубените животи се разстилаха 
в него, разнасяха се като нефтен разлив.

Вкусих злостния прещип,
черните му шипчета,
сетното миропомазване на жълтите му венчелистчета.
Бяха остри, чудно красиви
и ексцентрични като изтезание.

Оставаше само едно място.
Тънеещи и дъхави,
пътеките се свършваха в падината.
А капаните бяха почти незрими -
нули, затварящи се около въздуха,

заложени един след друг като контракции.
Липсата на писъци
пробиваше дупка в зноя, оголваше мястото.
Стъклената светлина бе прозрачна стена,
шубракът мълчеше.

Усетих безшумно раздвижване, намерение.
Чух безчувствени, лениви ръце около чаена чаша
да почукват белия порцелан.
Как го очакваха тези малки убийци!
Като възлюбени го чакаха. Тръпнеше и той.

Ние с тях също имахме връзка --
здрава тел помежду ни,
невъзможни за изтръгване щифтове, и ум,
който щраква около нещо, набързо прибягващо;
тази хватка убива и мен.

Великден

Жълтъкът. Центърът на света.
Топката тесто, която втасва и после става козунак.
Детето, което казва “пъп” и сочи към ядрото си.

Сънувах старата си работа. Всички бяха с маски, а аз - облечена/съблечена като за плаж. Бях на своето си място, но вършех настоящата си работа с привидна небрежност. Не смеех да погледна край себе си, беше толкова неестествено. Бях онемяла.
После боядисах гневно яйцата, много исках да ги оставя в естествения им цвят, не ми се боядисваше. Мисля, че НИКОГА не ми се е боядисвало, защото го правя заради Самуил, не заради удоволствието. Осъзнаването, че пак правя нещо, което реално не ми се прави, ме ядоса. 
Не ми се прави нищо.

След време няма да сме тези. Нищо няма да е същото освен може би спомените ни. От няколко дни тъгувам. Значи, казвам си, горе-долу месец издържах да държа духа си висок и бодър, психиката си отворена за промените, ума - концентриран. Сега се развъртам. Тялото се забавя, копнея за сгушване, покой, за равнина, за предвидимостта на съня ми, този здрав и богат мой сън. Излизането от корубата ме дразни. Когато тичам, съм сама в коридора си, в недействителен кадър на падащи цветове и глухи улици. Ясно е - един месец и тялото капитулира; по-чив-ка.

Бурка, Силвия Плат

оригиналът

Нефритена*---
камък от едната страна,
противоречивата

страна на зелен Адам, аз
се усмихвам, с нозе кръстосани,
загадъчна,

с хаотични проблясъци.
Тъй ценна!
Как само слънцето полира рамото!

И ако
луната, моята
неуморна братовчедка

се покаже с ракова бледност,
влачейки дървета---
малки обрасли полипи,

малки мрежи,
изчезват тогава страните ми видими.
Заблестявам като огледало.

В този фасет влиза женихът,
господарят на огледалата!
Сам себе си води

сред копринените
паравани, атрибутите шумящи.
Поемам дъх и булото

над устните помръдва,
над очите
булото

е наниз от дъги.
Аз съм негова.
Дори когато

той отсъства, аз
се въртя
в ножницата от безсилия,

безценна и тиха
сред канарчета и папагали!
Дърдорковци,

слуги на миглата!
Ще пусна
едно перо като паун.

Слуги на устната!
Ще пусна
навън един тон,

с който ще пръсна
кристалите,
които цял ден полилеят

поклаща,
милиони глупци.
Слуги!

Слуги!
Още една негова стъпка
и ще пусна

ще пусна
навън от скъпоценната мъничка кукла,
която той за себе си къта,

лъвицата,
писъка в банята,
пробитата мантия**.

* Смята се, че "музата" на стихотворението е нефритена фигурка
**Вероятни препратки към  1) “Похищението на къдрицата” на Поуп и 2) убийстовото на Агамемнон

Stretch

Въздухът се учи да се разгяга
В ноздрите прахът става песен
Ясно ухото долавя пукането на педала
на пианото дърво в метал се чуват
Като чукчета почукват
Като сухожилия се обтягат
Износват се струните но не и кракът
Неуморен но не диафрагмата
Не власинките не алвеолите
Не гърлото в което въздухът се разтяга

Макове през юли, Силвия Плат

Малки макове, малки адски огньове,
дали причинявате болка?

Трепвате. Не мога да ви пипна.
Ръка протягам в огъня. Нищо не изгаря.

Изморих се вече да ви гледам
така потрепващи, сбръчкани и алени като кожа на уста.

Уста току разкървавена.
Малки кървави поли!

Има изпарения, които не достигам.
Къде е опиатът ви, наркотичната ви капсула?

Да можеше да изтече кръвта ми, да можех да заспя.
Да можеше устата ми да се сроди с такава болка!

Или от стъклената капсула в мен да изтекат отровите ви,
да притихна, да застина.

Но безцветна. Сива.

юли, 1962

Макове през октомври, Силвия Плат

на Хелдър и Сюзет Мачедо

И слънцето зад облака не би сътворило такива поли.

Нито пък жената в линейката,

чието алено сърце разцъфва поразително над дрехата.

Дар, любовен дар,

съвършено непоискан

от небе,

което с бледи искри
подпалва своя въглероден окис,

от очи, угаснали безизразно под шапките.

О Господи, мен ли

ще разтворят с вик тези окъснели устни,

в гора от скреж, в зора като метличина.

(27.10.1962)

Само преди 2 месеца мечтаех за концерти.
Днес осъзнах, че за абсолютно нищо не мечтая. Не виждам дори след месец. Всичко е спряно, като че ли бъдещето е отменено. Вторачена в малките крачки на настощето, се сдобивам с нови  мерни единици, по които да отмервам реалността.

регресия

Някои дни прелитат над нас като птици.
Нехаят за времето и за мотора, който
неспирно ръмжи зад решетките.
Предаваме се пред усилията и намеренията
да разбираме за какво става дума.
Сядаме кротко в гнездото си и чакаме
да отмине смутното пълнолуние.
Докато спим, сме болни от Безсъние.
Маркесианци, на които не, не им се спи,
а полека забравят кои са.

Вчера, блокът отсреща. Майка с две дъщери, и трите със зимни якета и шапки. Излизат стремително от входа и спират точно пред портичката на ограденото пространство. Там стоят 15 минути. Това е тяхното излизане, предполагам. Не виждам дали дочакват някой да дойде, но моментално приемам, че просто си стоят навън, изправени, леко обърнати една към друга.
Няколко етажа по-горе, в невероятно разхвърлян апартамент без щори или завеси, друга майка всекидневно “разхожда” бебето си в количката. Приспива го по 2-3 пъти на ден в най-“изнесеното” навън ъгълче на стаята, бута, бута, остъклението все така си стои. Много лесно си представям техния ракурс и как те виждат нас с децата. Нямам спомен кога точно се е родило бебето, трябва да е на не повече от 6 месеца. Когато е будно, стоят като стикери на прозореца с по-голямото дете. Точно като нас.

Нови очи.
Неутрални, жадни и мирни очи.
Щастлива съм с това бяло знание
и с липсата на липси, на опорни точки
и огледала.
•
Неговата хетерохромия завърта в мен пружина
на вълнението. Рибешкото му тяло влиза през пъпа ми.
Басово гъгне, че нямам нужда от дрехи. Сънувам го как е изпълнил
устата ми, как не мога да избърша тази целувка. За пръв път
изневярата няма вкус, минава и заминава като живота.
•
Опитвам да разбера как завистта се деформира преди да изчезне.
Мълчанието си тълкувам като отказ да се заявя и понякога -
като безразличие. Понякога мисля книга, която да мълчи вместо мен.

Доброта, Силвия Плат

Тихо влиза добротата вкъщи.
Лейди Доброта, така мила е тя!
По запотените стъкла блещукат нейните бижута
синьочервени, огледалата
отвръщат, пълни с усмивки.

Кое е по-истинско от плача на детето?
Този на заека е по-примитивен,
но му липсва душа.
Захарта лекува всичко, така твърди Добротата.
Захарта е нужна течност,

кристалите ѝ са мехлем.
Ех, доброта, доброта,
как нежно събираш парченцата.
Като пеперуди отчаяни моите японски коприни
могат всеки миг да бъдат прободени, всеки миг - упоени.

И ето идваш, с чаша чай
с венец от пара.
Кръвта е поезия,
тече неизменно.
Две деца ми подаваш, две рози.

Мисля, че съм спряла да мисля в поезия. Констатирам го плавно и без шок - няма поезия.
Всъщност аз отдавна съм я зарязала. Хубавото е само, че не обвинявам никого.

Докато чета Нели, усещам веществото на живота ѝ. Няма нищо общо с моя, чувствам го истински поетичен.

Май просто ми е мъчно от тази трансформация и се опитвам да разбера какво се случи с порива. Единственото, което може да ме изкара от равното, е преводът.

Току-що разбрах, че Програмата вече няма да същестува. И, не щеш ли, ми се доплака. Доплака ми се за втори път от последните 17 дни. Поредната отрязана пъпна връв. Не че нещо кой знае колко забележително ми се е случило, докато работех там, но там започнах да узрявам като работещ човек. С рядко идваща заплата, но все пак с удоволствие от голяма част от работата. Та какво ми казва тази отрязана пъпна връв? Не можеш да върнеш това усещане, досега не си успяла, търси другаде.

Отделно от това, все повече се дразня на ген. Мутафчийски и военната му реторика. Чувствам се репресирана - чувство, което можех да си спестя, ако пред мен имаше спокоен, делови човек с ясни аргументи и мерки, а не забрани, заповеди и страхуване. Някой, който дори през скайп би ми вдъхнал кураж, а не ужас. Наричам това вербален терор. За справка - обърнахте ли внимание как Меркел и Санчес говорят със съгражданите си? Като със свободни хора в демократични общества.

(пп: Не мисля, че обективното възприемане е възможно, всеки вижда и чува в брифингите различни неща. Аз знам защо се чувствам както се чувствам и съм много радостна, че изобщо съм способна да живея с противоположни мисли и емоции в контекста на ситуацията.)

Спрях да гледам новини, чета единствено Свободна Европа. Да, изпълнявам си всички указания, имам същите тревоги като на всеки човек, не наглея, стискам зъби, снишавам се, но усещам, че нещо в комуникирането на "режима" не е както би могло да бъде.

До голяма степен ужасът на преживяването идва от факта, че това е първият съществен катаклизъм, в който съзнателно участвам. Помня малко от предходни кризи. Ако излезем здрави, ще бъде успех. Всичко останало отива на много заден план, учудващо е без колко много неща можем. Не само можем, ами приемаме. Интересува ме какво ще се преобърне завинаги у мен, у нас. Интересува ме философското послание, след като дръпнем чертата.

Пожелавам на всеки, който се отбива тук, да е здрав и да (се) пази (близките си). И дано не ни забранят тичането.

Появяваш се от стаята като гигантски
кораб с руси крачки.
Петите ти коват контекст.

Думи, Силвия Плат

Разпадам се. Не говоря за рухване, а за фрагментиране, за оглеждане на всеки фрагмент. Превеждането събира частите, стяга ме и ми е важно да успявам да го правя винаги когато поискам.

Думи (Силвия Плат)

Брадви,

след тях звъни дървото.

А само как ехтят!

Ехтят, отскачайки

от центъра като коне.

Сълзи

мъзгата, като водата,

дето иска пак

да стане гладко огледало

до скалата,

която се криви и хлътва,

череп бял,

прояден от зелени бурени.

Години по-късно

ги срещам на пътя —

думи сухи, без ездач,

със своя неуморен тропот.

Докато

от дълбината, звездната карта

управлява света.