Мъжът е толкова добре устроен.
Мъжът не пита, не търси под вола теле, не иска да знае
от колко дни не ти е мита косата и колко са ти пораснали космите.
Мъжът не се интересува какво значи твоето нищо, защото
за него нищо значи нищо. И така е нормално.
Мъжът обича приятелите си честно, спокойно, без да изисква от тях,
без да ги ръчка, да ги сочи с показалец и да обсъжда заплатата им.
Мъжът не понася компания просто за да има с кого да си чеше езика.
Мъжът познава желанията си и инстинктите си, но предпочита
да не ги нарича така.
Мъжът иска обикновени неща и да не го занимаваш с глупости.
Мъжът добре и бързо улавя есенцията. По-лесно умножава двуцифрени.
Мъжът се ориентира добре и паркира по-хубаво.
Мъжът не може да имитира смях, оргазъм или добро настроение.
Мъжът е винаги момче и това му отива.
Мъжът е чудесен. Стои до мен и смята, че съм красива.

Когато мисля за свободата, виждам отворен прозорец. През него влиза хладен въздух и лъх на пране и кафе. Нямам планове.
Няма как да стана това, което съм била преди. Сега съм нова аз. Нова и гола е любимото ми състояние. Вече не слушам музика, защото шумът ми пречи. Откъснах се от доста предразсъдъци. Не ми се учи, прави ми се.
Иска ми се да не ме беше страх да летя и да шофирам. Веднъж ми казаха, че отказът ми от двете бил резултат от дълбокото ми желание да бъда в дома си, да не се откъсвам от него. Парадоксът на това да искаш да си на друго място, но не да се придвижиш до него.
Семействата имат нужда от своите фази. Когато сте двама, искате да сте трима. Когато сте трима, трябва да сте двама. Има смисъл във всичко. Любов има винаги, но е нужно и да се харесваме.
Лятото е наполовина. Никога така безлично и апатично не са минавали летните ми дни. Бял шум за приспиване, щастие под упойка.
Завършвам с Песоа, който ми е подарък от А.

Бени, много се радвам, че блога ти го има и че в този час, в тая неделя аз мога да го отворя и да чопна малко от хляба ти.

Започнах да си задавам въпроса дали хората, които ме харесват, наистина ме харесват. Защо това поне малко не ме тревожи? Чудя си се така, но без да страдам и да изисквам. Чудя се още защо толкова време е нужно, за да се разкрие пред теб гледка като да направиш жупппп с ръката си по запотено стъкло. Яркост, острота и фокус.

Следващата стъпка към мен е да се лиша от зловредна комуникация. Да мога и така, и така. Да си почина.

terrible twos

Полагам сериозни усилия да не пречупвам родителството през вината. Достатъчно надеждна, усърдна и отдадена майка ли съм? Полагам ли безкомпромисно основите на възпитанието и дисциплината? Обяснявам ли всеки път на сина си защо не трябва да се втурва към люлката, когато на нея се люлее с все сила два пъти по-голямо дете? Мога ли да бягам достатъчно бързо, че да го спася от евентуална черепна травма? Чие не е по-силно - моето или неговото?

Детето ми става на 2. Ужасна за гърба и нервите ми година. Бебето е вече малко момче с хитри очички и променливи настроения. Усеща ме всеки път, когато съм отегчена от изреждане и повтаряне на превозни средства (поне по 30 пъти дневно). Прави истерични сцени на публични места, в които аз трябва да изглеждам небрежно хладнокръвна, а той да се дави в сълзи и пот. Приемам ролята на злата майка, която гледа първо себе си, а то, горкото - нещастно. Ако преди 5 години някой ми беше казал, че ще започна да изпускам гласа си, щях 2 седмици да се пукам от смях. Самонаказвам се с рев и пречистващо конско. През деня говоря нон-стоп на човек, който не ме е дарил с нито едно "мамо", а до вечерта вече съм достатъчно уморена, че да не ми се говори с никого. Ежедневното ходене до магазина е изпитание за цялото ми тяло, а пътьом си намислям отмъстителни реплики за всички, които ми казват "Да видиш с две деца какво е". Не, приятели, всеки си причинява само това, което може да понесе, и моето едно ми е съвсем достатъчно за момента, защото едва държа крайчеца на собственото си его и, бога ми, не искам да го пускам. Благодаря за предоставената гледка от вашата камбанария, но ще почакам малко със следващото, да сме живи и здрави, нали...

За две години не можах да стана (по-) търпелива. Кога ще може да прави това, кога ще може да прави онова? Нарочно ли се лигави? Кога ще чуя първата думичка? Как да му помагам, без да го травмирам? Понякога седя леко встрани на площадката и се питам дали не съм прекалено встрани. Може пък да пращам сигнали за незаинтересованост?! Купувам му сладолед и си мисля, че някои майки на двегодишни биха ме направили на две стотинки за това злодеяние. Не мога да се откажа напълно от това да си посочвам грешките и после да си се мъмря сама. Аз съм една затворена в ежедневието си луда.

В дъното на всичко обаче е Самуил, който е здраво, едро и умно момче. Чакан, мечтан, дар на живота. Той е това, за което дори не сме мечтали като родители, а все още дори нямаме представа какъв ще е нравът, смехът, говорът му. Горим от любопитство, вълнуваме се от гордост и една такава изцеждаща, напълно помитаща любов.

Понякога сядам до леглото му и го гледам няколко дълги минути как спи. Защото само тогава се чувствам така спокойно, както като беше в корема ми. Съвършените му устни, меките ръчички - аз ли го създадох? Толкова е хубаво да познаваш и обичаш някого не повече, а отвъд себе си. Зная, че един ден ще искам да върна този момент, дори тази неприятна година. Ще искам пак да е мъничък и да успявам дори за няколко секунди да го задържа в прегръдката си. Ще е малкото ми, дори когато стане по-голям от баща си. Мъничък мой, съжалявам, че невинаги съм страхотна, но винаги, винаги те обичам! Честит рожден ден!

Преследва ме миризма на детско ако. Импулсът да се удавиш в Шанел или в сълзи.

Аз искам отгоре ми да се изспие талант.

Да намеря онази форма, в която ще вляза, без 

главата ми да пречи на ръцете ми.

И онази прехвалена мъдрост, която върви

гратис с артистите. Да е моя. Да я имам и да

си я ползвам със здраве.

завръщане

Дали образът ми се изяснява с годините? Къде се архивират онези парчета от мен, които не харесвам или вече не разпознавам? Нормално ли е да не искам да имам нищо общо с преди?

Все по-често се улавям как се моля да бъда здрава. Как горещо и истински се надявам да съхраня тялото и ума си в този вид, в който са сега. Може би защото ме е страх, че един ден ще започна да се оплаквам. Може би защото загубих баба и дядо в рамките на 5 месеца, и двамата умряха бавно, мъчително, загубили способността да произнесат това, което ги убива. После пък гледах Still Alice и плаках, защото Алис не можеше да си спомни как да се самоубие. Наказанието за мозъка на лингвиста е мозъкът на лингвиста.

Започнах да избягвам напрежение в естественото си общуване с хората, а да споря и да отстоявам мнение никога не съм умеела. Пазя енергията си за хубавите неща в живота ми - детето ми, интимността с мъжа до мен, редките мигове с родителите и приятелите ми. Сложността оставям на битовите обстоятелства и изпитания. И такива имах. Първоначалната паника беше изместена от учудваща по размерите си надежда. Вяра в доброто, ако щете. Изнервящо принципна съм и има два принципа, на които особено много държа - да не причинявам никому това, което не бих причинила на себе си, и да избягвам да правя неща, които не ми носят удоволствие.

Егоцентризъм. Грижа за себе си. Вслушване в интуитивния глас. Разбиране, че няма как да промениш хората, нито да ги разбереш напълно, но пък можеш да си толерантен към този факт и да се радваш на средата си именно заради това, което е.

Вътрешна промяна - да. Външна - не на всяка цена. Ако съм добре в кожата си, това рефлектира и върху другите. Но ако околните не са добре, това не трябва да стъпква мен. Аз съм си ценна, но за сина си съм още пó.

Умората е част от мен. Това вече е необратимо. Не съм първата, нито последната майка на света, знам какво е да си обезумяла от липси и тежести. Нощем се будя с нещо като видения, материализиращи страховете ми. Проверявам детето в другата стая. Всичко е наред. Скоро всеки ще поеме по пътя си, в реда на нещата е, обичам го, затова всичко си струва.

Когато ми е скучно, Валери казва да запомня този момент, защото не след дълго ще копнея да лежа на дивана, разположена удобно за двучасовото си следобедно четене. Четенето ме спаси много пъти.

Благодарна съм за подаръците, пътуванията и срещите. Хората, които просто знаят (Албена, Милена), ментори и светлини. Без нищене, без разискване, без анализи, без дори да сме пили кафе. Понякога някой, който е много далече, ти стиска здраво ръката.

Търся простотата във всичките ѝ форми. Харесвам смеха си, харесва ми да го чувам, да бъда обградена от тези, с които сме си симпатични и да се чувстваме леки, защото животът и без друго си е тежичък. Но е прекрасен.

с горещата струйка пот по врата ми
изтичат очите, солта и каквото
има да вали и да капе
мисля си уморена съм и сигурно
някъде там надълбоко ми се спи
и ме се гледа нямо в произволна точка
не е скука, не е тъга а една дълга
работна седмица от осем дни
без право на невнимание

всичко което не ни убива
ни учи как да се самосъхраняваме
да бъдем егоисти за да сме си полезни
да разбираме без да очакваме да бъдем разбрани

не можеш да пръснеш лъчите си върху другите
ако ти сам не си слънце

и други подобни изводи до които е добре
да не стигаме твърде късно

Не мога да си позволя да имам лош ден. Докато се опитвам да погледна достатъчно надолу и достатъчно надълбоко, винаги една част от мен трябва да бди.

Изпитвам остра нужда да слагам нов ред и да се самонаказвам.

Това, което ни се случва, докато правим планове, било живот. И то какъв живот!
Никога не харесах тиийнейджърските си години, 20-те си помня само с няколко ярки момента (действително прекрасни), но кратки, а после възлагах големи надежди на предстоящата декада. Почва ретроградно - като всяко засилване, в което отстъпваш леко назад.

Оказва се, че да си направя CV е дяволски трудно. Чувствам се глупава и обезоръжена. Бавна като бременна с недостатъци. Имам понятие какво искам и как да го направя, но спирам там, уплашена от всичко, което скоро не е било в обсега ми. Като срещите, като деловите разговори, като Онази аз.

Имам чувството, че не знаеш накъде да поемеш.
Никога не съм те виждал такава, сякаш душата ти е отлетяла.
Виждам през теб.

Да, безпътието на тази възраст е лош симптом. И вместо да го разтуря, аз го обговарям. Сънищата ми стават все по-значещи, нощите ми - все по-неспокойни. Отлепянето от една роля е бавен процес на утвърждаване.

И сега ако някой ме попита какво искам, аз наистина няма да знам какво да му кажа. Искрено презирам всичко, което пиша, изобщо не се вълнувам от себе си, няма какво повече да кажа и това сигурно нормало. Чета сега Айн Ранд, много ми харесва. Държа се на повърхността.

среднощно къри

Последните две години мисля много за остаряването. Пуснах си the best exotic marigold hotel предимно заради британския каст, но го изгледах заради остаряването. И ми минават следните неща през ума:

Не бих могла да оцелея и две минути в Индия. От Шантарам насам ми се случиха доста други индийски неща - Богът на дребните неща, Беднякът милионер, Кутия за храна, Брачната фабула. Продължавам да си ги причинявам и по някакъв необясним за мен начин успяват да ме стиснат за гърлото. Сигурно защото не бих могла да оцелея и две минути в Индия.

Хаосът и безпорядъкът съсипват всичките ми сетива. Мисълта за тълпа, дори само хора в метрото или хора на концерт, ме убива. Ако не виждам ясна структура или минимум стъпалата си, нещо не е ок. Мерната ми единица за ред е добрата стара европейска архитектура. 

Летищата и самолетите ме държат здраво в хватка от кортизол и гаден, ирационален страх. Любимият ми момент от пътуването е отдалечаването от гейтовете. Освобождаването от мисълта за смърт. Нещо като облекчението, след като ти се пишка от много дълго време, само че десетки пъти по-добро. Ужасен пътник съм, но май не е измислен транспорт, който да ме кара да се чувствам нормално. В този аспект имаме още едно неоспоримо доказателство, че в Индия кракът ми няма да стъпи - полет с такава продължителност изисква огромно количество транквиланти.

Старостта като такава не ме плаши. Плаши ме да не изгубя спомените си, но за това дори не е необходимо да си на възраст. Плаши ме да не започна да трупам вещи и да ги превръщам във вехтории. Да не спра да искам да се променям. Кожата ми ще се набръчка, косата ми ще оредее, всичко това се случва бавно и се свиква. Плаши ме примирението.

Никой никога не мисли, че родителите му могат да остареят. Спрямо родителите си човек е дете, което не иска мама и татко да са стари и да умрат. Ок, не човек, а аз. Или може би не само. Не знам. Моето дете няма да има спомен за мен такава, каквато съм сега. За моето дете 30 ще е равно на стара. И така, докато не дойде и неговото дете...

домът е човек

Да седиш и да се променяш до мен е толкова хубаво. Ето ни днес, в тази къща сме вече три години. Три години от онова безумно пазаруване на легло, столове и чинии в Икеа. Казахме им, че си ги искаме доставени на същия ден, защото нямаме на какво да спим в новата къща. И си ги чакахме на дъжда пред блока. Ти сглоби два стола, колкото да се нахраним на тях, а ако се помъча, бих си спомнила и какво точно сме яли. Останалите 6 стола сглоби през следващата седмица. Дълго време миришеше на боя, прах и ново.
Стените ни вече носят отпечатъци от мръсни детски ръце и абстрактни детски рисунки. Няма да боядисваме, докато не отгледаме и още едно, казваме си. Диванът ни вече е продънен, паркетът скърца, а и планирам как да те измоля за едни външни щори в спалнята. Чудя се как издържаш на жената-план. Може би както и аз издържам на мъжа-каквотостане. Великолепна синастрия.
Виждаш ли, скъпи, аз толкова те обичам, че всичко ми е като вчера, а вчера ми е като утре. Трудно е, но кое е лесно и, като цяло, благодаря ти, че се грижиш за мен, че още ме целуваш както в началото, че нещата понякога приличат на нагласен романтичен сценарий, на който само ние сме свидетели. Ти си единствен.

Да нямаш за какво да мечтаеш.

Семейство.

___

Да се погледаме. Със свити очи и полуотворени устни, за да се процежда малко образ, малко въздух. Да се видим, защото отдавна не сме. Някакво слънце ми свети, но може би са фойерверки. Кръвта е загрята, спирам света като видео игра, за да мога да сляза.
Нищо и всичко е същото.

Напоследък:
Не свърших нищо добро. Един ден никой няма да каже, че Доротея има голямо сърце и няма да го каже с право. Добре отгледан егоцентризъм, съчетан с умерена апатия към несемейството.
Измих прозорците на долния етаж. Чистенето избистря мозъка като нищо друго. Поизхвърлих някои неща (всяка година има за изхвърляне). Ще станат 3 в този дом. Все още остават прозорците в спалните - в неделя.
Ноктите ми почнаха да се чупят.
Сънувах как чакам за второ секцио. Стоя си и си говоря с акушер-гинеколожката, чакам я да извади бебето. Винаги има/е имало на кого да разчитам да помогне за трудната работа. Милена ми каза преди няколко месеца, че е време да прекъсна пъпната връв със семейството си и да започна вярвам повече в способностите си. На 30 години? Да си стана майка, татко и мъж? Това отвращение, което изпитвам от себе си, когато се предам другиму, когато облегна удобно главата си на нечие рамо...
Чувствам се добре, когато мускулите ме болят, когато се потя, когато говоря с хора, които интуитивно харесвам. Дори такива, които съм виждала веднъж, два пъти, такива, които не съм виждала от години. Заради чувството на опознаване, тази тръпка от новото.
Мама днес ми каза, че дори аз да виждам недостатъците в дома си, чуждите хора го виждат по съвсем различен начин. Да не се притеснявам. Който има деца щял да разбере.

нужда

Моментът, в който мечтая да избягам някъде сама. С маратонките и книгите си.

кратко пояснение, без което сигурно можем

В този блог рядко се обръщам към вас, обикновено е към него. Първоначалната идея беше обяснение в любов, нужда за внимание от един-единствен човек, плачлива и почти абсолютна версия на офлайн живота ми. Докато вчера Йоана не ме попита какво мисли Валери за това, което пиша и аз ѝ казах, че той не го чете. Много отдавна спрях да го питам какво мисли за едно или друго, престанах да искам от него да се интересува от вътрешния ми свят, така както аз от неговия. И осъзнавам, че много отдавна това не ме обижда, защото блогът спря да бъде зов за вниманието му, а е започнал да се грижи само за комфорта на авторката. 

Аз не пиша за внимание. Усмихвам се при това откритие, как така досега не съм си го казала - ясно и високо?!

Натъртвам, че животът ми с този мъж не е цветя и рози, не е пълно щастие в 100% от времето, но пазя проблемите си за най-вътрешния ми кръг от хора. Никой не очаква да пиша за какво сме се сдърпали преди две вечери или за какво си мълчим, нали?

Тук сте прочели много за това как обичам съпруга си. Той - не. Той го знае. Както пиша тук, така говоря на него. Всичко е истина, да. Целите ми вътрешности са в този блог, радвам се, че с времето словесността ми затихна, остана само есенцията. Хубаво е, че вече не пиша както преди, а още по-хубавото е, че нямам идея как ще пиша след 2 месеца или 2 години. 

Преди време в едно предаване ме попитаха дали мисля за книга. Не. Блогът не е литература, аз не съм писател, но обичам този начин на себеизява и скоро не възнамерявам да прекъсна. Ако един ден почувствам, че нямам нужда от него, ще спра и толкова. Нямам други творчески планове.

Та.... благодаря ви, че наблюдавате метаморфозите ми дискретно и ненатрапчиво. Щастлива съм с такава публика.

Сънищата ми са живи и с ярки символи напоследък. Може би никога не съм излизала от дуалността, на която ежедневно се подлагам, просто има периоди, в които тя е по-мълчалива.

Мисля за родителите си и за хората, които изгубихме. В толкова кратко време, с толкова много бавно страдание. Но когато си надалече, скръбта се преформатира. Тя е по-безплътна, по-неосезаема, по-културна, отколкото онази, първичната. Всеки сам избира къде да бъде, каза ми Бени.

Мисля и за хората от немския самолет, които имаха 8 минути живот с мисълта за наближаващата гибел. 8 минути! Цялата тази вечност, в която да мислиш! Да спираш да дишаш, сърцето ти да се пръска от налягането и от страха, да не видиш повече родителите си, децата си.

Мисля за детето си. Толкова мъничко ни остава да бъдем денонощно заедно, така съединени. Трябва да се върна на работа, за да спася разсъдъка си, но интуитивно усещам, че това сега е най, най-щастливото време. Увереността, че имам всичко, което съм искала, почти без усилия. Не мога да имам повече претенции към живота си. Синът ми ще порасне, междувременно става все по-самостоятелен и, странно, но все по-наясно с мен. Той започва да познава майка си. Най-трудното в майчинството е да го изживяваш така че то само да те допълва и доразвива, а не да те огражда в изолиран балон. Била съм на косъм от това да се оставя да бъда задушена от ежедневните грижи, било ми е приятно, автоматизирала съм ги. Но няма нищо по-опасно от комфорта в главата, изритвала съм се от там, пак съм се връщала в неудобна посока, само и само да остана будна.

най ми било списък

Не се харесвам, когато:
мисля само за себе си
не съм добротворна
не нося лак на ноктите
не казвам с дни обичам те
не отстоявам своето, когато ме пререждат
не съм пила кафе
не съм пила вино
очаквам повече
искам да променям

а то не трябва
другите не са застройка към супата

нека не казвам "Такава съм"
нека не се примирявам

вчера едно добро ме срещна
и аз се разплаках
защото изобщо не го бях викала

всичко, което искам да си кажа

И сам воинът е воин.
Откакто спря да носи бижута,
да слага руж на страните си
и червило спря да си слага.
И спря да свиква със компания -
с едните блика оживено,
с другите увисва,
бърка смешното с горчиво,
свени се да си покаже оръжието,
а може би го е забравил?
Воинът е станал кости и кожа.
Нищо вече не му е по мярка -
нито ризите, ни светът, ни пътеките.
Откакто спря да носи доспехи,
откакто меча замени с приятна книга,
откакто спря да воюва.

Heureux les Heureux*

Часовникарска работа, казва, докато вади с пинсета костици от внесената от Норвегия скумрия, прилежно филетирана от неговите ръце. Нашата не стигала до София, смята той. Ще ядем импорт. Не съм яла скумрия от дете, когато това беше единствената риба на халите в Добрич и когато на два пъти се наложи да ме водят до спешното, за да ми вадят кости от гърлото. Мислех, че мразя скумрия, но всичко, което той приготвя вкъщи, на новия тиган, за който се вълнуваме като за нов член в семейството, на равнобедрения триъгълник плот-мивка-котлон.
Почвам новата книга на крак, между кафето и вечерята, двата събути чорапа на детето. Спомням си, че съм гледала постановка по текст на авторката. Няколко изречения ме приклещват моментално. " ...знам вече, все аз плащам, нахлузи ли тя костюм на мъченица." (Ясмина Реза). Ясмина Реза ми я даде моята приятелка Й., която ми донесе и още няколко томчета в събота. Й. е от онези жени, от които няма да извърнеш поглед. Вид на жена, която знае коя е, къде е и какво иска, без да го знае агресивно и болезнено за околните. Двете ѝ съвършени вежди сменят времето в цялото ѝ лице - с нежна дъга (слуша спокойно), равни (мисли), с чупка в средата (спомени, недоумение, несигурност). Веднъж си смени пътя на косата и ѝ честитих прическата. Толкова съм свикнала да я виждам (или да си я представям?) с път по средата, този така категоричен, балансиран и надежден път, че първоначално не можех да реша какво е новото във вида ѝ. Достолепието, което неволно ѝ приписвам, въпреки младостта (но и поради), много ѝ отива, но съм сигурна, че не би ѝ харесало.
Та скумрията тази вечер се превърна в съвършен пример колко е важно да правим нещата, които обичаме за хората, които обичаме. Както В. Той оцелява след критиките ми и успява да украси живота ни с така живителната глътка нормалност. Нищо не може да го размести, огромен кит в своето тихо море от действие-противодействие. Аз хвърлям камъчета във водата, а той ги поглъща. Котировки на любовта днес: 7 и нещо килото на скумрията в Метро.

*едноименната книга на Ясмина Реза

лирика и проза

Ако не беше дошъл да ме събуди тази сутрин, сигурно нямаше изобщо да пиша. От месеци не сме се будили един до друг - най-често, защото той не спи добре и става доста рано. Осъзнавам колко много сме се сближили, макар физически да сме се разсинхронизирали. Мъжът, когото толкова обичам, който ми цеди лимон за закуска и гледа детето, за да мога да бъда малко сама (така го ценя, В., да знаеш!), той не знае как с времето трупам благодарност към него. Нито намеква, нито я иска, нито я очаква. Аз просто ценя свободата, с която мога да му кажа всичко - свободата да изглеждам на моменти мрънкало, на моменти - тъпа лигла, друг път - сноб и цербер. Мога винаги да се оттегля и да се затворя в себе си, да кажа "Оправяй се", да гледам кисело или да се смея с глас като истеричка на британските ток-шоу програми, към които имам слабост. И как понася тези мои лица? Как мъдро заключва "Ти си такава, не ми пречи" и ме оставя да бъда каквато си искам? С годините заедно разбирам, че всеки заслужава човека до себе си, защото това е най-важният избор. Все още харесвам лицето му и внезапните и безмилостни уроци, които ми дава. Без да иска, така между другото.
Искам да му кажа, че нито един от двама ни няма да се промени, колкото и да ни изглежда да се променяме. Но обещавам, че няма да спра да се стремя към това, защото сме най-щастливи, когато се движим към нещо. Заедно.

Много добре си спомням това - слушах го, докато правех първите си опити на пътечката в университетския фитнес в Портсмут. Много силно ми замириса на Портсмут днес. Аз в два паралелни свята, единият сега, другият - преди 6-7 години, днес в Била, тогава в Asda. Небето в София на 23 януари е като в Портсмут ежедневно - сиво, топло небе с облаци, които се мъчат, но не заплакват. Спомените ми заживяват в старите ми дрехи, стария ми плейлист, всичко, което тогава предстоеше.
От 12 до 1 на обяд работниците на строежа отсреща почиват. Изяждам лещата от вчера, машинално, както обикновено правя на обед, защото не обичам да се храня сама. Допичам яденето за вечерта, храня детето, мия му зъбите, приспивам го. В 1ч. работниците се връщат, все едно някой ги спуска от нейде рязко и накуп. И друг път съм имала възможност да оставам дълго време със себе си. Не съм от хората, на които това им влияе добре. Сега поглъщам книгите, които е трябвало да прочета тогава. Надпреварвам се с вкуса, желанието и нуждата си. Силното присъствие на Англия днес не е от носталгия, а от това, че понякога не загубваш нещо, докато не го заобичаш (инверсията е вярна).
Напоследък получавам следните уроци:
1. Да не давам съвети, да изразявам мнението си още по-дискретно, отколкото досега, да не накланям ничии везни.
2. Да гледам някого в очите продължително, балансирайки в същото време гладкостта на мисълта си.
3. Да готвя свинско.
4. Да не се натоварвам, когато близките ми ме приемат за авторитет, а сама на себе си да съм такъв. Да го интернализирам. (супер изречение)
5. Да съм търпелива. Да съм благодарна, все повече на мъжа до мен.

Любовта е въпрос на гледна точка, казваш. Само ти си мислиш, че ме обичаш повече.
Не знам, целостта на този кръг, който същевременно е насочена нагоре стрела/лъч/вертикала, това е повече, отколкото заслужавам. Детето ни се мъчи да говори, виждаш ли колко много сме постигнали двамата? Посрещам те вечер, ръцете ти са твърди и груби, попили мириса на прясна риба, с тези ръце наливаш вино в чашата ми, подаваш ми чушка (отказвам), играеш с детето ни. После си уморен, после аз съм уморена, един филм, изгледан до 17-а минута, искам да те притискам до себе си, да ти кажа, че имаме цял живот да го изгледаме, въпросът е да го изгледаме заедно.
И как ме прегръщаш в съня ни. Само ти си мислиш, че ме обичаш повече.

what a girl wants

След 6 месеца влизам в супер десетилетие и докато със Самуил стоим по цели дни вкъщи и вече съм изпробвала всякакви дейности за разведряване на настроението, почнах да си правя списък с желания за трийсетия ми рожден ден. Позволявам си да го допълвам в следващите месеци. :)

Електронен четец. 
Отдавна се каня, библиотеката вкъщи придобива претрупан вид. По принцип съм ок с идеята да продам/подаря част от книгите си, макар че някои ме е срам да призная, че съм купувала, а други са ми твърде много на сърце. За всеки случай, намирам използването на електронния формат за удобно, практично, изгодно и с удоволствие бих се възползвала. Нищо не може да се сравни с мириса на хартия, но съм попадала на толкова потресаваща типография и предпечатна работа, че положението за и против е-книгите при мен е почти на кантар. Фен на джаджите съм, така че може нещо подобно:

Маратонки за джогинг

Страстен бегач съм, макар не толкова редовен, колкото би ми се искало. Ползвам все същите адидаски, които купих от намаление в Портсмут преди 6 години. Здрави са и изглеждат като консервирани във времето, нищо че съм ги водила къде ли не. Искам нови. Защото съм момиче и си падам по нови неща, особено ако са симпатични като чудесните модели на Nike (най-вече Air Zoom колекцията). За спортните им облекла не смея дори да си мечтая, но и чифт обувки за бягане ще ме зарадват неимоверно. Номерът е 39-и.

Чанта от естествена кожа

Чантите за мен са това, което за едни са обувките, за други - дизайнерските накити. На един мой рожден ден получих по чанта от почти всички мои приятели, така че явно създавам правилното впечатление. :) Като човек, който може да си позволи само една скъпа страст, избирам да се прехласвам по чанти. Не обичам малки, ненужни чанти тип портмоне, мразя брандове и златни ципове, за мен чантата може да е само голяма и необятна. Кожена (виновна :/). Харесвам огромни същества без фасон, които все едно аз съм ушила и в които бих се побрала почти без усилия. Това ми харесва. 

снимка от CHANTA

Принт на Ерна Ангелова

С Ерна сме приятели във фейсбук от 1-2 години по линия на нейното изкуство. Свързвам картините ѝ със сочни парчета диня и изложено на слънце пране - спомени от първите ми срещи с работата ѝ. Помня също един неин текст, в който тя пазарува, май беше с шапка и широка пола. Щеше да прави арменски сармички. Разбирате ли, става ми вкусно покрай тази Ерна. Много харесвам домове с френски прозорци и стени с различни по големина и чувство картини. Завиждам на хората, които подреждат изкуство и по пода в дома си. У дома всичко е в скатове, а за картина на земята и дума не може да става, но ъгъл за Дините и Прането имам.

Португалия

Когато през 1996 родителите ми се върнаха от Португалия, разказите им звучаха доста сюрреално. Беше април, рожденият ден на баща ми е на 14-и и си спомням, че валеше сняг, а те идваха от чудесно слънчево място. Как звучеше само - Коиииимммбра. Пооорто. Лишшшбооъ. Една паеля с морски дарове, която споменават до днес. Искам да отида там горе-долу от 1996. Едно такова пътешествие не струва малко, а и би било грехота да е budget travelling, но дали ще е за 30-ия ми рожден ден или по-късно, все ще се случи.

Бележка: Бени ме изненада страхотно, като ми изпрати принт на Ерна около Великден. Бях повече от трогната. Всичко оттук надолу е допълнение към първоначалния списък.

Чаши за кафе

Порцеланови, керамични, бели, ръчно направени, големи и малки - красота. Всичко идва от любовта ми към кафето. И бяло обичам. Като цяло - нещо такова:

красота от Албена Джокова

Обеци/ гривнаОткакто станах майка, почти изцяло престанах да нося бижута. Не броя венчалната халка, защото тя някак се е сляла с мен. Бих направила изключение за някои от нещата в Sabai или Testa (или където и да е с авторски работи), да кажем като тези:

гривна от Армавени Стоянова

 обеци от Полина Димитрова и Zoom Studio

Всеки е добре дошъл да ми сбъдне едно желание. Партито за Номер 30 е на 25 юни. 

синастрия

добавила към себе си

род и число

скрити под русото бели коси

и рокли за всеки случай

благодаря на мъжа, който

ме нарича красива

Не упражнявам достатъчно пръстите си. Понякога пиша неща в тефтера си - седмично счетоводство и бележки за детето - и костиците почват да ме болят.

Исках да пиша преди да седна, а сега не знам какво съм искала да напиша.

За топлината, настанила се на дивана ни. Общият, вече продънен диван. Любовта, която ни свързва. Тази написана слято любов, в която съм изливала надеждите и съмненията си. Но по-скоро надеждите. Не вярвах, че ще стигнем до тук. Да обичам толкова много един и същ мъж.

За времето, което ме прави по-чувствителна. За ужасно безличната година във всякакъв план и особено неприятните последни месеци. За неудовлетворението от бързо изконсумираното ястие, от което нито стомахът е сит, нито сетивата - доволни. 

За стремежа към вливане. Едно нестихващо желание да се върна към себе си, без да съм била там. Чужди поезии ме гонят тук, тикат ми наизустени стихове в ръцете, а аз, свита като огромен ембрион, се притискам към познатото.

За няколкото пъти, в които отидох на вечеря навън. За десетките прочетени книги. За двете постановки и трите филма, на които успях да ида в тази календарна година. За изсмукващото чувство да си родител, тази вселена в ръчичката Му, когато притваря очи в леглото си, в стаята си, в своето ъгълче от апартамента и от света.

За негодуванието срещу пестенето, но и за доброто старо "всичко заделено е за пътувания". Е, може би множественото число е пресилено, но идеята е ясна. 

За приятелите ми, които за пръв път като че ли виждам така ясно, така лишено от очаквания. Толкова малко кафета успях да изслушам с тях, толкова непълноценна бях. Съжалявам!

За липсата на музика, защото само в тишина си почивам.

За поезията, която един ден може да пропиша.

Толкова много неща можех да кажа. Всеки неволно дърпа черта между себе си и постъпките си. (Или липсата им). 

You Are Here

Рожденият ти ден наближава и си спомням Ротердам. Геометричната му фасада, студът, колелетата. Ко-ле-ле-та, усмихвам се на думата. Ти си с брада на два дни и шал, който в момента нося аз. Залезът на Ротердам ти отива. Отиват ти височини. Как успява времето да те запази дете, което само леко посребрява. Помня как припряно си подаваме цигара и се хилим дивашки на налудна картина до прозореца, гледащ към Маас. Гласът ти стига до мен през мъглата на тревата и мъглата на угасения в 9 ч. град. В мислите ми ти си вечно там, на 31, в този студен, хукнал към морето Ротердам.

Помня те във всеки град, в който сме били. Ти и твоят ореол от всичкощебъденаред. Ръцете ти, които ме обвиват, но не ръцете на водач, а ръцете на спътник. Знам къде, кога и в колко часа съм ти се нацупила за нещо. После мълчанието ни за неопределено време, вкус на прозявки, силно като антибиотик еспресо, шумен спасителен секс, фотоапарат, вода, която неизменно наоколо се плиска.

След промените на телата ни и закърняването на характерите, малко преди рождения ти ден, слагам топлийка там, където съм аз на твоята карта. Вечно търсещата доказателства луда. Момичето, което се люшка между черен хумор преди лягане, циничен хумор на интелектуален сноб и никакъв хумор изобщо. Тази, която ти посвещава редове, и ни веднъж не успя да напише нещо възвишено. Опряла нос в тривиалното, ето ме. В края на ноември, на шестия етаж, жената на твоя живот те чака.

тряс!

Исках да ти кажа как във мен покълва бяс
и с удари се мъчи да излезе през стъклата ми.
Упоявам тихо на заспиване, за да може да
затанцува пак бруталния си танц към девет.
Нищо не се разбрахме с моите дребни тревоги-
нито да се съберем, нито да се разведем.
Бръчица, бял косъм, бръчица, бял косъм.
Захлопва врата на излизане моята младост.

сгънах се
като оригами
притиснато от небето
на немарлива ръка