Русалка срещна момък във морето
и за себе си го взе,
притисна гръд към неговото тяло,
прихна, и към дълбините щом пое,
забрави във жестока радост,
че умира и най-скъпото на твоето сърце.
Сън: същите мъж и жена, само че този път те са заедно. Наблюдавам ги през екран, на запис. Той е разгневен, разпенен, има дълга коса и бълва злост срещу мен. Тя плаче, но е красива като мъченица. Те правят секс, аз се опитвам да не гледам, гледайки ги.
Сън: мъж, когото съм обичала, ме среща случайно в мол. Усмихва се и зейва дупка от липсващия му горен резец. И окото му е зачервено. Сякаш се е бил. Предлага да ми купи моливи, но отказвам.
Изчезва от съня, на негово място идва силно изрусена жена, която също познавам. Носи гротескно облекло (или по-скоро го носи гротескно), нещо като за фетиш парти, влиза в панелен блок. Всичко наоколо - сгради, улици - изглежда бедно и опасно. Танцувам с красива червена рокля сред всичко това.
В ступора на поредното пространство преди интервю. Едно стихотворение кръжи над мен, но адски го е срам.
Срам ме е, че съм способна на емоции, които заличават другия.
Почина ли си, питат. Не съвсем. Но видях как гущерче пропълзява под леглото и телцето му ме умили. Не посегнах да го уловя. Усетих също как майка ми завива болното ми тяло с бебешката ми пелена, която пази, защото доскоро завиваше с нея внуците си. Съвършената регресия. Чух се няколко пъти да казвам "колко е спокойно тук" и вътрешно нищо друго не исках.
В последните близо 2 години най-ясно видях и възприех следното нещо: удовлетворението и ситостта не са белег на узряването. Приемането, че това е така, е.
В разговори с приятелки често изплува тази тема. Лично аз трудно понасям неща като дълго стоене в негативни емоции, чоплене на стари рани, уморения си компас, евентуална несправедливост към мен или моята интерпретация за такава. Болести, война, смърт. Дълги години живях с мисълта, че накрая всичко ще е наред. Кой край и какъв ред. Ми не всичко е наред. И най-странното е, че взех да свиквам.
Случи ли се нещо, което ме удря в гърдите, казвам “емии, да, сигурно така е трябвало”. Разгневи или разочарова ли ме някой, “не му е работа да ме очарова”. Вече част от историите, които си втълпявам, са “писането може и да е твоят инструмент, но ти не пишеш литература”. Или “може и да сменяш работи до безкрай, но в нито една баща ти няма да дойде и да ти каже, че си достатъчна”. Или “трансгресията е апетитна само докато е в копнежната си фаза, после е просто бездна. Ти не искаш това”. И т.н.
Все тая. Пишат ми се стихове, така е било винаги. Несвързани с нищо картини.
Първо го сънувам, после знам.
Нещото със сто живота. Безвкусният триумф
е рикошет от твърдите ми мисли.
Търся друг език и нова форма, заличаване.
Езикът на кръга. По-скоро точката.
And while I’m away, I watch myself coping. Dysfunction looks familiar unlike the song of the bird that wakes me up each morning, undulating like a red ribbon. Trying to rationalise every new piece of information, I find myself browsing the internet, looking up the name of this particular bird. Animalia… chordata. A blob of yellow on the chest... Then getting carried away, forgetting all about dysfunction and coping.
The fig tree casts its protective shade over me. A multitude of unknown species buzz their hearts out, such effortless communication.
A new way of being me is as scary as it is tempting. A thought so green, so realistic.
Dearest,
I cheated in my dream. She texted first.
Be there at six, she wrote, to which I replied
I can’t.
Then I took the elevator and never found her
(up there in my head).
I think I’m fooled by her glasses, her double-
natured eyes, two blank screens.
Half of me stares on, transfixed, the other half, as always,
wants to slap her.
Do you think I love holding grudges? Am I using you
as a weapon? Maybe. It’s fine, you would say.
And I’ll be thankful you don’t wear glasses.
Ти си някъде тук.
Искам да се върна, да опитам плодовете,
които взе за мен. С които заглуши шума на времето.
В р е м е т о.
С тези други очи ще опитам да те видя.
Пиша ти. Единственият начин за свързване, който наистина познавам.
Обич моя,
мое светло момче. Колко неща исках да ти напиша и нищо не се получава.
Изплъзваш се от детския си пашкул и съм малко тъжна. Обличам тъгата си в други думи - умора, претоварване, липса на живец, но истината е, че е просто тъга. Детството ти бързо се изнизва, с него и част от представата ми за мен като за някой, който е бил нужен. Децата никога не са наши, нали, наши са само проекциите ни.
Продължавай така ясно да чуваш и изговаряш своите граници. Аз ще се опитвам да ги улавям дори когато са само намек във въздуха. Пускай ме понякога до себе си, както онзи път в Созопол, когато ми разказа нещо много лично. Ще те слушам и отвъд. Бъди все така чувствителен и наблюдателен, това са твоите дарове.
Ти винаги си бил много по-различен от нас с татко ти, сякаш някой те спусна при нас случайно. Опититите ни за ''уеднаквяване'' пък винаги са удряли на камък. Без конфликт, просто с една бетонна (и безмълвна) съпротива. Колкото е влудяващо, толкова е и успокояващо, че всичко е наред и така е нормално. Детето се гневи? Празник! Детето отвръща, ако усети несправедливо отношение? Ама естествено! Детето споделя? Слава Богу. Досещаш се, че това дете не съм била аз. Аз бях тази, която се отдръпваше назад и даваше място.
Исках да ти кажа, че благодарение на теб тръгнах по пътя към себе си. Имаше моменти в съвсем ранното ти детство, в които нямах никаква идея коя бях и накъде съм се запътила. Дали майчински инстинкт или загрижени хора, нещо ме върна обратно. Ти ме чакаше. Закъснях, но заобичах ролята си повече от всяка друга. Ти, моето първо дете, ме роди.
И докато ставаш все по-висок и едър, гласът ти все повече се уплътнява, а личността ти все по-силно се откроява, все по-добре се чувствам и аз в нашата връзка. Ти растеш бързо, но тя зрее бавно и разцъфва, както не съм се и надявала. Виждам те, чувам те. Ти ме научи да задържам погледа си върху истината.
Самуилче, бъди здрав. Благодаря ти, че си ти.
Обичам те. Честит рожден ден!
Юли никога не ми е бил удобен. Свършил е юни, минал е най-дългият ден и имаме все повече за губене. Задават се жеги с равно и скърцащо от горещина небе. Все още не съм станала майката, която обича да организира празненство за рождения ден на детето си. Все още не съм разбрала, че половината от годината е минала. С две думи - отвсякъде съм заобиколена от злобни истини.
Копнея за себе си толкова силно. Усещам липсата си физически.
днес е пълно със възможност
утрото, зелено и с дъх на пране,
се отваря и влизаме в него
скимтящи и слепи.
всичко е пред нас:
снежното кралство -
блестящо и тихо
под своята ледена шапка,
тръстиковите полета,
които сладостни греят
в окъпания от слънце юг.
докато денят с даровете си
настъпва непохватно,
това, в което ще се превърнем,
чака в нас като страдание.
Да бях плаващ кей на Кристо,
току-що напъпил цвят
или следа на самолет близо до полумесеца.
Да можех да приемам всичко с
“такъв е животът”.
Да казвах “никое ново двайсе не ме наранява”.
Да бях на Пловдив чете (да бях написала нещо,
което да става).
Да можех да ям, без да качвам. Да не ми пукаше,
че вече не може.
Да търпях децата си, да не исках често да бягам.
Да можех да заспивам на светло и шум.
Да помнех каквото чета.
Да не се впечатлявах.
Да пиех повече вода.
Да си знаех по история, да не ме отвращаваше българщината.
Да бях морално и духовно изрядна.
Да имах зелени очи.
Да изкарвах повече, отколкото харча.
Да не бях злопаметна, да не бях лигла,
да прощавах.
Да бях розова.
Да
Прииска ми се да разкажа как видях част от себе си с помощта на една съвършена супа фъ.
В Рейкявик сме, изтощени от бродене и вятър, яде ни се нещо различно от сандвич и риба. В близост до хотела има виетнамски дайнър - съвсем като училищна лавка, вътре мирише на всепроникващ костен бульон.
Сядаме, поръчваме. След 15 минути носят димящи купи, с носа си усещам гъдела на зест от лайм и дългоочаквания кориандър. Количеството е огромно и това ме прави стръвно гладна.
Супата фъ съдържа всичко, което обичам, ям с притворени очи и ъм-кам. Обожавам да се изненадвам, когато точната храна намира точната нужда в тялото. Не знам защо решавам да отхапя от пролетните рулца, които съм поръчала - уж за разнообразие. В този момент ме залива мощна болка в половината глава и изпадам в ужас. Никога, никога не ме е болял зъб, а това почна от зъб и ме прониза до миглите.
Цялото ми удоволствие се изпарява за секунди. Много дълги секунди, защото болката отстъпва едва-едва, непоносимо бавно. Но за удоволствието. През тези секунди мисля само как няма да мога да изям супата. Не какво ми е и защо сега, а защо не мога да стигна до върха на ситостта и насладата.
Имам чувството, че в тази фъ имаше някакво прозрение. Нещо, свързано с неутолимия ми апетит за удоволствие и узряването за идеята, че пътят към него е по-ценният. Не да изям, а да се храня. И очевидното за насладата, която върви редом с болката. Както и да е, усетих урока си мащабно житейски, стана ми тъпо и леко ме сломи смири. (Да, чудя се докога). И така - от първичния бульон - в личния. После се смях на шегичката “ядеш и ревеш”.
Ако бях жена, дето е ок с всичко и успокоява другите, че всичко е ок, сигурно фъто нямаше да ми направи впечатление. Но не съм. Имам силно чувство за аз и телесността ми (уви, нали). Бях толкова себе си, докато ядях, че нямаше как да не усетя загубата, когато ме заболя. И ето ме, една жена, лишена от своето фъ, но пълна с ъм-кане.
Питам се възможно ли е червеното да изразява друго освен познатото. Например загуба, меланхолия…
Ако можеше да се усмихва, луната би приличала на теб.
Ти оставяш същото впечатление
за нещо красиво, но пагубно.
Умело отразявате чужда светлина.
Нейната кръгла уста тъжи над света, твоята е безизразна,
а най-големият ти талант е да превръщаш всичко в камък.
Будя се и виждам мавзолей, ти си тук.
Тракаш с пръсти по мраморната маса, търсиш цигари
като злобна жена, но не така нервно,
умираш да кажеш нещо, за което няма отговор.
Луната също тормози своите поданици,
но през деня не е страшна.
Докато твоите недоволства редовно пристигат
по пощата, с най-топли чувства -
бели и празни, безкрайни като въглероден окис.
Не минава и ден без вести от теб.
Как се разхождаш, да кажем, из Африка, но мислиш за мен.
кучета са
издават ги блестящите муцуни и езикът
радостната влага
познавам че са тичали
само оттатък човешкото можеш да си себе си
знам
в стомаха ми лаят предчувствия
влетели мушици свръхчувствителност
пърхат и дразнят невниманието
в съня ми идват да играят
заравям обидата в острата кучешка козина
погалвам ги погалвам се
хвърлям пръчка и се моля
дано не я донесат
О, аз искам някой да ме предреши,
искам да играя и танцувам, ролите
да ги възлага друг и да изследвам докъде бих стигнала.
Да се разтягам.
И също: приятелите ми да ми рисуват картини,
в които има флора, фауна и посуда,
може би лица, които се подготвят да кажат нещо.
Ще ги окача. А децата ми да казват
(докато стават мъже)
Мамо, откъдето идваме, ти там се връщаш.
Не знам дали е възможно. Просто мисля, че за мен има другаде.
Наближаването на 40-те е странно нещо. Най-ясно се вижда събирането на невъзможните събираеми. Децата хем ме поддържат млада и будна, хем ме изхабяват, поне емайлираната част. Най-често ми е и много апатично, и много емоционално. Харесвам се, но и не се. Работи ми се, но съм много уморена. Сигурност и риск, секс и спокойствие, две и двеста. Стръвно се държа за себе си. Имам едно отвъд, което ме чака, ако поискам. Само мое място.
Владея ли баланса? Не. Валери казва, че съм мечтател. Не знам защо го пиша, може би за да го видя, прочета.
Желанията ми са абстрактни. Искам да правя нещо за другите, което да има смисъл, да ги променя. Не знам какво, но нещо такова. Още две години и може и да го измисля.
