ирисите нежни на детето ми
грейпфрутите и фруктите 
в обедната ми почивка
топките за пинг-понг
които удрям преди да видя
сляпа за неминуемото
нулите в кръглите часове
колелата на влака
халката ми
прозявките след въглехидрат
сферите от дима на цигара
палачинките които никога не правя

Този месец научих, че е много трудно да си добър родител. И че това, което досега ми се е струвало трудно, не е трудно в сравенение с това, което е сега и което ще бъде. Детето ми не разбира защо ме няма, защо вечер съм уморена и защо съм понякога тъжна. Онзи ден, докато си връзвах косата на опашка, дойде и ме задърпа да не го правя. За него мама е само с домашни дрехи и свободно пусната коса. Всичко друго го плаши.

Но и аз се плаша.

Прибирам страховете си и по пътя за работа разговарям с вините си. Повтарям си, че трябва да има място, където да ги изхвърлям. За момента съм ужасна с баланса.

Не съм виждала приятелите си от месеци, а ако случайно ги видя, е за кратко. Ужасно е, че трябва да вземам решения да НЕ излизам, осъзнах го, когато два дни поред не успях да седна дори на дивана вкъщи. 

Научих, че имам собствена стая. Не физически. Просто се отделям. Сама и тишина са ми много ценни думи.

Това не е дневник за несправянето. Това е пяната на дните. За напосилността да имаш всичко, за което мечтаеш, да не можеш да понесеш товара му. За отговорността да носиш пушката си топла. 

всичко е хубаво до изчерпване на количествата

Избираш в какво да се вглеждаш, на какво да отвръщаш и как да се усмихваш. Вглъбяване. Тялото ти боледува твърде често и ти праща крещящи сигнали, виж ме!, чуй ме! Още малко, казваш, изтърпи още малко. Цитруси и течности. Повече минути за книги. Детето ти те иска, плаче горчиво за теб, ти се разкъсваш, поплакваш по стълбите от шестия етаж до партера, бършеш очи и метрото, тролеят, антибиотикът на 12 часа.

Това са просто бележки. Не мириша на вечер, както пише Блага Димитрова. Всичко е такова каквото трябва да бъде, аз съм благодарна, изпитвам се. Балансът наболява. 

всичко пада на мястото си
или мястото пада
върху теб

първият скреж по стъклата
изненадва и щипе 
като новите ни навици

да се видиш гледан
как от капилярите ти изтича
последната мисъл
кап - кап
в резервоара на каквото би било
ако не беше

скъпи мой,
не съм вярвала, че на 30 години ще искам
да съм гола, неопитна и възродена
но ето ме,
точно до теб

sine qua non

Когато мислех за теб от бюрото си
и прокървявах кратки любовни куплети,
беше далеч по-добре за мен като пишеща.
Липсата, вината и делничната безгрижност
са добри компаньони на перото ми.
Социалната ми неангажираност
стъпваше леко в мъглата на
сутрешната или вечерната ми напитка,
беше така вълнуващо само и единствено да мисля
за нас. Като за святата истина.
Сега, с всичкото и с никакво време на света,
приклещена от една обсебваща мисъл,
от бдителността на човек, който вече е мислил за края,
ти си леко размит, а каквото напиша е нещо, което
ми се иска да не бях писала.

Не забравяй да ме обичаш
Както аз обичам всеки ден тези 
Меки твои устни като лист
В бодливата брада
Винаги ела
Никога при друга

Една жена на по-малко от 40 стои на пейката пред блок 6 на Младост 1. В ушите ѝ има слушалки, в ръката - цигара, до бедрото ѝ - пластмасова чашка кафе. Облечена е в оранжев работен гащеризон, току що е измела листата от улицата. Запечатвам гледката в тефтера, по-късно ще си спомня този октомври.
Денят започна с топлата баница, която ми донесе в 8:20. Излапвам я между двете кафета и горещия душ. Мисля си колко те обичам и как денят не ни стига. Дали да не погледна все пак някакви полети. Ще вземем с нас и детето ни. Имаме само един уикенд време. Трябва да се работи, трябва да се работи.
Преглеждам обяви за работа, но ...... днес не ми се гледа. Какво ми се прави ли? Пие ми се кафе с теб, на слънце, да сме натиснали пауза.

нищо важно

Отварям този блог и нищо. Знам, че ужасно много ми се пише, но ужасно ми липсва да знам как. И ако преди прочитах нещо красиво, нещо, написано от друг, веднага рискувах и пишех каквото ми падне, префасонирах момента. Сега нито едно вдъхновение не работи в полза на моето писане и си липсваме тежко.
Толкова много прочетени страници, а съвсем мъничко реализирам като спомени. Чела съм за спасение, а не толкова за удовлетворение. Не съм търсила отговори, но съм получила още повече въпроси.
Често мисля за пътуванията, които някой ден все ще се случат. Трябва да си купим раница, повтаряме си от няколко месеца, въпреки че няма как да пътуваме в момента. Но нека си имаме раница. С блаженство застивам в блогове с фоторазкази. Несбъднатата ми Португалия, нещо от Северна Африка, Германия, Япония. Билети не гледам, но кой знае.
Опипвам миналото си за случаи, когато съм се чувствала истински вдъхновена. Не разбирам откъде е идвала онази обилност. Неизбежно си мисля, че е необходимо страдание, защото никога не се вдъхновяваме от щастливите животи, нали. Речникът ни е много по-богат за тъгата. 
Та така, ще си направя едно кафе и ще почета. Както каза Стефани, Голдфрап са чудесни за дъжд.

Всеки ден по 5 минути да мисля за смъртта - така пише в последната ми книга. За да съм я оглозгала добре, когато дойде краят. Но в същото време - списъци с неща за правене, за имане и за откриване. Неща, които да си спомням. 
Понякога те поглеждам и ми вдъхваш смисъл. Най-хубавото нещо, което напоследък си ми казвал. Аз стоя зад твоя гръб, ти стоиш зад моя. Мисълта да е друго ме срива. Не би могло да бъде друго, освен нашето и всеки ден си мисля дали го заслужавам.
Наблюдавам слабостите си и се уча да ги разбирам. Мъча се да ги калявам, полагам усилия. Никога не съм харесвала примирението в думите "аз съм си такъв" и последиците от него. Каква незаинтересованост от живота би те спряла да се променяш? Движи се. 
Много искам да променя формата на нещата, които пиша. Усещам, че трябва, а и всичко дотук не отговаря на потребността ми да намеря новото. Очаквам я с убеждението, че някой ми я е обещал. Нещо кратко, нещо чисто, нещо, което си струва. 

пишат ми се несравними с нищо поеми
поели към никъде, носещи вятър
и малко облачно време

котки с мустаци от сапунена пяна
чайници в които има цветя
филми и пясъци

Това не е махмурлук, защото не съм се напивала, а и как бих могла, след като едната ми половина е вечно нащрек да бъде изрядна, рационална, кристална, всеотдайна и ненатрапчиво вездесъща. Едната ми половина нон-стоп е на работа.
Но се нося като в приспивна песен, светът е заглъхнал, мъжа го няма. В ранните часове, в които излиза и късните, в които се връща, животът се случва, записвам си мисли, чета, чета, ровя за работа, какво да правя със сина ни, какво да правя, какво решение да взема, колко ще го ощетя и ще си струва ли. Любими. Гледам детето ни, нашето всичко, но май и то, и аз имаме нужда от мен и се опитвам да свиквам, че е нормално. Скучна съм за хората, които ме харесваха, но това в известен смисъл носи облекчение. Прибрана съм на топло в ядрото си, необясняваща и неискаща обяснения. Нямам мечти и усамотението е все по-примамливо, но сигурно бих могла да се адаптирам към представите и очакванията за човек от моето поколение.

да се чете (с едно) наум

Виното. Вината. Кръвта, която шуми преди да пише.
Мечтая да бъда редактор в издателство, но ми куцат подчинените фрази.
Куца ми да усуквам, да въртя и суча, да си изсмуквам от пръстите.
Мъж пред театъра ми предлага извънбрачна връзка и аз
отклонявам любезно усмихната, защото
сега сме прекалено уморени
сега сме прекалено отслабнали, красиви и сбръчкани,
сега нямаме време, нямаме време,
но всъщност му казвам, че съм просто омъжена
и временно времето нямам.
Изливам в стомаха си 3 шота еспресо, приказки на един дъх
почти като хаштаг без край и начало, пресъхва устата ми,
но говоря, сякаш имам много за казване.
Никога не съм чувствала себе си така в центъра и така периферно
и така като в онзи стих на Виргиния, в която
"тя прави непрекъснато следните лапсуси:
казва книга вместо къща и кръчма вместо църква".
Разбърквам подточките от последните дни:
никога не подценявай силата на добрия парфюм
не споделяй страховете си с човек, с когото нямаш кръвна връзка
съгласявай се, когато не искаш да слушаш (Камю, отрицателю)
не бъди толкова нарцистична, че да мислиш, че на света му
пука за проблемите ти (Зейди)
имай по приятел за всичко, не търси всичко под един-единствен човек
формата на словото следва своя създател, създателят линее.
Списъчно-справочната форма на тези писания
не ги прави стихотворения.

Мъжът е толкова добре устроен.
Мъжът не пита, не търси под вола теле, не иска да знае
от колко дни не ти е мита косата и колко са ти пораснали космите.
Мъжът не се интересува какво значи твоето нищо, защото
за него нищо значи нищо. И така е нормално.
Мъжът обича приятелите си честно, спокойно, без да изисква от тях,
без да ги ръчка, да ги сочи с показалец и да обсъжда заплатата им.
Мъжът не понася компания просто за да има с кого да си чеше езика.
Мъжът познава желанията си и инстинктите си, но предпочита
да не ги нарича така.
Мъжът иска обикновени неща и да не го занимаваш с глупости.
Мъжът добре и бързо улавя есенцията. По-лесно умножава двуцифрени.
Мъжът се ориентира добре и паркира по-хубаво.
Мъжът не може да имитира смях, оргазъм или добро настроение.
Мъжът е винаги момче и това му отива.
Мъжът е чудесен. Стои до мен и смята, че съм красива.

Когато мисля за свободата, виждам отворен прозорец. През него влиза хладен въздух и лъх на пране и кафе. Нямам планове.
Няма как да стана това, което съм била преди. Сега съм нова аз. Нова и гола е любимото ми състояние. Вече не слушам музика, защото шумът ми пречи. Откъснах се от доста предразсъдъци. Не ми се учи, прави ми се.
Иска ми се да не ме беше страх да летя и да шофирам. Веднъж ми казаха, че отказът ми от двете бил резултат от дълбокото ми желание да бъда в дома си, да не се откъсвам от него. Парадоксът на това да искаш да си на друго място, но не да се придвижиш до него.
Семействата имат нужда от своите фази. Когато сте двама, искате да сте трима. Когато сте трима, трябва да сте двама. Има смисъл във всичко. Любов има винаги, но е нужно и да се харесваме.
Лятото е наполовина. Никога така безлично и апатично не са минавали летните ми дни. Бял шум за приспиване, щастие под упойка.
Завършвам с Песоа, който ми е подарък от А.

Бени, много се радвам, че блога ти го има и че в този час, в тая неделя аз мога да го отворя и да чопна малко от хляба ти.

Започнах да си задавам въпроса дали хората, които ме харесват, наистина ме харесват. Защо това поне малко не ме тревожи? Чудя си се така, но без да страдам и да изисквам. Чудя се още защо толкова време е нужно, за да се разкрие пред теб гледка като да направиш жупппп с ръката си по запотено стъкло. Яркост, острота и фокус.

Следващата стъпка към мен е да се лиша от зловредна комуникация. Да мога и така, и така. Да си почина.

terrible twos

Полагам сериозни усилия да не пречупвам родителството през вината. Достатъчно надеждна, усърдна и отдадена майка ли съм? Полагам ли безкомпромисно основите на възпитанието и дисциплината? Обяснявам ли всеки път на сина си защо не трябва да се втурва към люлката, когато на нея се люлее с все сила два пъти по-голямо дете? Мога ли да бягам достатъчно бързо, че да го спася от евентуална черепна травма? Чие не е по-силно - моето или неговото?

Детето ми става на 2. Ужасна за гърба и нервите ми година. Бебето е вече малко момче с хитри очички и променливи настроения. Усеща ме всеки път, когато съм отегчена от изреждане и повтаряне на превозни средства (поне по 30 пъти дневно). Прави истерични сцени на публични места, в които аз трябва да изглеждам небрежно хладнокръвна, а той да се дави в сълзи и пот. Приемам ролята на злата майка, която гледа първо себе си, а то, горкото - нещастно. Ако преди 5 години някой ми беше казал, че ще започна да изпускам гласа си, щях 2 седмици да се пукам от смях. Самонаказвам се с рев и пречистващо конско. През деня говоря нон-стоп на човек, който не ме е дарил с нито едно "мамо", а до вечерта вече съм достатъчно уморена, че да не ми се говори с никого. Ежедневното ходене до магазина е изпитание за цялото ми тяло, а пътьом си намислям отмъстителни реплики за всички, които ми казват "Да видиш с две деца какво е". Не, приятели, всеки си причинява само това, което може да понесе, и моето едно ми е съвсем достатъчно за момента, защото едва държа крайчеца на собственото си его и, бога ми, не искам да го пускам. Благодаря за предоставената гледка от вашата камбанария, но ще почакам малко със следващото, да сме живи и здрави, нали...

За две години не можах да стана (по-) търпелива. Кога ще може да прави това, кога ще може да прави онова? Нарочно ли се лигави? Кога ще чуя първата думичка? Как да му помагам, без да го травмирам? Понякога седя леко встрани на площадката и се питам дали не съм прекалено встрани. Може пък да пращам сигнали за незаинтересованост?! Купувам му сладолед и си мисля, че някои майки на двегодишни биха ме направили на две стотинки за това злодеяние. Не мога да се откажа напълно от това да си посочвам грешките и после да си се мъмря сама. Аз съм една затворена в ежедневието си луда.

В дъното на всичко обаче е Самуил, който е здраво, едро и умно момче. Чакан, мечтан, дар на живота. Той е това, за което дори не сме мечтали като родители, а все още дори нямаме представа какъв ще е нравът, смехът, говорът му. Горим от любопитство, вълнуваме се от гордост и една такава изцеждаща, напълно помитаща любов.

Понякога сядам до леглото му и го гледам няколко дълги минути как спи. Защото само тогава се чувствам така спокойно, както като беше в корема ми. Съвършените му устни, меките ръчички - аз ли го създадох? Толкова е хубаво да познаваш и обичаш някого не повече, а отвъд себе си. Зная, че един ден ще искам да върна този момент, дори тази неприятна година. Ще искам пак да е мъничък и да успявам дори за няколко секунди да го задържа в прегръдката си. Ще е малкото ми, дори когато стане по-голям от баща си. Мъничък мой, съжалявам, че невинаги съм страхотна, но винаги, винаги те обичам! Честит рожден ден!

Преследва ме миризма на детско ако. Импулсът да се удавиш в Шанел или в сълзи.

Аз искам отгоре ми да се изспие талант.

Да намеря онази форма, в която ще вляза, без 

главата ми да пречи на ръцете ми.

И онази прехвалена мъдрост, която върви

гратис с артистите. Да е моя. Да я имам и да

си я ползвам със здраве.

завръщане

Дали образът ми се изяснява с годините? Къде се архивират онези парчета от мен, които не харесвам или вече не разпознавам? Нормално ли е да не искам да имам нищо общо с преди?

Все по-често се улавям как се моля да бъда здрава. Как горещо и истински се надявам да съхраня тялото и ума си в този вид, в който са сега. Може би защото ме е страх, че един ден ще започна да се оплаквам. Може би защото загубих баба и дядо в рамките на 5 месеца, и двамата умряха бавно, мъчително, загубили способността да произнесат това, което ги убива. После пък гледах Still Alice и плаках, защото Алис не можеше да си спомни как да се самоубие. Наказанието за мозъка на лингвиста е мозъкът на лингвиста.

Започнах да избягвам напрежение в естественото си общуване с хората, а да споря и да отстоявам мнение никога не съм умеела. Пазя енергията си за хубавите неща в живота ми - детето ми, интимността с мъжа до мен, редките мигове с родителите и приятелите ми. Сложността оставям на битовите обстоятелства и изпитания. И такива имах. Първоначалната паника беше изместена от учудваща по размерите си надежда. Вяра в доброто, ако щете. Изнервящо принципна съм и има два принципа, на които особено много държа - да не причинявам никому това, което не бих причинила на себе си, и да избягвам да правя неща, които не ми носят удоволствие.

Егоцентризъм. Грижа за себе си. Вслушване в интуитивния глас. Разбиране, че няма как да промениш хората, нито да ги разбереш напълно, но пък можеш да си толерантен към този факт и да се радваш на средата си именно заради това, което е.

Вътрешна промяна - да. Външна - не на всяка цена. Ако съм добре в кожата си, това рефлектира и върху другите. Но ако околните не са добре, това не трябва да стъпква мен. Аз съм си ценна, но за сина си съм още пó.

Умората е част от мен. Това вече е необратимо. Не съм първата, нито последната майка на света, знам какво е да си обезумяла от липси и тежести. Нощем се будя с нещо като видения, материализиращи страховете ми. Проверявам детето в другата стая. Всичко е наред. Скоро всеки ще поеме по пътя си, в реда на нещата е, обичам го, затова всичко си струва.

Когато ми е скучно, Валери казва да запомня този момент, защото не след дълго ще копнея да лежа на дивана, разположена удобно за двучасовото си следобедно четене. Четенето ме спаси много пъти.

Благодарна съм за подаръците, пътуванията и срещите. Хората, които просто знаят (Албена, Милена), ментори и светлини. Без нищене, без разискване, без анализи, без дори да сме пили кафе. Понякога някой, който е много далече, ти стиска здраво ръката.

Търся простотата във всичките ѝ форми. Харесвам смеха си, харесва ми да го чувам, да бъда обградена от тези, с които сме си симпатични и да се чувстваме леки, защото животът и без друго си е тежичък. Но е прекрасен.

с горещата струйка пот по врата ми
изтичат очите, солта и каквото
има да вали и да капе
мисля си уморена съм и сигурно
някъде там надълбоко ми се спи
и ме се гледа нямо в произволна точка
не е скука, не е тъга а една дълга
работна седмица от осем дни
без право на невнимание

всичко което не ни убива
ни учи как да се самосъхраняваме
да бъдем егоисти за да сме си полезни
да разбираме без да очакваме да бъдем разбрани

не можеш да пръснеш лъчите си върху другите
ако ти сам не си слънце

и други подобни изводи до които е добре
да не стигаме твърде късно

Не мога да си позволя да имам лош ден. Докато се опитвам да погледна достатъчно надолу и достатъчно надълбоко, винаги една част от мен трябва да бди.

Изпитвам остра нужда да слагам нов ред и да се самонаказвам.

Това, което ни се случва, докато правим планове, било живот. И то какъв живот!
Никога не харесах тиийнейджърските си години, 20-те си помня само с няколко ярки момента (действително прекрасни), но кратки, а после възлагах големи надежди на предстоящата декада. Почва ретроградно - като всяко засилване, в което отстъпваш леко назад.

Оказва се, че да си направя CV е дяволски трудно. Чувствам се глупава и обезоръжена. Бавна като бременна с недостатъци. Имам понятие какво искам и как да го направя, но спирам там, уплашена от всичко, което скоро не е било в обсега ми. Като срещите, като деловите разговори, като Онази аз.

Имам чувството, че не знаеш накъде да поемеш.
Никога не съм те виждал такава, сякаш душата ти е отлетяла.
Виждам през теб.

Да, безпътието на тази възраст е лош симптом. И вместо да го разтуря, аз го обговарям. Сънищата ми стават все по-значещи, нощите ми - все по-неспокойни. Отлепянето от една роля е бавен процес на утвърждаване.

И сега ако някой ме попита какво искам, аз наистина няма да знам какво да му кажа. Искрено презирам всичко, което пиша, изобщо не се вълнувам от себе си, няма какво повече да кажа и това сигурно нормало. Чета сега Айн Ранд, много ми харесва. Държа се на повърхността.

среднощно къри

Последните две години мисля много за остаряването. Пуснах си the best exotic marigold hotel предимно заради британския каст, но го изгледах заради остаряването. И ми минават следните неща през ума:

Не бих могла да оцелея и две минути в Индия. От Шантарам насам ми се случиха доста други индийски неща - Богът на дребните неща, Беднякът милионер, Кутия за храна, Брачната фабула. Продължавам да си ги причинявам и по някакъв необясним за мен начин успяват да ме стиснат за гърлото. Сигурно защото не бих могла да оцелея и две минути в Индия.

Хаосът и безпорядъкът съсипват всичките ми сетива. Мисълта за тълпа, дори само хора в метрото или хора на концерт, ме убива. Ако не виждам ясна структура или минимум стъпалата си, нещо не е ок. Мерната ми единица за ред е добрата стара европейска архитектура. 

Летищата и самолетите ме държат здраво в хватка от кортизол и гаден, ирационален страх. Любимият ми момент от пътуването е отдалечаването от гейтовете. Освобождаването от мисълта за смърт. Нещо като облекчението, след като ти се пишка от много дълго време, само че десетки пъти по-добро. Ужасен пътник съм, но май не е измислен транспорт, който да ме кара да се чувствам нормално. В този аспект имаме още едно неоспоримо доказателство, че в Индия кракът ми няма да стъпи - полет с такава продължителност изисква огромно количество транквиланти.

Старостта като такава не ме плаши. Плаши ме да не изгубя спомените си, но за това дори не е необходимо да си на възраст. Плаши ме да не започна да трупам вещи и да ги превръщам във вехтории. Да не спра да искам да се променям. Кожата ми ще се набръчка, косата ми ще оредее, всичко това се случва бавно и се свиква. Плаши ме примирението.

Никой никога не мисли, че родителите му могат да остареят. Спрямо родителите си човек е дете, което не иска мама и татко да са стари и да умрат. Ок, не човек, а аз. Или може би не само. Не знам. Моето дете няма да има спомен за мен такава, каквато съм сега. За моето дете 30 ще е равно на стара. И така, докато не дойде и неговото дете...

домът е човек

Да седиш и да се променяш до мен е толкова хубаво. Ето ни днес, в тази къща сме вече три години. Три години от онова безумно пазаруване на легло, столове и чинии в Икеа. Казахме им, че си ги искаме доставени на същия ден, защото нямаме на какво да спим в новата къща. И си ги чакахме на дъжда пред блока. Ти сглоби два стола, колкото да се нахраним на тях, а ако се помъча, бих си спомнила и какво точно сме яли. Останалите 6 стола сглоби през следващата седмица. Дълго време миришеше на боя, прах и ново.
Стените ни вече носят отпечатъци от мръсни детски ръце и абстрактни детски рисунки. Няма да боядисваме, докато не отгледаме и още едно, казваме си. Диванът ни вече е продънен, паркетът скърца, а и планирам как да те измоля за едни външни щори в спалнята. Чудя се как издържаш на жената-план. Може би както и аз издържам на мъжа-каквотостане. Великолепна синастрия.
Виждаш ли, скъпи, аз толкова те обичам, че всичко ми е като вчера, а вчера ми е като утре. Трудно е, но кое е лесно и, като цяло, благодаря ти, че се грижиш за мен, че още ме целуваш както в началото, че нещата понякога приличат на нагласен романтичен сценарий, на който само ние сме свидетели. Ти си единствен.

Да нямаш за какво да мечтаеш.

Семейство.

___

Да се погледаме. Със свити очи и полуотворени устни, за да се процежда малко образ, малко въздух. Да се видим, защото отдавна не сме. Някакво слънце ми свети, но може би са фойерверки. Кръвта е загрята, спирам света като видео игра, за да мога да сляза.
Нищо и всичко е същото.