Високите тавани

едва побират сенките. 

Буква и плитка

Искам да ти давам хладния въздух

на стаята, сянката, 

дюните.

Но първо те лишавам 

от същите.

Напоследък свръхсподелям и дори не се чувствам зле от това. Усещам се отворена и прозрачна, правя го с желание. Прочетох, че периодът бил като да вървиш през тъмните си тунели със свещ в ръката. Ако е така, то или тунелите ми не са толкова тъмни, или вече добре съм ги обходила и не ме е страх от тях.

Някои важни неща, които се избистриха през последните седмици (може би откъм средата на юни насам). 

Когато се случват неща, върху които нямам контрол, в мен се пробужда странна увереност. Сигурно е от измамното чувство, че не нося отговорност. Но именно тогава нося най-голяма отговорност - как ще настроя отношението си, как ще се мобилизирам, как ще дам най-доброто, на което съм способна, за да поддържам някаква хомеостаза. Нещо такова е кризисното ми поведение - повече do, отколкото think, но съвсем малко повече.

До момента нямам идея за идеална професия. Искам да работя нещо, в което давам на другия от себе си. Искам обмен, искам чрез езика да помагам на хората да се променят. Преподаването стои най-близо до това описание.

Има ситуации и събития, които може би никога няма да намерят разрешение или конкретен отговор. Има и такива, в които ровя излишно, но това е защото "в полето ти има само едно самотно дърво". 

Близостта до природата ме нахрани много добре. 

Когато ми се говори, пиша. Този модел, усвоен от времето, в което съм се научила да пиша цели изречения, е моят начин на общуване. Нямах с кого да говоря като малка, затова пишех. И до днес интимността за мен е в написаното, но вече имам с кого и да говоря. Хубаво е. 

Трудно наричам писането си стихове, т.е. продължавам сама да ги принизявам, както беше преди да излезе книгата. 

Покрай войната много често започнах да пожелавам смъртта на насилниците. По темата за насилието нямам сиво - само черно и бяло. Искам агресорите да умират, това е. Не просто да бъдат заловени и наказани, а да ги  н я м а. Analyse this.

С нетърпение чакам есента. Дали ще имам нова работа и каква ще бъде. Как ще ми се отрази психодрамата. Ще се реша ли наистина на по-съзнателна работа с тялото и ще намеря ли ментор. Ще се отърва ли от идеите си за поезията такива, каквито са в момента.

Въпреки че животът все повече се усеща като глътки въздух между низ от страхове, пропадания и проблеми, почвам да свиквам. До следващото надолу.

Той държи ръката ѝ, докато крачи

малко по-напред. Дъждът тече бежов

от лионското небе, мек и топъл като суфле.

Тя се задъхва,

гладът пее в стомаха ѝ, нетърпението - 

в крайчеца на младостта ѝ.

Сядат в бистро и изяждат терина с винаги

будния си апетит. Танцуват месо и вино. Навън пушат, 

не, по-скоро димят.

Русалката, У. Б. Йейтс

A mermaid found a swimming lad,

Picked him for her own,

Pressed her body to his body,

Laughed; and plunging down

Forgot in cruel happiness

That even lovers drown.

Русалка срещна момък във морето

и за себе си го взе,

притисна гръд към неговото тяло,

прихна, и към дълбините щом пое,

забрави във жестока радост,

че умира и най-скъпото на твоето сърце.

 Този път ви нямаше. Нъцки.

Triangle of sadness

Сън: същите мъж и жена, само че този път те са заедно. Наблюдавам ги през екран, на запис. Той е разгневен, разпенен, има дълга коса и бълва злост срещу мен. Тя плаче, но е красива като мъченица. Те правят секс, аз се опитвам да не гледам, гледайки ги.

Сън: мъж, когото съм обичала, ме среща случайно в мол. Усмихва се и зейва дупка от липсващия му горен резец. И окото му е зачервено. Сякаш се е бил. Предлага да ми купи моливи, но отказвам.

Изчезва от съня, на негово място идва силно изрусена жена, която също познавам. Носи гротескно облекло (или по-скоро го носи гротескно), нещо като за фетиш парти, влиза в панелен блок. Всичко наоколо - сгради, улици - изглежда бедно и опасно. Танцувам с красива червена рокля сред всичко това.

Не съм родена тук, но ме вика.

Няма по-красива дума от н о щ,

по-познат звук от морския тътен.

Аз съм твоята майка, аз съм

твоят баща,

бучи богът в ухото ми.

И в прибоя има бой,

обяснявам на детето генезиса.

Сутрин цари покой, само птичите хорали те изтръгват от съня, но не се будиш ядосан. Очаква те все същото, аха селско съзерцание.

После замирисва на кафе и пране. Къпините до мен не успяват да се стоплят. От съседската къща прииждат цигулки и бандонеон. Небето е бяло, сенките - черни.

В ступора на поредното пространство преди интервю. Едно стихотворение кръжи над мен, но адски го е срам.

Срам ме е, че съм способна на емоции, които заличават другия. 

Почина ли си, питат. Не съвсем. Но видях как гущерче пропълзява под леглото и телцето му ме умили. Не посегнах да го уловя. Усетих също как майка ми завива болното ми тяло с бебешката ми пелена, която пази, защото доскоро завиваше с нея внуците си. Съвършената регресия. Чух се няколко пъти да казвам "колко е спокойно тук" и вътрешно нищо друго не исках.

из Третата жена

От мен остана само дръжката. 

За нея здраво се държа.

В последните близо 2 години най-ясно видях и възприех следното нещо: удовлетворението и ситостта не са белег на узряването. Приемането, че това е така, е. 

В разговори с приятелки често изплува тази тема. Лично аз трудно понасям неща като дълго стоене в негативни емоции, чоплене на стари рани, уморения си компас, евентуална несправедливост към мен или моята интерпретация за такава. Болести, война, смърт. Дълги години живях с мисълта, че накрая всичко ще е наред. Кой край и какъв ред. Ми не всичко е наред. И най-странното е, че взех да свиквам. 

Случи ли се нещо, което ме удря в гърдите, казвам “емии, да, сигурно така е трябвало”. Разгневи или разочарова ли ме някой, “не му е работа да ме очарова”. Вече част от историите, които си втълпявам, са “писането може и да е твоят инструмент, но ти не пишеш литература”. Или “може и да сменяш работи до безкрай, но в нито една баща ти няма да дойде и да ти каже, че си достатъчна”. Или “трансгресията е апетитна само докато е в копнежната си фаза, после е просто бездна. Ти не искаш това”. И т.н.

Все тая. Пишат ми се стихове, така е било винаги. Несвързани с нищо картини.

Отвъдистория

Първо го сънувам, после знам.

Нещото със сто живота. Безвкусният триумф

е рикошет от твърдите ми мисли. 

Търся друг език и нова форма, заличаване. 

Езикът на кръга. По-скоро точката.

And while I’m away, I watch myself coping. Dysfunction looks familiar unlike the song of the bird that wakes me up each morning, undulating like a red ribbon. Trying to rationalise every new piece of information, I find myself browsing the internet, looking up the name of this particular bird. Animalia… chordata. A blob of yellow on the chest... Then getting carried away, forgetting all about dysfunction and coping. 

The fig tree casts its protective shade over me. A multitude of unknown species buzz their hearts out, such effortless communication.

A new way of being me is as scary as it is tempting. A thought so green, so realistic.

License to love

Dearest,

I cheated in my dream. She texted first.

Be there at six, she wrote, to which I replied

I can’t. 

Then I took the elevator and never found her

(up there in my head).

I think I’m fooled by her glasses, her double-

natured eyes, two blank screens. 

Half of me stares on, transfixed, the other half, as always,

wants to slap her.

Do you think I love holding grudges? Am I using you

as a weapon? Maybe. It’s fine, you would say.

And I’ll be thankful you don’t wear glasses.

L’ essai

Ти си някъде тук.

Искам да се върна, да опитам плодовете,

които взе за мен. С които заглуши шума на времето.

В р е м е т о.

С тези други очи ще опитам да те видя. 

Пиша ти. Единственият начин за свързване, който наистина познавам.

Момичетата са дошли с компания - черните си ризи. До нас жасминът преде спомени, връща ме в Италия преди 25 години. Иска ми се да се върнем на светло, дърпам, дърпам…

Самуил на 10

Обич моя,

мое светло момче. Колко неща исках да ти напиша и нищо не се получава. 

Изплъзваш се от детския си пашкул и съм малко тъжна. Обличам тъгата си в други думи - умора, претоварване, липса на живец, но истината е, че е просто тъга. Детството ти бързо се изнизва, с него и част от представата ми за мен като за някой, който е бил нужен. Децата никога не са наши, нали, наши са само проекциите ни. 

Продължавай така ясно да чуваш и изговаряш своите граници. Аз ще се опитвам да ги улавям дори когато са само намек във въздуха. Пускай ме понякога до себе си, както онзи път в Созопол, когато ми разказа нещо много лично. Ще те слушам и отвъд. Бъди все така чувствителен и наблюдателен, това са твоите дарове.

Ти винаги си бил много по-различен от нас с татко ти, сякаш някой те спусна при нас случайно. Опититите ни за ''уеднаквяване'' пък винаги са удряли на камък. Без конфликт, просто с една бетонна (и безмълвна) съпротива. Колкото е влудяващо, толкова е и успокояващо, че всичко е наред и така е нормално. Детето се гневи? Празник! Детето отвръща, ако усети несправедливо отношение? Ама естествено! Детето споделя? Слава Богу. Досещаш се, че това дете не съм била аз. Аз бях тази, която се отдръпваше назад и даваше място.

Исках да ти кажа, че благодарение на теб тръгнах по пътя към себе си. Имаше моменти в съвсем ранното ти детство, в които нямах никаква идея коя бях и накъде съм се запътила. Дали майчински инстинкт или загрижени хора, нещо ме върна обратно. Ти ме чакаше. Закъснях, но заобичах ролята си повече от всяка друга. Ти, моето първо дете, ме роди.

И докато ставаш все по-висок и едър, гласът ти все повече се уплътнява, а личността ти все по-силно се откроява, все по-добре се чувствам и аз в нашата връзка. Ти растеш бързо, но тя зрее бавно и разцъфва, както не съм се и надявала. Виждам те, чувам те. Ти ме научи да задържам погледа си върху истината.

Самуилче, бъди здрав. Благодаря ти, че си ти.

Обичам те. Честит рожден ден!

The stories I will tell myself to just put myself down.

Ръбове, кръстопътища, сенки. Сенките на ненаписаните ми стихотворения. Умрялото либидно. Стагнация и тиня.

Юли никога не ми е бил удобен. Свършил е юни, минал е най-дългият ден и имаме все повече за губене. Задават се жеги с равно и скърцащо от горещина небе. Все още не съм станала майката, която обича да организира празненство за рождения ден на детето си. Все още не съм разбрала, че половината от годината е минала. С две думи - отвсякъде съм заобиколена от злобни истини.

Копнея за себе си толкова силно. Усещам липсата си физически.

Рожден ден, Лусил Клифтън

поради Йоана

 

днес е пълно със възможност

утрото, зелено и с дъх на пране,
се отваря и влизаме в него
скимтящи и слепи.

всичко е пред нас:

снежното кралство -
блестящо и тихо
под своята ледена шапка,

тръстиковите полета,
които сладостни греят
в окъпания от слънце юг.

докато денят с даровете си
настъпва непохватно,

това, в което ще се превърнем,
чака в нас като страдание.

Да бях плаващ кей на Кристо,

току-що напъпил цвят

или следа на самолет близо до полумесеца.

Да можех да приемам всичко с

“такъв е животът”. 

Да казвах “никое ново двайсе не ме наранява”.

Да бях на Пловдив чете (да бях написала нещо,

което да става).

Да можех да ям, без да качвам. Да не ми пукаше,

че вече не може.

Да търпях децата си, да не исках често да бягам.

Да можех да заспивам на светло и шум.

Да помнех каквото чета.

Да не се впечатлявах.

Да пиех повече вода. 

Да си знаех по история, да не ме отвращаваше българщината.

Да бях морално и духовно изрядна.

Да имах зелени очи. 

Да изкарвах повече, отколкото харча.

Да не бях злопаметна, да не бях лигла, 

да прощавах.

Да бях розова.

Да

От супата ти pho изгрява йероглиф

Прииска ми се да разкажа как видях част от себе си с помощта на една съвършена супа фъ.

В Рейкявик сме, изтощени от бродене и вятър, яде ни се нещо различно от сандвич и риба. В близост до хотела има виетнамски дайнър - съвсем като училищна лавка, вътре мирише на всепроникващ костен бульон. 

Сядаме, поръчваме. След 15 минути носят димящи купи, с носа си усещам гъдела на зест от лайм и дългоочаквания кориандър. Количеството е огромно и това ме прави стръвно гладна. 

Супата фъ съдържа всичко, което обичам, ям с притворени очи и ъм-кам. Обожавам да се изненадвам, когато точната храна намира точната нужда в тялото. Не знам защо решавам да отхапя от пролетните рулца, които съм поръчала - уж за разнообразие. В този момент ме залива мощна болка в половината глава и изпадам в ужас. Никога, никога не ме е болял зъб, а това почна от зъб и ме прониза до миглите.

Цялото ми удоволствие се изпарява за секунди. Много дълги секунди, защото болката отстъпва едва-едва, непоносимо бавно. Но за удоволствието. През тези секунди мисля само как няма да мога да изям супата. Не какво ми е и защо сега, а защо не мога да стигна до върха на ситостта и насладата.

Имам чувството, че в тази фъ имаше някакво прозрение. Нещо, свързано с неутолимия ми апетит за удоволствие и узряването за идеята, че пътят към него е по-ценният. Не да изям, а да се храня. И очевидното за насладата, която върви редом с болката. Както и да е, усетих урока си мащабно житейски, стана ми тъпо и леко ме сломи смири. (Да, чудя се докога). И така - от първичния бульон - в личния. После се смях на шегичката “ядеш и ревеш”.

Ако бях жена, дето е ок с всичко и успокоява другите, че всичко е ок, сигурно фъто нямаше да ми направи впечатление. Но не съм. Имам силно чувство за аз и телесността ми (уви, нали). Бях толкова себе си, докато ядях, че нямаше как да не усетя загубата, когато ме заболя. И ето ме, една жена, лишена от своето фъ, но пълна с ъм-кане.

Ме успокоява

Питам се възможно ли е червеното да изразява друго освен познатото. Например загуба, меланхолия…

Глад и ступор.

Съперници, Силвия Плат

The Rival

If the moon smiled, she would resemble you.

You leave the same impression

Of something beautiful, but annihilating.

Both of you are great light borrowers.

Her O-mouth grieves at the world; yours is unaffected,

And your first gift is making stone out of everything.

I wake to a mausoleum; you are here,

Ticking your fingers on the marble table, looking for cigarettes,

Spiteful as a woman, but not so nervous,

And dying to say something unanswerable.

The moon, too, abuses her subjects,

But in the daytime she is ridiculous.

Your dissatisfactions, on the other hand,

Arrive through the mailslot with loving regularity,

White and blank, expansive as carbon monoxide.

No day is safe from news of you,

Walking about in Africa maybe, but thinking of me.

Ако можеше да се усмихва, луната би приличала на теб.
Ти оставяш същото впечатление
за нещо красиво, но пагубно.
Умело отразявате чужда светлина.
Нейната кръгла уста тъжи над света, твоята е безизразна,

а най-големият ти талант е да превръщаш всичко в камък.
Будя се и виждам мавзолей, ти си тук.
Тракаш с пръсти по мраморната маса, търсиш цигари
като злобна жена, но не така нервно,
умираш да кажеш нещо, за което няма отговор.

Луната също тормози своите поданици,
но през деня не е страшна.
Докато твоите недоволства редовно пристигат
по пощата, с най-топли чувства -
бели и празни, безкрайни като въглероден окис.

Не минава и ден без вести от теб.
Как се разхождаш, да кажем, из Африка, но мислиш за мен.

Un-body

Кой е вътре и какво иска.

Защо се чувства наранен.

Уроците пристигат като демони,

въоръжени със собствената ми власт,

Петно в лимбичната система,

ти ли още лаеш в транс от 

пропуснатия шанс за удар?

Ден на бащата

Татко, червеният ми гняв те поздравява.

Rings of Saturn

 каза Габриела, gratia plena.