Иска ми се отново да можех да стъпя в онова бледо като мъгла убежище, където косата ми сама избираше да остане, наред с някоя намачкана мокра кърпа. Можех да се наблюдавам в кратките мигове на смирение като излязла извън тялото си, като чужденка.
Рамото ѝ - под странна тежест, приятно е, тихо като в гнездо. Пръстите ѝ лепнат, устата зее. Хубава е тая рошава мърла, говори няколко езика. Никой не я слуша, защото когато човек види нещо хубаво, може само да го гледа, без да го вижда, още по-малко да слуша.
Иска да се подпре на нещо.
Когато пиша, ставам нея. Преда внимателно пътеки, по които да се връщам лесно обратно. Времето има смисъл само когато можем да говорим за него. Позволявам многократни игри с мен и като че ли нито еднa не не стига. Къде ли е краят ми? Къде да се скрия? Убежището има ли го?
Мисълта ѝ е бистра и сочи напред и нагоре. Изглежда много по-млада и глупава, отколкото е. Изглежда много млада. Глупава. Е.

Къде си, инстинкт за самосъхранение? За една приятелка без гордост питам.

интересът е еднопосочен
връзката слаба
обхватът колеблив
приятели

overwhelmed

Томителен страх, както когато гледах Меланхолия. Затишието преди края.

Накрая ще си уморена, костите ще те болят, а когато заставаш на слънце, от теб ще се вижда само коса.

визуален мит

фрагмент от жена
нещо излетяло от себе си
със сянка, която единствена
стои на земята

така гъвкава, любима моя,
преминаваш от нежна пара
в шепата ми - твърда плът
на цвят си жълта
на вкус червена
а звукът ти бял е
като морска пяна

чете ми се много поезия и ми се купува
казвам на Све.
а коя ти е любимата дума?
а защо ти харесва тази книга?
къде те боли, защо хората са зли и
успяваш ли да си починеш?
такива въпроси ме вълнуват.

специално отношение
де го чукаш, де те чука

ne znam kakvo da pravia (seen)

… не знам какво да правя:
във мене живеят две души…
Сафо

прибери си наследствата, мила -

влачим цяла вечност

неизпратените
неполучените
черновите
самопорицанието
сдържането
негодуванието
тъгата
задраскването
вглъбението
виното
пак започна много да пушиш
ненормалната еуфория
май
алергиите
биволското сърце
сърцето ми на една година
сърцето ми и въобще
резервациите като лек
бягането
избягването

тъкмо преди да изляза за обедната си разходка
минавам да ти кажа
че цели трийсет минути не се сетих за теб
като че ли говоренето на английски изключва
всички липси като в ситуация на живот или смърт
паметта ти почва да се рови за спасителна реакция
и в мен нахлува синтаксис вместо теб
езикът винаги знае как да продължим напред

Имам нужда да отпратя и захвърля някои неща/хора от средата си - от апартамента и социалния си амбианс, за да мога да продължа добре.

Иска ми се всички, които не харесват вируталните ми изяви и ме следват по непонятни за тях причини, да се оттеглят. Както и онези, които някога са ме харесвали, но вече - не; тези, които смятат, че вече нямаме какво да се кажем; хората, с които сме си станали банални, пределно ясни и скучновати - unfollow, unlike и аста ла виста. Ще е хубаво да се разделим с хубаво, може и да не го разбирам директно, но просто вярвам, че в живота на всеки от нас ще се освободи място за някоя по-смислена връзка или по-пълноценна комуникация. Хората се променят и разделят, опитвам се да го сдъвча този факт, и не сме задължени да се харесваме вовеки.

Написах всичко това, защото понякога ми се случва да скролвам инстаграма си абсолютно безцелно и да се чудя този човек защо е във фийда ми. Предполагам мнозина изпитват същото по отношение на моите постове. Всички къкрим на едно място...

В живия живот съм доста обрана. Както каза една нова моя приятелка - много си сдържана, Доротея. Но усещам интимния свят на хората много добре, при това без да ровичкам и без да обговарям наличната база данни. Ако това ми е от хубавите страни, то от лошите е, че често непитането ми се тълкува като незаинтересованост и удобство в личната ми зона. Рядко това е така.

Така че, да, ако съм ви писнала, задраскайте ме. Така ще ми спестите много вътрешна борба как да постъпя с онези, към които аз изпитвам минусови емоции. Не ми се ще да хабя енергия в полемика, просто давам път.

преглъщам истината с усилие, тя все още ме стъписва, защото нали уж добре се познавам, нали уж знам кое как защо, но всъщност има толкова неща, до които не можеш да стигнеш сам...

всичко е наред, можеш да спасиш остатъка. мотивирана си да се справиш.

знаеш къде ще ти е трудно и какво вероятно никога няма да успееш да промениш.

понякога много ми се иска да съм като онези доволни в себе си хора, които се ласкаят от собствения си глас и обичат просто да бъдат последна инстанция, независимо дали са прави. сигурно е чудесно да си във вечен разрез с другите и това да те забавлява, вместо да те замисля.

но друга работа имам за вършене. да се одобря, да се щадя, да си прощавам. 

месо
зеленчуци
фелини
сънища
деца
нос
градски тен
крака
резервации
гледки
срещи

Дадох си сметка колко различно виждам детето си в изолацията на семейния балон. Колко нереална представа съм имала за него в продължение на много време.
Имало е моменти, в които съм се питала кога ще махне биберона, кога ще свали памперса, кога ще проговори, кога ще научи азбуката. Такива неща действително са ме тревожели, за някои дори съм се побърквала. Всичко се случваше от раз, тогава, когато той реши. Елиминираше всяко мое усилие да го вкарам в рамката на нормалното развитие, всеки мой въпрос защо не е като децата на другите. (Бел. ред. Не, излъгах. Не на нормалното развитие, а на свръхнормалното. Очаквала съм детето ми да е по-различно и по-надарено от другите. Била съм пълен гъз).
Сега дори подозирам, че няма да е фатално, ако се научи да чете на 7 вместо на 4. Мисля, че единственото нещо, за което ще го натискам като истински амбициозна майка, е да спортува. Понеже е мързелив, а това не е добрe нито за него, нито за хората, с които ще контактува.
Не успявам да му дам всичко, което мисля, че му е нужно. Детско обкръжение, приятелчета, достатъчно срещи с природата, не обича да му пея. Но опитвам малко по малко да приплъзвам идеите си  и те се материализират в "Мамо, виж колко е хубав облакът/планината/цветето" или "Мамо, искам да закусваме заедно тримата". Това е бавен труд, в който не получавам благодарност, но се чувствам полезна. Май това стига.
Той няма да е гениален, вероятно ще ме изнервя доста с чутовния си инат и променливи настроения, но пък, хей. Аз наистина го харесвам и смятам, че е страхотен. Става все по-хубаво да сме заедно.

искам писмо, целувка и скариди саганаки
нищо че едното не може
другото не бива
а към третото съм алергична

Преминавам теста с четворка. Поставям лакмус в соса на емоциите и виждам, че това, което ме уязвяваше преди, е различно от това сега. Може би все пак съм започнала да си пожелавам как ще ми понесе определена случка и не се оставям на примамливото дъно. Или може би е просто временен кураж, необходим да ме спаси от потъване. 

Много незряло се отдавам на чувствата си (първо го написах в минало време, но после реших, че ще излъжа себе си, ако кажа, че това е в миналото). Колебая се в двата полюса твърде често, за да мога да претендирам за някаква стабилност. Не се гордея с това, но се опитвам, боже, как се опитвам (!) да се контролирам. Dancing my way through transformation.

Най-хубавото нещо, което ми се е случвало напоследък е, че започнах да мисля за чувствата на другите доста повече от преди. Лека полека излизам от егоцентризма на личните си проблеми.

Сякаш ставам по-добър родител също... 

Леко отпускам хватката си. Не без драма, но се налага. Мисля, че съществата, които обичаме (и ни обичат), трябва да бъдат автономни, а за мен лично е изключително трудно да не посявам зависимост. С това казвам "Пускам те. Грижи се за себе си. Бъди ок, наслаждавай се". Сигурно това са думите, които сама искам да си кажа, но и с другите си е достатъчно изпитание. 

Признаването на нещата и говоренето им - никога не знаеш колко много можеш да се изненадаш от себе си.

dream synopsis

сънувах ни как пукаме един в друг
летливи като напалм
усещах силна болка в корените на косата
а хълбоците ми стържеха непозната повърхност

събуждам се правя кафе пия бавно
на големи глътки които парят гърлото ми
виждам как денят плисва пред мен
и хладката му струя няма нищо общо със съня

необятна нежност

като облак
ме преборва
сърце мое
и се катурвам пак за да бъда
трева по която да стъпваш

всеки има правото да те нарани както си иска
да не разбере
да повтори
потрети
и ти всеки път се чувстваш наранен

осъзнай се

Когато кажа мразя те..., завиждам ти за..., ревнувам от..., караш ме да се чувствам зле с..., пускам по една лодчица да плува по течението.

Как грешно си мисля, че само моята истина тежи.
Неговата истина е много, много по-тежка.

Изникваш на най-неочаквани места. Нежелан като тежка морфема, с която трябва да се внимава.
вни-ма-ва.
стават грешки.

Мила Бени,

Тази седмица казах на едно момиче, че много харесвам как пише и на още едно - че трябва, щом иска.

На себе си такива благи думи не казвам. Странно е как в писането, което смятам за най-значимата си способност, съм сама срещу собствената си критика. Ужасна, непосилна враждебност.

ОЩЕ не съм започнала да чета текстовете си на глас, на себе си. Веднъж записах гласа си, докато четях стихотворение на един мъж. За мен това беше като да правя любов.

Пиша под диктовката на бясна емоционалност и спонтанност и под напора на сутрините, които държат сърцето и ума ми еднакво нащрек. Не владея бавното. Докато вървя към работа, задрасквам в ума си думички, разстилам синоними, понякога ги произнасям тихо на себе си. После заставам пред листа и избирам най-краткия начин, най-прекия път до себе си. Много искам да мога да се науча да се отпускам, да безделнича и да потъвам задълго в мислите си, без това да ми създава тревога, че нищо не върша. В текстовете си аз съм същата жена перпетуум мобиле.

С какво имам проблем - с удоволствието от себе си, с липсата на търпение, с интернализирания съдник, който ме шиба здраво с пръчицата си, докато не смаля всяка окопитила се дарба?

Всъщност, това не е въпрос (към теб). 

Мисля за Гоген, за Рим и за Как наказва Бог. 

Целувам те и дано сатурновата ти дупка не е нищо, което 2 филии с лютеница да не могат да оправят.

Твоя Д.

капка по капка
гузен негонен бяга

Никога не е късно за малко от същото.

Розовият ръб на небесната рокля
се повдига бавно, за да се оголи
хълбокът на планината.
Остава влажна следа подир всяка целувка.

тиктака нещото отвътре
не знам дали ще избухна
или ще изтека като минало време

III

подаде я и каза

обецата ти

сякаш многоточието се налагаше

сякаш имаш нещо за довършване

сякаш ме молиш за нещо сладко

преди лягане