Смаляваш се, морето дърпа,

опашката на кита ти подсказва, че

може би отдавна се познавате.

Тялото съвсем закратко ще ти трябва.

 и междувременно - още смърт. 

Докато се мъча да работя, се замислям за колко неща не съм мислила през последната седмица. Неща, които имаха значение допреди дни. Хареса ми да съм далече от всички активни пространства в живота си - майчинството, работата, писането, социалния шум. 

Нищо ново не зае мястото им. Беше чисто празно и бяло. Не чисто, но празно, което понякога е същото. Така е, разчистването винаги, винаги ми носи някакво удовлетворение и мозъкът ми го търси, дори когато уж не е нужно.

Като казах мозък, замислих се как се отвори място и за физическата болка. Обикновено болката идва нощем, но сега, обърканият ми и изтощен организъм ме хвана на светло и ми върна вирус, зъбобол и нещо, което смятам, че беше паническа атака, в самолета. Вероятно всичко е решило да избие наведнъж и не му се сърдя. Гледам се все едно гледам друг човек, но вместо състрадание изпитвам любопитство. Виж колко интересно, казвам си, знаеш толкова малко за себе си още.

Майки

Едната беше индийка, която гукаше сладко на бебето си. Първо казваше нещо на хинди, после (предполагам) го повтаряше на английски. В гласа ѝ имаше много сладост и увереност, беше млада като ученичка, но видимо опитна и в радостта, и в търпението.

Втората беше българка, която притискаше момченцето си към себе си на излитане. То надаваше писъци заради колана, но тя нито за миг не повиши тон. Всъщност не му каза нищо, само шшшшшткаше монотонно. Иска ми се да я бях чула да му говори, да му обяснява, но това не е моя работа, нали.

Третата беше стюардесата, която заговори семейство сред пътниците и заразказва с умиление за своите деца, на 4 и 7.

За една седмица успях почти напълно да си почина от родителството.

Нека не пиша. Нека имам живот с меки проблясвания и затъмнения. Когато умра, да съм атом.

Понякога те изоставя.

Връща се с цвете.

 Хем те води, хем те възпитава.

Джейн в Банкович

Oh my God, what is it? 

Is it mushrooms - попита тя.

That's hearts, he said,

вземи си, толкова са крехки.

Нос

Постсекс постистина.

Куче

С грапав език ме облиза,

куче бездомно, отдавна забравено.

Отдавна не те бях виждала,

но веднага те познах

по пяната по устата,

по глада в погледа.

Подсъзнанието може всичко

 …three points but two lines meet…

Граундинг

Не беше мислено, но стана така - усилих музиката много и танцувах as if no one was watching, и пях с цяло гърло (и корем). Ами много заземяващо беше. И после гневът стана точица, а разстоянието между мен и него - поле, в което тичам без нищо по себе си.

Седмицата на регресиите. Бях майка и дете. Много старо бебе. Егото ми удряше по стените ми, завръщах се към стара музика, стари стихове, опитвах се да сглобя нещо от нищото. 

Какво се правеше, че спи под привидното спокойствие. 

Струва ми се, че съм умряла. 

Не сте нищо особено. Не миришете на бог. Имате висок диоптър и пропускате да видите животното, 

което всеки ден се храни от плътта ми.

Обикновени хора, закусващи кафе и гледащи растения, да не би от тях самите нещо да покълне.

Аз искам да съм ви приятелка. Но не знам как нежно

да се доближа.

Мама казва:

Тортата беше изкуствена,

само те снимахме там.

Аз казвам: знам.

Но аз съм толкова истинска.

имам място в себе си, където

Благодаря за възможността да изпитвам все още спокойствие. В тишината да събирам мисълта си и да мога да изплувам пак.

Да впивам зъби в нещо смислено. Да съскам също. Да имам мнение и то все по-ясно да се чува.

Под 20%

на въпроса колко от времето си отделям за писане.

Не отделям, аз съм време. Другаде е проблемът. В много други неща - в полярната себеоценка, в липсата на милост, в тиранията срещу мен. Не липса на време, а липса на смелост да греша.

В крайна сметка е вярно, че си на толкова, на колкото е раната ти. 

Поглеждаме света веднъж, в детството. Останалото е спомен. (Л. Глик)

Нямам оправдание, че нямам вдъхновение. Ако повярвам, че става само с работа, може и да стане.

Инстаграм ми предлага видеа, в които майки плачат заради майчинството. 

Закуски.

Изобразително изкуство.

На балкона в отсрещния блок двойник

на Никола Петров рецитира цигарата си.

Но вчера видя, че го гледам. Дръпна

поантата, усмихна се и се разпадна на морфеми.

 Уморена съм и някак различна. Много ме е страх от инертността.

Защо да пишем, ако не сме гениални.

Защо да творим.

Понякога ми се иска да имам занаят, да са ми заети ръцете, да правя тактилни неща с тях. Да мога ясно и категорично да виждам плода на усилията си. 

Но всъщност това е — искам да докосвам хората с това, което правя. Т.е. редно е да призная, че не просто писането ме вълнува, вълнува ме дали и как стига до хората то, дали можем да резонираме за малко на една честота.

Разбира се, и формата и нейната флуидност. 

И така, докато се парализирам от усещането, че трябва да стигна нещо толкова хлъзгаво, толкова матово и неясно, забравям, че всъщност удоволствието от писането е водещото. Че на него трябва да служа. На тефтерите си с начаткани с грозен почерк фрази, малките токови удари. Никой няма да ме изпитва колко добре съм си построила фразата. Никой няма да види дори опитите ми, трябва само да ги оставя да поиграят.

Но аз просто мисля, че черното не ми отива. Сякаш ме заравят жива. 

А и не мога да го нося стилно. Като грешка ми стои. Като маска и неистина.

- И говореха как жената (бел. авт. човекът) има нужда от собствена стая, за да твори. От свое пространство, в което да се оттегли, за да пише. 

Бих искала да имам това време, за да мога да се потапям във всичко, което предшества писането, защото писането е четене,  както чух Митко Новков да казва.

- Да, преди децата колко много филми гледаше. Все седеше на дивана, ту се смееше, ту плачеше пред компютъра.

И въпреки това се противя на идеята, че социалните ни роли изключват времето за творчество. Не си представям свят, в който всеки сериозно занимаващ се с изкуство човек, се изолира от всичко друго, за да може да твори. Търсенето на идеална среда за творчество ми е малко като еднорог. 

Понякога завиждам на приятелките си за всички интересни събития, на които ходят, за това, че не чувстват дълг към никого, за това, че не си дават лимит за брой срещи в седмицата. Могат да си пуснат филм, ако поискат. Или пък не. Но истината е, че сама съм автор на ограниченията си. Както и на стихотворенията си.

музика

 

Толкова се смях на това гугълско питане, че изобщо не знам как съм вървяла по улицата, без да създам опасност за живота си. 

Is B flat sad?

Нотите са живи. (Солфежът ми - не чак).

И после: сънувам как трябва да изпея Home на Depeche, но не знам текста добре и се притеснявам, че трябва да си гледам в телефона.

Артистът, Джени Джордж

Poetry Foundation

Навън лежи змия и дреме

в ръкава си от зной.  Златист

сирак върху топлата земя, с отворени очи,

в очакване на идването на безкрая.

Искаш да я удариш с пръчка.

Искаш да откликнеш на думите,

които молят: Използвай ме!

Един ден старият живот просто

хвърля дрехата си и изтича между камъните.

Тогава бъдещето трепва в теб

и застава в гърлото ти като пламък.

Сепване, Дениз Левертов

Отворих вратата и заварих

листата на лозата

да си шепнат 

оживено.

         Когато ме усетиха,

снишиха зеления си шепот, 

смутени като хората, които

стават и закопчават саката си,

уж че тъкмо си тръгват, уж че

разговорът е свършил

точно преди да влезеш.

          На мен обаче

ми хареса, че зърнах

неясните им жестове. Хареса ми

звукът на тихите им гласове. Следващия път

ще вляза предпазливо като лъч, 

ще открехна бавно вратата, кротко

ще подслушам.

Гневът гори. Не се събирам в тази дреха. 

Сега разбирам какво ми казваше, като ме увещаваше да уплътня с кост и мускули. Че поезията 

пада поразена, когато в нея има само чувства. Тяло също ѝ трябва.

И виж ме сега, с претенциите ми, с капризите за тяло. 

Биньо Иванов казва НА ФОРМАТА

Измамнице, и ти ли съдържаш съдържание?

Ами да, няма само да повтаряме каквото сме си говорили в терапия и да му викаме стихотворение.

Ломикамъчето, нали... Не е толкова просто. Всъщност просто е, но и не е.

Газирано чувство за бързане. Непрестанно съм гладна.  Машината все иска и казва yolo. Почва да се усмихва под мустак и да иска широки ризи, за да ги ползва за платна. 

Колкото по-добре се познаваш, толкова повече си прощаваш.

Понякога стигат и едни добри очи. Всъщност винаги.

Нетърпението се чувства като стегнат колан и напрегнат мехур.

Скуката ми граничи с гняв.