не е стих

5.10.14

Лицето ми се извръща настрани от отражението. Забелязах го днес, докато седях повече от два часа във фризьорския салон и се гледах в огледалото сумарно 2 минути. Толкова съм си безразлична, че трудно се сещам за друг момент, в който да съм била така студена към себе си. Не харесвам нищо, което съм писала преди, не харесвам нито една от снимките, които правя, не харесвам това, което готвя, не харесвам нищо, което умът или ръцете ми създават. Подлагам се на съмнение, самоизяждам се, защото принудената усмивка ме издава много повече от нямата апатия, в която се обвивам.
Не съм си интересна. В един момент осъзнах, че аз не съм хората, на които се възхищавам, това ме връхлита. Симпатични са ми хора, които:
-умеят сами и без да подражават да създават красота около себе си
-напускат работата си, защото ги задушава, и не задължително след като са си намерили нова
-имат куража да са фрийлансъри
-не вземат заеми и контролират парите си
-карат колело по булевардите
-имат обществена кауза. наистина.
-пътуват без да снимат. пътуват с малко. пътуват par excellence.
-са ангажирани, емпатични
-рискуват, имат остър ум и богат език, действат
Не съм тези хора. Аз съм благоустроена. Почти нямам какво да поискам от живота си. Слагам почти, за да не съм фаталистка. Неща като силиконовите презрамки и лошите снимки на храна понякога ме дразнят много повече, отколкото някой социален проблем. Това ме вбесява, избирателната ми пропускливост. Бързо изпадам в гняв и безсилие, но често ги изхвърлям не където трябва. Скучно ми е много дълбоко. Някъде там, където аз трябваше да съм сама в своята стая за стоене насаме и да се радвам на плодовита творческа дейност. Пресъхват изворите ми, автопилотът е много удобен за хора като мен. На моменти гледам продължително в една точка, друг път погледът ми отсъства, поради което ме е срам от приятелите ми, защото не знам какво са ми казали преди мъничко, изобщо не си спомням. Чух ли ви или ми се е сторило? От няколко вечери насам получавам съвсем ясни.... сънища(?) как нещо става с детето ми (гонят го плъхове, върви край леглото ни или пада по стълбите) и ставам. Половината ми съзнание ми казва, че сънувам, но другата ме вдига до съседната стая, където детето, разбира се, спи дълбоко.
Преди сутрините, рано, бяха любимото ми време. Будех се гладна, както съм се будела винаги, през целия ми живот, будех се пълна с кислород и благоразположеност, а сега дори не се гледам. Не знам кой или какво прави кафето ми, закуската, пуска първата пералня, глади, ходи да пазарува, храни, приспива, извежда, готви, ходи на курс и приспива. Изглежда ме е изяло. Не го попитах ще ме върне ли някога или настъпва друго време. Да погледна философски (доколкото ми е възможно, защото съм почти сигурна, че не ми е), да анализирам, да проявя хладнокръвие (липса на вълнение), да се откажа. Да се накажа.


3.10.14

две отделни стаи
със спряно отопление
никои не стъпва по тези места
студени са телата в които сме затворени

25.9.14

Сънуваш шум от самолетни двигатели
И като на живо започва да ти пада кръвното
От ушите ти да излизат страхове и надежди
Да не умираш точно сега в този полет
Но ти си долу посята в матрака си
Като че ли не беше вчера ниско затъкната
Сложена сгъната прибрана
Малка твърда костилка
Топло перо
Но не си нито перо нито птица

Една сутрин се събуди и до тебе лежеше
Ненаписаната ти к н и ж ч и ц а
Линейката дошла твърде късно


20.9.14

Като яйчена черупка се чупят въпросите.
Ти стоиш, солиш раната.
Хващам коричка от хващане в ъгъла.
Не съм готова за никоя истина.

full frame

16.9.14

Тялото не иска да седи, дори умът да иска да пише. Нищо не може да усмири чудовището. Спокойствието значи да сляза навътре към себе си. Значи да стоя втренчена в страха и комплексите си. Да ги човъркам и да ги докосвам. Намирам си удобни сюжети, но всъщност дълбоко отвътре аз съм множество, странящо напрегнато от себе си. Дарена съм със сладководно лице, за да мога да изглеждам ангажирана по всякакви теми. Всъщност нито съм чела достатъчно, нито зная достатъчно, нито съм достатъчно широкоскроена, за да мога да осъществявам пълнокръвен контакт с хората, на които се възхищавам. Това тежи. Помня няколко момента, в които се чувствах така все едно нямам нужда да бъда интересна никому. Първият - пейката сред обраслите с гъсто-зелена брада хълмове на Ардмор, Ирландия. Вторият - когато подадоха детето ми на операционната маса. Третият - сдобрената прегръдка нощем, погледите, разменени случайно, но елиминиращи всяко съмнение. Последното е не момент, а по-скоро е моменти. Това не е тъжно diary entry. Това е картина, заела съзнанието, съзнание, застанало като картина.

13.9.14

Старостта е свикване,
пише Георги Господинов.

Все още разпознавам себе си във огледалото.
Всеки ред е опита да върна времето.
Да се плъзна надолу по спиралата на забравеното, да
изживея отново.
Преглъщам с усилие и нахлузвам ролята.
Никога не искам да е само една.

2.9.14

В стаята е вечно 7 и половина.
Сиво утро с розови бузи като на някой, който бърза.
Виж как нетърпението се вселява в мен
и скоро тичам да те зърна.
Разперена над тебе, решена да те разкодирам.
Да опипам, за да се подсигуря.

(Отсреща кран със щръкнал скелет подпира небесата.)

В стаята ни времето е спряло.
Обърнало се е със гръб и ниже броеница.
Как всичко спи, докато спиш, а после
съмва.

31.8.14

Роклите са паметници.
Дните се скъсяват.
Гуменките се изтъркват от бягане
след това, което преди беше сега, а сега
е отминало.

28.8.14

Това щеше да е публикация за лукса да можеш да четеш книги и да лежиш необезпокоявано един час. Щеше да е изпълнено със задоволство и гордост четиво, тук-там подсилено с трепетни очаквания и големи надежди. Всъщност е обичайният излив на чувства, които изпреварват подредената мисъл, понеже от месец не съм докосвала компютър, а всъщност толкова исках да напиша някои неща.
Детето представлява огледало за родителя. Невинаги му харесва това, което вижда отсреща. Родителят тревожно чупи пръсти и се мъчи да изглежда cool. В деня, в който моето дете проходи, започна да повръща гейзери стомашно съдържимо и се наложи близък приятел да откара мен, болното бебе и паникьосаната ми майка до клиниката в курорта (по ирония на съдбата мъжете в семейството отсъстваха). Никога не знаеш какво би понесъл, докато не го понесеш. Страданието на детето ти е най-лошото нещо, което може да ти се случи, независимо дали става въпрос за летен вирус (какъвто бе случаят) или нещо далеч по-страшно. Бойно кръщение с болниците, стискаме зъби и оставяме страхът да ни яде отвътре.
Лятото преминава протяжно, а скуката лекува незараснали рани. Давам си сметка, че това може и да не се повтори вече. Точно това безметежно мое аз. Без грим, без сутиен, без цел, без старание да бъда нещо различно от ... и аз не знам от какво. Ставам, гледам си детето, лягам и спя. Чета като невидяла, така ми е липсвало. Понякога се наслаждавам на тишината, друг път ме дразни. Градът ми липсва ужасно, но си налагам спокойствие. Нямам друг избор освен усвояване на спокойствието.
Всичките цветя на балкона ми загиват.
Всички спомени в компютъра ми биват изтрити. Не, не вярвам, че това е някакъв знак, вярвам, че понякога просто не е честно. Давам си сметка, че доказателствата, че съм живяла ги няма. Дигитално обсебена?! Срам ме е. Загубих и дневника на детето си, а това беше по-важно от всичко. Lesson learned.
Връщането в София е благодат. Не знам, хубаво ми е. Без причина. Бретон и токчета, това е положението. Между ролите се промъкват и рокли. Когато дойда напълно на себе си, ще пиша пак. Още малко.



каталунски дневници

15.7.14

и след нея само пясък прах да остане
под краката на момичето чиято сянка
зървам в миг иззад спуснатите пердета
въображението е оставило малко място
за радостта още по-малко за възторга
Силвия Чолева

Барселона бе картичка. Нещо, което виждаш пред себе си, но не е съвсем твое. Wish You Were Here. Чакам пътуването откакто се омъжих, вече три години един заб(р)авен меден месец. После бебето. Чета, гледам картини, ровя сайтове - напълно излишни неща, но го правя за собствено удоволствие. Свеждам разходите до минимум и избирам хостел в самия център, център, който ако не клокочи като врящ котел от удоволствия, то жужи и вибрира от декрешендото на някой мотор.
Толкова очаквано, толкова мислено. Трепетът е на прохождащо дете. Всички континенти са в Барселона. Едно море от ултракъс деним и шляпане на джапанки. Сладоледите са повече от ръцете. Сладоледът така добре върви с камбанен звън. С тази стройна на места, а на моменти шантава архитектура. Непрестанно пред очите ми е едно стихотворение на Силвия Чолева за casa battlo - как докато Гауди е вдигал сините ѝ сводове и правел история от жилищна сграда, нейният дядо строял къщурка от кирпич. Натъжава ме и ме възгордява. Че я виждам пред очите си, че мога да я пипна, но не я пипам. С Гауди сме родени на една дата, ето след 2 дни ще напусна Барселона на 29. Той ще остане там, разкъсван от очите на всички континенти, пощаден от мен. 
Сутрин ме буди ароматът на кроасани. Има пекарна под хостела. Светлото си пробива път през кепенците, полягва върху белите чаршафи и някога красивата зеленикава мозайка на пода. Краката ни ще препуснат по стръмните върхове на града, след пладне въздухът ще се втечни по кожите ни, умората ще ни подлъже за сиеста в хладната стая, после пак ще бродим и ще гледаме хората. На минувачите назначавам съдба - тези са влюбени отскоро, раменете им едва се докосват. Тези са дошли от круиз и са решили да отметнат всеки възможен музей в града, след което да увековечат престоя си с камара сувенири. Тези са местни, тичат с куче и изтъркани найкове. Тези са чували, че в Барселона се пие сангрия и се яде паея. Онези там са с ужасен червен тен и силен грим - значи са руснаци. Забавляваме се и завиждаме на лекотата, с която се смесваш, с която се смесваме всичките. Пушим, държим си ръцете и не се пускаме.

Бързо забравям за всичко това. Тук е детето ми, което решително полага бариерата между тук и там, между сега и тогава. Струва ми се, че са минали години от онзи слънчев град, геометрията и едва загатната му разюзданост. Утаила съм се в спомените. Колкото повече виждам от света, толкова по-малко съм виждала. Неизбежна е тази тъга по изживяното, но пък никога не е било по-сладко завръщането у дома.

рожден ден

8.7.14

Мислех, че ще мога да напиша нещо на рождения ден на детето си, защото от толкова чувства все нещо трябва да излезе. Взирам се в страницата и кръглите му сини очи се появяват мигом в съзнанието ми. Рошавата коса и светло-пшеничните вежди. Вокализирането на всяко ново откритие със странни и продължителни звуци, в които почти липсват съгласни. Необузданата му, ефимерна нежност, след която се чувствам поразена - или от физическа болка, или от умиление.
Не знам какво ни очаква занапред. Ще изпълваме качествено думата родители. Самуил ще проходи, ще проговори, ще се смее с глас на собственото си чувство за хумор, ще задава въпроси, ще стане независим. Обичта расте с всеки изминал ден и само майките разбират онзи трепет в корема, там, където сме носили децата си, тази любов, която е плътна, телесна, разлистена и всеобхватна. Дните преди рождения му ден се вълнувам много. Помня съвсем ясно последните моменти преди раждането му, топлината, кайсиите и черешите, рибата, филмите, ритниците (беше изумително буен до самия край на бременността), нервите и прохладния ветрец, който влизаше с нощния въздух през отворените прозорци на колата на път за болницата. Някак знаех, че в деня на раждането му ще завали, защото аз съм се родила в дъжд, в същото време на денонощието, макар и по друг начин. Бях права - сутринта на 8 юли бе топла и дъждовна. А сега, година по-късно, съм изпълнена с благодарност, че Самуил избра нас за родители, че всичко, свързано с него се случва плавно и от само себе си. Той е жив и енергичен, на моменти прекалено енергичен :) , но сам ми показва пътя и начина. Знаем толкова много и толкова малко за него.

Мъничък мой, трудно ми е да не бъда сантиментална, що се отнася до теб. Честит рожден ден! Обожавам да те гледам как растеш, колко си силен и любопитен, как изразяваш емоциите си, как се смееш. Бъди здрав, останалото, уверена съм, ще дойде само! Знам, че винаги ще се гордея с теб, сигурна съм, че ще бъдеш забележителен, прекрасен човек! Ще опитам да не съм лигла, спирам се. :) Довечера ще хапнеш първата и най-върховна торта в живота си, но да знаеш, че с баща ти имам пакт за никаквосладкодоабитуриентскиябал. :D :D Шегувам се. Слънчев празник, Самуилче, обичаме те!

14.6.14

да имам време за бавна закуска
сутрините ми да шептят с нежен пулс
и с горещото кап-кап на кафето
да мога да заставам мирно обърната към себе си
в себе си с мир
да прочитам книгите си една по една
да ми е достатъчно


отсъствие

26.5.14

липсваш ми
на седмия ден вече накъртва
празното пространство около кръста ми
хлъзга се кожата напомняща как се стреми
към сцепление
как самотата отвътре натъртва
и след всичкото време и всичките сънища
пак ти пиша с очакване да те видя тепърва

диптих

20.5.14

трупането и прашасването на вещи
по лавици, маси и стойчици
по раклите снимки и хапчета
хапчетата на половинки
чаши вода на една ръка разстояние
спомени, вази, сувенири, покривчици
всичко е където не му е било никога мястото
в жилища стари но прясно измазани

дебелата черна линия на малките личица
които след малко излизат да танцуват
с рокли до земята и коси в конска опашка
коремите им са прибрани плътно до гърба
ръцете им с мускули като мънички ябълки
ходилата сочат встрани, балерини
толкова младост слиза надолу по стълбите

токове

13.5.14

докато ръцете ми миришат на крем против подсичане
ходилата не са целували токове
купих едни
за преднамерено малко пари
в случай че са се разлюбили


12.5.14

търся пътечки към онази гола фриволност
която ампутирах от мен преди месеци
цитати от книги за града в които ще разходя сандали
и ще сложа червило за да се докаже физически
гласът и веществеността ми
в книгите винаги отиват там за да научат нещо за себе си
жлъчка, язва, несподелена любов
затова дълго си пазят билетите
онези хартиени лирически герои
в моя град с техните сандали



за щастието като злободневие

30.4.14

Казвала съм ви за хората, които живеят в отсрещния блок на последния етаж. Младо семейство с момиченце на не повече от 2.  Сутрин ставаме заедно, закусваме заедно, гладим заедно, пушим заедно. Понякога ми иде да им викна през булеварда. Живеем в Младост, делят ни 50м, но ние сме 1, а те се водят 2. Чувствам ги близки.
Децата ни растат.
Децата ни изпиват всичко.
Не мога да осмисля факта, че са минали почти 10 месеца от раждането на Самуил. Вече е почти 10кг и половина, има 8 зъба, яде солети и крачи методично към всеки стърчащ ръб в дома ни. Гледам го с очакването, че след малко ще ми проговори. Говори ми се с него. Може би заради притъпеното чувство, че все имам какво още да кажа на мъжа до себе си. Пожелах си копие на В. и получих копие на В. Пожелах си енергично и любопитно дете, имам енергично и любопитно дете. Животът ми минава на fast forward. Не знам какво се случва през времето между миенето на зъбите и приготвянето на вечерята. Там някъде съм аз. Непрестанно говореща на малкото момче, което, заклевам се, през нито един миг от престоя му в корема ми до сега не е стояло мирно. Спокойствието е лукс, който улавям в кратките моменти на сутрешното кафе с книга преди да е станал, и съня нощем. Слава богу, спим. Спим и се редуваме да друсаме шишета с мляко, което Той изисква в един и същ час еженощно. Когато се смее, очите му стават дъгообразни процепи. Смехът му гъделичка. Нежността му още наранява. Времето придобива качество вместо количество. Времето е нещо, което уплътняваме прилежно. Намираме безброй причини да похарчим парите си за него, а не за пътешествие. Все още имам сила да събирам трохи и биберони от земята, но нито веднъж не го упрекнах, че е бебе и се държи като бебе. Нито веднъж не заплаках в негово присъствие, макар че е имало защо. Нито веднъж не съжалих дори за миг, че решихме да имаме дете. Лишенията не са лишения, те превръщат престоя ми на този свят и в този град в кауза, която обичам. Самуил сложи край на безсмислените ми терзания. Понякога се улавям за миг да изчезвам от разговорите с приятели, внезапно погълната от подвига, който извършва, после съжалявам горчиво, че оттук нататък погледът ми винаги ще е леко встрани, бдителен. Бдителността, приятели не-родители, е най-уморителното и неблагодарно чувство. Защото Самуил не се интересува дали го гледам в 100 % от времето - важното е да го гледам преди гравитацията да е повикала голямата му глава на пода. Обичта набъбва, обичта се разлиства. Никога няма да забравя онзи окъснял понеделник, деня на луната, в който се роди дете, роди се и майка.

рефлексии

27.4.14

Скучая от себе си
Тялото ми отвръща отмъстително както само то може
Не заставам както искам
Чупя нокти
Зачитам дочитам прочитам
Доглеждам провиждам
Образът се изяснява и от това не става по-светло
Проектирам това което съм върху другите


24.4.14

Дъждът тропа на вратата на терасата. С това небе, което носеше толкова секс днес, едно такова тежко и надвиснало, телесно небе, с острия дъх на озон и гора, несъвместим с архитектурата на изпочупената ми женственост. Дъждът блъска и иска да влезе. Котките търкат мустачки. Пролетта винаги навява спомени, които предстои да се случат. Имаш ли огънче?


луната не спи

23.4.14

сънувам се в кино салон
вълнението ми сяда между праха и екрана

знам че ме гледат светли очи
(в живота ми е пълно с такива)

припознавам се в стари фасади покрити с цвят
размагьосани принцеси със забулено минало

смугъл мъж с острозъба усмивка повдига леко
капака на добре прошнуровани спомени

едно за теб, две за мен
искам още

условия

22.4.14

никога не знаем какво да правим с времето
с хората
и положителните мисли
когато ги имаме

затова пък колко често знаем какво бихме

12.4.14

толкова е красиво да
произнасяш ясно всяка гласна на театър
да не пропускаш в-то в чувства
да казваш фотография вместо снимка
и думи като умел, гъвкав, инак
калдъръм, разковниче, сияние
благодаря вместо мерси и
наместо сумтене - ако обичате
езикът ни живее притиснат от толкова много
забравени, прашасали думи

6.4.14

Неделя е, кварталът глади. Миришат къщите на колосано пране. На боба, който отлагаме за когато вали и когато е студено. Грижливо измих и прибрах зимните ни обувки. Вакуумирах всички умалели дрехи на детето. То спи в скута ми, винаги прилепнало до сърцето ми. Пиша с една ръка, а с другата пазя топло на света ми. Мъничкото ми. Няма какво друго да си пожелая. Гледам как застива, като чуе нежната музика на вътрележката с кончетата, глобусите му вместо очи се разширяват, устните му се разтягат в лека, много сладка усмивка - един от моментите, в които дори не можеш да се пресегнеш към фотоапарата.

4.4.14

тя идва
минава под дъгите на очите
предрешена като мит
приближаващ околовръстен оазис
със саундтрака на пресъхнали устни
нехидратирана и негримирана е
старостта

























многоминутно мълчание

29.3.14

Понякога тънък и зле отчупен нокът
драска по повърхността на отдавна
забравено стъкло. В жълт от време и проблеми
заден двор, потънал в мъх и опашки от мишки.
По средата на двора - простор. Тишината
свисти, някой иска да излезе.

за тоталната липса на дзен у авторката

24.3.14

Тя прави непрекъснато следните лапсуси:
Казва книга вместо къща и кръчма вместо църква.
Виргиния Захариева

Когато човек си стане скучен сам на себе си, неминуемо е скучен и на околните. Подозирам някои приятели, че странят от мен, защото съм станала статична и прозаична. И, не, ходенето на филми, театър и фризьор от време на време не прави бззз в живота ти. Лишени от онова състояние на духа, те са просто ходене на филми, театър и фризьор. Състоянието на духа ми ще си позволя да опиша с думите на една фейсбук приятелка (благодаря, Т.) - "тотално си се раздала и биологично, и психически [...] и е неизбежно да се чувстваш празна и обсебена едновременно". Лутам се от резки импулси да се подстрижа като Бийонсе до селфита без грим в инстаграм, опитвайки се да се харесам натурална. Проза, проза крещи всичко - скучното кафяво око, издълженият нос, чертите с класическа симетрия, без очната си линия съм толкова невъоръжена. Ако фокусът ми не се измести, аз ще бъда изместена от фокуса си, а никога не ми се е случвало. Добре че има стихове, в които да намирам спасение, и едно пътуване, което ще посветя на епикурейство и вечно голи рамене, за да се доближа максимално до обичайното си пълноводие. Всичко минава през тялото ми - едни ей такива торбички са издълбали контурите ми, една ей такава бръчка ме е посякла между веждите, едни ей такива старчески болежки в костите. Когато излизам сама,  очаквам да бъда наказана за удоволствието, че излизам сама. Когато тичам и се потя, очаквам да бъда попитана нямам ли си по-важна работа. Когато чета, поглеждам часовника с непрестанно надвиснало чувство, че съм пропуснала нещо и/или закъснявам. Разделена съм от всичките си азове и си липсвам.

20.3.14

шуми кръвта
пуфти по стръмните листаци на
телата


17.3.14

на света му растат зъби
да може да къса от мен метафори
украса
време за себе си
но какво пък като за мен е цялото
Негово внимание

въпроси

защо не можеш поезията на другите?