Когато мислех за теб от бюрото си
и прокървявах кратки любовни куплети,
беше далеч по-добре за мен като пишеща.
Липсата, вината и делничната безгрижност
са добри компаньони на перото ми.
Социалната ми неангажираност
стъпваше леко в мъглата на
сутрешната или вечерната ми напитка,
беше така вълнуващо само и единствено да мисля
за нас. Като за святата истина.
Сега, с всичкото и с никакво време на света,
приклещена от една обсебваща мисъл,
от бдителността на човек, който вече е мислил за края,
ти си леко размит, а каквото напиша е нещо, което
ми се иска да не бях писала.
