събуждане

2.12.17

сънувам те
и после изщраква резето на деня.
стоиш безучастен като сянка на
облак.


север и книга

30.11.17


Беше подходящ ден за правене на сладкиши и гледане на филми. Наместо това си сложих червило като на тази обложка на Емилиана Торини и се понесох at the speed of dark.

Снощи сънувах дома на баба и дядо. Не знам живи ли бяха още, но това е като да сънуваш утробата, в която си бил преди да те има. Често идват в съня ми. Започнах Татко. Склерите ми зимно време замръзват ужасно и непрестанно сълзя, но с тази книга откровено си плача.

Понякога се страхувам, че като прощавам, може да забравя. А друг път ми се иска да забравя, за да мога да простя. Май не съм човекът, който да раздава прошки. What's done is done.


Писах ти толкова предпазливо. Но това, което не можах да ти кажа,

се пълнеше и растеше като балон с горещ въздух
и накрая се понесе през нощното небе.

 Тумас Транстрьомер

хората, които ги няма

29.11.17

отидохте си и сега какво да правим
с този вкус на януари.
с тоя вкочанен мускул,
с това изстинало ядене.



сбогувания

28.11.17

всеки ден по 5 минути да мислиш за смъртта

26.11.17

свежестта на дъвката ментолка в шала и в брадата очилата музиката  във колата или не а може би лъчите или очертанията на местата ни поставиха в поле в което сме играчи шах и мат или пък дама но да се върнем на най-първото навлизане в пространството за което нямаме антитела а само тяло поемаме поглъщаме завинаги и няма връщане вселената ни смля сега сме заедно кодирани във себе си или в космическата слюнка всичко почна с осмозата в езиците ни
Не да се нуждаеш, не да допълваш, а да обичаш е достатъчно. Толкова.

23.11.17

няма да пропускам изгревите, нищо няма да застава между нас, чудовищата отдавна ще са си отишли, ще съм им изгорила езиците с неопровержимата си нежност.
оставям се на своята дребнавост, колкото ум - толкова, такъв е. ще го поя и храня, колкото и когато искам, без да искам да блесна. ще се оставя да омекна, защото меките неща приемат по-лесно нова форма. приемат по-лесно.
ще се влюбвам в идеи, не в хора. 

Заслушах отново Young Fathers. Кипнала и жилава музика, която е толкова на газта, че а-ха да те зашлеви.
Както мъжете, които се качват в колата си и тръгват още преди да са затворили вратата. Стремително, първично, тестостеронно, мигове преди потокът да ги поеме и озапти.

21.11.17

Цели пасажи, в които нещата и хората застиват като кадрите с катастрофата във Фрида.

Малка синя птичка и златен прашец. Музиката.

Осъзнавам, че говоря както пиша, а доскоро мислех, че е обратното. Първо е написаното.

Писането по един ред в дневника всеки ден отправя ново предизвикателство - да синтезираш мисълта си само в най-необходимото. Най-най-най-най-необходимото.

И така денят ту спира в себе си, ту се процежда в няколко думи. Обръщам му внимание. Пишат ми се стихотворения.

частна прожекция

20.11.17

всичките подробности и въплъщения
у теб обичам

и аз
и аз

17.11.17

Все така сме свързани.
Единият гони,
другият бяга,
близки като Метеорите.

Безкрайната градина

Филмът снощи накратко:
местата, по които сме минавали толкова пъти -
леко винетирани по краищата,
мъжки хор, който те помита,
строшава ти главата все едно си задрямал
в камбана,
малко динозаври,
сос за спагети,
една жена, която е решила да мълчи
и един мъж с брада и зле изиграна вина.

В надписите накрая пише
на всички наши любови.

Иначе не ми хареса.

13.11.17

Какво щеше да направиш, ако не се страхуваше?

Представи си, че имаш всичко, за което копнееш. Какво прави удовлетвореното ти аз?

Доколко сме зависими от децата си?

Имаш ли нужда да получаваш признание за усилията си? (Ами ако си ги получил, но не си забелязал? по Катерина Стойкова)

Какво значи да си добър приятел?

Вярваш ли, че трябва да се отнасяш с хората така, както искаш да се отнасят с теб?

Правиш ли анонимни дарения?

Какво би направил за чуждо внимание? Колко ти е важно?

Еднакви неща ли изискваш от другите и от себе си?

Какво би казал на 15-годишното си аз?

Вярваш ли, че човек заслужава партньора си?

Кое е най-важното нещо в работата?

За какво искаш да харчиш парите си?

Умееш ли да се храниш/ забавляваш/ пътуваш сам?

Увежение или компромиси във връзката?

Стои ли телефонът ти до теб на масата, на която се храниш?

11.11.17

Ти си нещо на френски, mon mec -
пише се повече, отколкото се чува.
Неразбираемо е как нещата стават по-големи, когато чувствата не могат да излязат навън. Събудих се от собствения си глас, изправена в леглото, всичко изглеждаше уголемено и безнадеждно като в антиутопия.
С времето явно съм станала малко по-дебелокожа. Вълненията ми изригват на умерени тласъци.
И все пак сърцето си намира пролуки. Събужда те нощем, пристяга, избира саундтрак.

10.11.17

Тишината.

Светлината, която разцепва предметите, ненадейно нахлула
отнякъде.
Клементина,
чаша с вода, отпечатък червило.
Ти.

8.11.17

Цял ден беше като събуждане след упойка. Току се съглася с обстоятелствата, и хоп! линията прекъсва, в паузата примигванията дори болят, Доротея се разполовява и оставя едната половина да се изплъзне в
Три неща направих за първи път днес.
Не си пожелах нищо. Не насочих ума си към нищо, не задействах нищо. Просто се завих и си пуснах стягащ шведски филм.
Отказах се от плановете си. Не излязох да тичам, не излъсках баните, не си проверих баланса в картата. Не се разтревожих. Да нямаш план и посока било осмото чудо на свeта. За първи път в живота си не стисках нищо здраво в продължение на цял един ден.
Пих чай, без да съм болна.
Бих искала да мога да постоя още малко в упойка.

7.11.17

her sexual drive
да очакваш търсиш НЕ -
любов към агресора.

3.11.17

even lovers drown

1.11.17

Ще се върна към преподаването. Ще стана отново учител.

за страха и чудото

30.10.17

неща, които съм чувала за цезаровото сечение:

това не е истинско раждане

страх я е да роди

лигави се

не носи на болка

предпочита да си плати и някой друг да свърши работата вместо нея

ами тя нищо не направи, само си лежа

бил ѝ тесен тазът, глупости

докторът само иска по-бързо да приключи

бебета, родени чрез секцио, не се научават да се борят в живота

Слава богу, успях да се освободя от срама си, че синът ми се е появил оперативно. Не просто се освободих, а се гордея, защото е здрав и силен, а аз се възстанових много бързо.
Да, боли зверски и дълго.
Да, облекчена съм, че половият ми орган не е бил разкъсан.
Да, тазът ми е тесен. Като на милиони жени по света, които нямат късмета да им бъде помогнато като на мен, за някои това е фатално.
Да, страхувах се като всяка жена, която ражда. Не от болката. Това е вселенски страх, който няма общо с болката.
Да, след секцио е много по-трудно да накараш бебето си да засуче, да се изправиш, да проходиш, да се смееш, да спортуваш.
Да, след операция носиш белег, в началото плътен и отвратителен, после - фин и почти красив  (стига да не пресича татуировката ти по средата). Но белег, който показва, че там се е случило чудо.

Започнах да преосмислям съдбата на моето раждане. Вече пропускам покрай себе си всякакви коментари за това какво е можело да бъде. Тогава се случиха много неща, за които вече съм си простила, и се чувствам наравно жена и майка с другите.

27.10.17

Странно е как помня не безумния ни вакуум, а моментите, когато стояхме сгушени като зародиши. Един в друг, с ритмичните трептения на миглите ни, луничките, които преброявах по носа ти, музиката, гъгнеща космически. Телата ни в разпад или пък толкова напрегнати, че се стремят към вцепенение. Вкуса ти помня от тогава. Материите ти, текстурите, които епидермисът зазижда вътреклетъчно. Така в главата ми секунди траят цяла вечност.

М.

26.10.17

Висока е и бяла.
Потта ѝ мирише на човек,
който се е любил в колата.
Примигва на каданс,
дъхът ѝ блика кестеняво (риж при залез),
кракът величествено дълго се повдига.

Младостта тактува.
Има една черта, която пресича лицето ти.
Красиво и свежо е, младо дори,
но нещо сбъркано прозира,
наднича шизофренно.
Лъжата ти лъщи, крехко е
стеблото на наедрялото ти самочувствие.
Не те харесвам, не те харесвам,
а нещо в мен иска да си ти.
Така ще мога сигурно да те задраскам.
3 години без дядо. Много ми липсва.
Толкова време отнема да свикнеш с мисълта, че животът те лишава от нещата, които не са правилни за теб, нищо че толкова много ги искаш.
Желанията ни са стрели, насочени към нас.
Упорстват сенките на хора, които са ни наранили, защото сме им се възхищавали. Следователно възхищението е завист, облечена като безсилие. 
Учим се да мълчим там, където най-много ни боли, за да можем да опишем раната. Да я изобразим както можем. Така ще се оттеглим от нея.


К.

25.10.17

Почеркът ѝ прилича на кардиограма. 3 сутрешни страници без език, само трептения на ръката. Разлиства тетрадката с импулси. Момиче.