докато ръцете ми миришат на крем против подсичане
ходилата не са целували токове
купих едни
за преднамерено малко пари
в случай че са се разлюбили

търся пътечки към онази гола фриволност

която ампутирах от мен преди месеци

цитати от книги за града в които ще разходя сандали

и ще сложа червило за да се докаже физически

гласът и веществеността ми

в книгите винаги отиват там за да научат нещо за себе си

жлъчка, язва, несподелена любов

затова дълго си пазят билетите

онези хартиени лирически герои

в моя град с техните сандали

за щастието като злободневие

Казвала съм ви за хората, които живеят в отсрещния блок на последния етаж. Младо семейство с момиченце на не повече от 2.  Сутрин ставаме заедно, закусваме заедно, гладим заедно, пушим заедно. Понякога ми иде да им викна през булеварда. Живеем в Младост, делят ни 50м, но ние сме 1, а те се водят 2. Чувствам ги близки.
Децата ни растат.
Децата ни изпиват всичко.
Не мога да осмисля факта, че са минали почти 10 месеца от раждането на Самуил. Вече е почти 10кг и половина, има 8 зъба, яде солети и крачи методично към всеки стърчащ ръб в дома ни. Гледам го с очакването, че след малко ще ми проговори. Говори ми се с него. Може би заради притъпеното чувство, че все имам какво още да кажа на мъжа до себе си. Пожелах си копие на В. и получих копие на В. Пожелах си енергично и любопитно дете, имам енергично и любопитно дете. Животът ми минава на fast forward. Не знам какво се случва през времето между миенето на зъбите и приготвянето на вечерята. Там някъде съм аз. Непрестанно говореща на малкото момче, което, заклевам се, през нито един миг от престоя му в корема ми до сега не е стояло мирно. Спокойствието е лукс, който улавям в кратките моменти на сутрешното кафе с книга преди да е станал, и съня нощем. Слава богу, спим. Спим и се редуваме да друсаме шишета с мляко, което Той изисква в един и същ час еженощно. Когато се смее, очите му стават дъгообразни процепи. Смехът му гъделичка. Нежността му още наранява. Времето придобива качество вместо количество. Времето е нещо, което уплътняваме прилежно. Намираме безброй причини да похарчим парите си за него, а не за пътешествие. Все още имам сила да събирам трохи и биберони от земята, но нито веднъж не го упрекнах, че е бебе и се държи като бебе. Нито веднъж не заплаках в негово присъствие, макар че е имало защо. Нито веднъж не съжалих дори за миг, че решихме да имаме дете. Лишенията не са лишения, те превръщат престоя ми на този свят и в този град в кауза, която обичам. Самуил сложи край на безсмислените ми терзания. Понякога се улавям за миг да изчезвам от разговорите с приятели, внезапно погълната от подвига, който извършва, после съжалявам горчиво, че оттук нататък погледът ми винаги ще е леко встрани, бдителен. Бдителността, приятели не-родители, е най-уморителното и неблагодарно чувство. Защото Самуил не се интересува дали го гледам в 100 % от времето - важното е да го гледам преди гравитацията да е повикала голямата му глава на пода. Обичта набъбва, обичта се разлиства. Никога няма да забравя онзи окъснял понеделник, деня на луната, в който се роди дете, роди се и майка.

рефлексии

Скучая от себе си
Тялото ми отвръща отмъстително както само то може
Не заставам както искам
Чупя нокти
Зачитам дочитам прочитам
Доглеждам провиждам
Образът се изяснява и от това не става по-светло
Проектирам това което съм върху другите

Дъждът тропа на вратата на терасата. С това небе, което носеше толкова секс днес, едно такова тежко и надвиснало, телесно небе, с острия дъх на озон и гора, несъвместим с архитектурата на изпочупената ми женственост. Дъждът блъска и иска да влезе. Котките търкат мустачки. Пролетта винаги навява спомени, които предстои да се случат. Имаш ли огънче?

луната не спи

сънувам се в кино салон
вълнението ми сяда между праха и екрана

знам че ме гледат светли очи
(в живота ми е пълно с такива)

припознавам се в стари фасади покрити с цвят
размагьосани принцеси със забулено минало

смугъл мъж с острозъба усмивка повдига леко
капака на добре прошнуровани спомени

едно за теб, две за мен
искам още

условия

никога не знаем какво да правим с времето
с хората
и положителните мисли
когато ги имаме

затова пък колко често знаем какво бихме

толкова е красиво да
произнасяш ясно всяка гласна на театър
да не пропускаш в-то в чувства
да казваш фотография вместо снимка
и думи като умел, гъвкав, инак
калдъръм, разковниче, сияние
благодаря вместо мерси и
наместо сумтене - ако обичате
езикът ни живее притиснат от толкова много
забравени, прашасали думи

Неделя е, кварталът глади. Миришат къщите на колосано пране. На боба, който отлагаме за когато вали и когато е студено. Грижливо измих и прибрах зимните ни обувки. Вакуумирах всички умалели дрехи на детето. То спи в скута ми, винаги прилепнало до сърцето ми. Пиша с една ръка, а с другата пазя топло на света ми. Мъничкото ми. Няма какво друго да си пожелая. Гледам как застива, като чуе нежната музика на вътрележката с кончетата, глобусите му вместо очи се разширяват, устните му се разтягат в лека, много сладка усмивка - един от моментите, в които дори не можеш да се пресегнеш към фотоапарата.

тя идва
минава под дъгите на очите
предрешена като мит
приближаващ околовръстен оазис
със саундтрака на пресъхнали устни
нехидратирана и негримирана е
старостта

многоминутно мълчание

Понякога тънък и зле отчупен нокът
драска по повърхността на отдавна
забравено стъкло. В жълт от време и проблеми
заден двор, потънал в мъх и опашки от мишки.
По средата на двора - простор. Тишината
свисти, някой иска да излезе.

за тоталната липса на дзен у авторката

Тя прави непрекъснато следните лапсуси:

Казва книга вместо къща и кръчма вместо църква.

Виргиния Захариева

Когато човек си стане скучен сам на себе си, неминуемо е скучен и на околните. Подозирам някои приятели, че странят от мен, защото съм станала статична и прозаична. И, не, ходенето на филми, театър и фризьор от време на време не прави бззз в живота ти. Лишени от онова състояние на духа, те са просто ходене на филми, театър и фризьор. Състоянието на духа ми ще си позволя да опиша с думите на една фейсбук приятелка (благодаря, Т.) - "тотално си се раздала и биологично, и психически [...] и е неизбежно да се чувстваш празна и обсебена едновременно". Лутам се от резки импулси да се подстрижа като Бийонсе до селфита без грим в инстаграм, опитвайки се да се харесам натурална. Проза, проза крещи всичко - скучното кафяво око, издълженият нос, чертите с класическа симетрия, без очната си линия съм толкова невъоръжена. Ако фокусът ми не се измести, аз ще бъда изместена от фокуса си, а никога не ми се е случвало. Добре че има стихове, в които да намирам спасение, и едно пътуване, което ще посветя на епикурейство и вечно голи рамене, за да се доближа максимално до обичайното си пълноводие. Всичко минава през тялото ми - едни ей такива торбички са издълбали контурите ми, една ей такава бръчка ме е посякла между веждите, едни ей такива старчески болежки в костите. Когато излизам сама,  очаквам да бъда наказана за удоволствието, че излизам сама. Когато тичам и се потя, очаквам да бъда попитана нямам ли си по-важна работа. Когато чета, поглеждам часовника с непрестанно надвиснало чувство, че съм пропуснала нещо и/или закъснявам. Разделена съм от всичките си азове и си липсвам.

шуми кръвта
пуфти по стръмните листаци на
телата

на света му растат зъби
да може да къса от мен метафори
украса
време за себе си
но какво пък като за мен е цялото
Негово внимание

въпроси

защо не можеш поезията на другите?

напъхана в колата
напъхана в паркинга
гледам смаляващите се криле на самолет
човекът винаги иска да е другаде някъде

спомен от сладкарница

китките ѝ носят така прозирни пръсти
така изящно са прикрепени вените ѝ
за тези малки чупливи играчки фалангите ѝ
че парчето шоколадова торта се разтапя
преди да е умряло убодено от тежестта на ръката

миглите ми плъзват мокро по мъглата
небето плаче за малко внимание

пътища

тези текстове живеят от мен
без точки без главни
без препинателни
препъват се в мен прескачат ме
отлюспват от костите последния смисъл
който намерих измежду книгите
(чуждите страници и чуждия смисъл)
в снимките на градове които разравям
пътувам безплатно
пътувам почти
пътувам и гледам отгоре
като Маргарита но без налудния смях
тези текстове все трябва нещо да ядат

из дневници

Изобщо не ме бива в софистицирания външен вид. Облеклото ми винаги издава нетърпение. Дрехите ми са предимно цветни, предимно памучни и предимно скромни. Ако притежавам етикет от по-висок ценови сегмент, нямам с какво да го съчетая. Ненавиждам да се изтупвам в един цвят, ненавиждам наслагването на няколко нюанса на един цвят. Избягвам черното. Сивото не ми стои, но го нося през зимата, от което се чувствам като минала през сокоизстисквачка. Червеното е любимият ми цвят, но рядко намирам подходящото за мен. Обувките ми са почти без изключение от естествена кожа, напоследък, за жалост, главно ниски. Изобщо не ме бива в софистицирания външен вид. Това, че харесвам модата, не значи, че разбирам от мода. Не умея да пресъздавам красота, сигурно затова талантът ми за рисуване си остана недоразвит, а убеждението ми, че в предишен живот съм била архитект все по-осезаемо "ме боли", защото красота мога само да регистрирам, но да пресъздавам не умея.
Последните дни се опитвам да напипам какво точно ме яде. Животът ми е прекрасен предвид детето, умората и липсата на професионално развитие. Най-добрата ми черта е че виждам само това, което искам у околните. Най-лошата ми черта е че виждам само това, което искам у околните. Стигнах до извод, че гардеробът ми е отражение на стагнацията в момента. Натоварвам тялото си и само когато мускулите ме болят, усещам, че живея правилно. Междувременно това, което ме яде отвътре, ме яде и отвън. Прекарах месец капсулована с мъжа и сина си, високомерно поглеждах навън и пак се прибирах обратно в балона, където досадните въпроси са само тъп подводен шум. Няколко пъти се замислих дали да изтрия профила си във фейсбук. Разглеждах детски градини и шлифери онлайн с еднакъв успех. Четох, гледах филми и водих дълги разговори с мъжа до мен. Все повече го чувствам мой приятел, нещо, което досега не е успявало да замести чувството, че е мой любовник. friends with benefits, шегуваме се и стискаме ръцете си, но не знам дали повече като приятели или повече като любовници. Предлага ми варианти да се почувствам по-добре, а мен вече не ме притеснява да му призная, че не знам защо не ми е добре. Готвим си. Казвам му, че без никакви угризения бих изхвърлила всичко от дрешника и той ме поглежда както се гледа болно дете. Знае, че гардеробът е само мишена. Егоцентризъм е да мислиш само за себе си, когато целият свят край теб рухва, но това е - мисля за спасението си. Не че има от какво да се спасявам, просто е добре знаеш, че би могло... би могло да потрябва.

баща и син

ТО се учи да се усмихва когато чуе името си
той готви паста за мен
готви с домати стафиди бадеми
то измества центъра на вниманието
той го прегръща държи го изправено
еднакви са очите им
като експлозия каза никола
отвътре избухват млечни комети
аз ги гледам
и двамата харесват едно и също в мен
докосват лицето ми
гласовете им кънтят
краката им набиват пети във сърцето ми

епитафия

човек е голям колкото са големи думите му
на това място пресъхва всеки ден един
кладенец
казват че съм се удавила в него

това влечение да остана сама
това деликатно острие на самокритиката
тази сключила вежди тъга
ни по бъдеще, ни по минало, а по мене

днес

днес
опитах да чета рими
и открих че от мозъка ми отдавна е ампутирана онази
функция която отговаря за баланса
излязох сама
без количка с бебе
усещах как дънките ми падат
косата ми влиза в лицето
а шумът на улиците стига до мен глухо през качулката
ядох яхния с две жени / почти три
на масата имаше картофи супа и сладко
като че ли не е ясно щом на масата има жени
думите излизаха шумно и обилно като пара
после ме засърбя гърлото пих чай който и без друго избягвам
казах Му че ми е скучно и нека купи копър
и как след толкова храна тези редове опират плитчините
лишени са от висота
лишени са от висота
но слава богу не са рими

хобитата на другите

не знам какво да си кажа
отстрани хобитата изглеждат така лесни
толкова постижимо е да си умна и красива на снимка
да владееш онази лека самоирония за пред хората
но всъщност короната ти тежи
(ти знаеш колко)
всичко от което се нуждаеш е яйца по панагюрски
с 3 филии препечен хляб
едрите им жълти очи да се пръскат под напора на зъбите
да загребваш с лъжица прекалено количество
защото вече никой не гледа
да отвориш книга с поезия
- почваш да се тръшкаш че не можеш така
но ти олеква че не е нужно сега да се правиш на някоя
стомахът ти се римува с жълтъците
пари ти погледът
сънят те повива в леко безсмислие
тялото ти отпуска тетивата си
гръбнакът ти поддава
всичко е както преди само че не е същото

ще се гоним ли винаги
ще си мерим ли чувствата
аз плюс ти е равно на сблъсъци

6 години разлика

ти ми каза че съм
22-годишното ти гадже
че съм толкова малка
че стъпалата ми били сладки
че пръстите ми били нежни
че смехът ми бил весел
че съм гледала града като туристка
и аз се замислям колко ли е голяма разликата
между мен и 22-годишното ти гадже
как си сменяме ролите от сутрин до вечер
от делника в уикенда
аз увяхвам тя цъфва
тя е дръзка нахална добре подлютена
а аз имам толкова бежови дрехи
ти си един и ние сме ламята
твоята любима

mothership

Задушавам се в съня си
Любимата ми поетеса закрива лицето ми
С дебело одеяло и не мога да дишам
Носи червено червило като всяка жена
Която има нещо да каже
Гласът ѝ пак пълзи в ниското
С едва доловима корозия на гласните
Очите ѝ котешки
В униформа е или бяла престилка
Аз падам в краката ѝ
Тя ми удря два шамара
Събуждам се полузадушена
Жена под пара
Ни следа от поетесата

естествен подсладител

Току-що се лакирах, отне ми 3 минути. Вдъхнових се от Йоана и Калина, защото носеха тъмен лак на нискоизрязаните си нокти. Хапнах също така нискокалоричен сладолед, който ми достави умерено удоволствие поради липсата на крайно вредни вещества. От известно време си представям салата от киноа с фета или пък тиквена супа с канела. Напълно необичайно, защото когато съм гладна, обикновено си представям тесто.
Захранвам детето си, което ми коства много повече мозъчен ресурс и енергия, отколкото съм очаквала. Личи, че избягвам да натоварвам мозъка си, защото физиката ми е подложена на достатъчно голямо изпитание. Приемам само поезия и леки разговори по повърхността, за да мога сама да решавам кога да се потопя в дълбокото. Купила съм си две много дебели книги за момента, когато реша, че е дошъл моментът.
Лелея за театър.
Факт: съдбата ти праща само толкова, с колкото можеш да се справиш.
Проспах новогодишната вечер. Събудих се от залповете навън, неадекватна и увита в тънкото одеяло, което ни служи по-скоро за декорация. Измих си зъбите, преместих се в спалнята и продължих съня си. Събудихме се преди детето и всичко беше както трябва. Очите ми не изместват вниманието си от мъжа. Предлагам му се, храня го, млякото, детето, новата година. Обсъждаме пътуванията си с баница в устата. Детето ни гледа, кръглите му сини очи имат винаги толкова различни неща за казване. Искам когато порасна да помня точно този първи януари. Нямах махмурлук, но имах семейство.
Тегли се филм. Бил изненада. Ноктите ми - пурпурни.