Градина в Кобе, високо в планината, спуска туристите
като сънени ангели по тънка въжена линия.
Градът е скрил пътя наобратно
под слънчева маска. Долу на кея
с теб търсим точната дума. Заседнала е
като костилка в гърлата ни, незнаещи да мълчат
на японски. Ти пръв я изплюваш
и вече сме голи
вън от градината.
В 7 ч. тази сутрин, между изпращането на едното дете на училище и събуждането на другото, прочетох първите три страници от Mother Mary Comes to Me.
Заля ме онази така рядкосрещана вълна на възторг от езика. Лек, меркуриев, без никакво напрежение и намерение да ме впечатлява. Имперски, колонизаторски език. Езикът на една индийка, но и на горе-долу целия свят. Малко и мой.
След като си казах "аз никога няма да пиша така" и затворих книгата, понеже времето ми насаме изтичаше, изпаднах в лошо настроение. Замислих се за всички не особено интересни, камо ли вълнуващи книги/събития/представления, до които се докоснах през последните месеци. Явно съм загубила интуицията си за това кое би ми харесало и кое не. Или по-лошо — спряла съм да ѝ обръщам внимание.
Понякога знаеш от първите минути. Даже най-често така става. И трябва да имаш смелост да кажеш "аз съм дотук". Нямам време за губене.
В деня на поезията се сещам за мъжете, които съм обичала или обичам, и които не са чели поезията ми -
баща ми
съпругът ми
синовете ми,
плюс-минус още някой,
но има и по-самотно от това. Има. Има и по-болезнено, има, но се живее с него.
Ето колко време живея.
Снощи пратих на сестра ми снимка на флорентинска талята - спомен от последното ни съвместно пътуване и вечерите, в които говорихме за смърт и Тръмп над супер семпла и вкусна храна.
От Исландия насам пътуванията ми са по-различни и бих казала, по-смислени. Дълго след края им още помня миризми, картини и усещания - някои дори болезнено силно. Както скоро споделих на Калина - бих искала някой ден да стигна това ниво, в което пътувам, без да снимам, просто съм другаде. Това е едно от първите неща, които прочетох във визитка на Виргиния Захариева преди много години - пътувам, без да снимам. Тогава нямах представа какво иска да каже авторът, разбира се.
Тегли ме другостта и то по начин, който изненадва и мен самата. Желанието да съм чужда, никоя. И ако преди пътуването е било вид празник или дори лакомо поглъщане на всичко ново, сега е лиминалност, опит за изчечване и преминаване на граница вътре в мен.
Някой би казал, че за това няма нужда да се местиш физически, но ще поспоря. Пейзажът и градът неминуемо те огъват. Понякога те смазват, друг път екзалтират. А понякога ти е толкова комфортно, че дори е лековито. При всички случаи чуваш нови истини за себе си. Може би затова винаги казвам, че няма място, което "да не ми е харесало".
Вече съм събрала въпроси за бъдещия ми терапевт. Теми, както се казва. Тя или той се ражда в главата ми - има хубав глас и усмихнати очи.
Не знам защо и как мисълта ми се прехвърля на първите ми прочити на незабравими книги.
После угасва. Винаги това усещане - как нещо се издига в мен, аха да полети и после изчезва.
Работилница по творческо писане. Академия по творческо писане. Писателска резиденция. Собствена стая.
Ментор срещу пари. Редактор срещу пари. Съмишленици срещу пари. Тишина срешу пари.
Не ги съдя, напротив. Част от мен иска да е част именно от нещо подобно. Имам си пари, бих могла. Стига другата част да не е е толкова скептична към... не знам и аз кое точно... рамкирането на творческия процес. Или имаш идея, или нямаш.
Но най-вероятно нямаш пространство в главата си за извънбитови неща. Нямаш пространство и въображение дори да измислиш вечерята.
Най-вероятно е ти, точно ти, да не си си подредила приоритетите така, че писането да е на първо място. Или си просто мързелива. Или нямаш какво да кажеш.
Аз точно имам, пълна съм с ненаписани текстове. Но съм и друга, непозната жена, която тепърва се учи да пише.
Постоянно сънувам сънища, в които се опълчвам на реалността. Или ми е тясна, или е манипулирана, или изопачена. Търся дом и пространство извън битовото. Чувствам, че времето ми изтича, а не съм полезна на никого. Или просто чувствам, че времето ми изтича.
Много е странно, зашото всичко това се съчетава и с комфорта на това да съм се приела и да съм заживяла себе си напълно. (Знам, че не е напълно и че нищо не знам). Но все се чудя на парадокса на това хем да съм центрирана и да се познавам, хем не.
Освен това трябва да видя какво правя с целия антагонизъм и непоносимост към всичко, което не минава през моя стандарт за добро/лошо. Обострят се не-тата. Страх ме е. Страх ме е, че може би под тази, което си мисля, че познавам и съм приела, стои някоя друга жена.
Кризата познавам и по това, че искам да съм сама повече и за по-дълго време. Сякаш съм в постоянен сензорен оувърлоуд. Имам едно безотказно работещо хапче - да се заведа в залата и тялото ми да се погрижи за мен.
Как да кажа, аз съм и това, и това, и това, и това...
Завила съм се с изпраните чаршафи, качена съм високо, далече.
Днес алгоритъмът не ми предложи нито едно обгорено или изнасилено дете, следователно мога да се преструвам на спокойна.
Умряла лисица.
Говорихме си с Габи, че “чак пък ентусиазъм и щастие”… Работа като работа. Краде от тока ти, но ти го плаща.
Цяла седмица съм уморена, смесено с малко тъжна и обезсърчена. Нито една от тези думи не прави стихотворение. Но почетох доста хубава поезия последните седмици. Представях си се като поетеса. Но като си се представям така, никога не е нежно и красиво. Transgressive.
Понякога мярвам някое хубаво стихотворение в инстаграм. Първо ме залива повривът да го преведа, а после 100 неща ме спират. Налага се да живея непрестанно с някаква форма на творческа фрустрация. Интересно как не ѝ обръщам внимание, така съм свикнала…
Сега малко ще почета и ще си помисля.
Правих keyword research
чоплих труден превод
Чатих
Скролвах до дъното на тъпотията
Четох поезия
Поствах музика
Зяпах фитнес видеа
Варих спагети
Гледах майнкрафт
Почнах нова книга с поезия
Но го видях
HYMN TO TIME , Ursula Le Guin
Time says “Let there be”
every moment and instantly
there is space and the radiance
of each bright galaxy.
And eyes beholding radiance.
And the gnats’ flickering dance.
And the seas’ expanse.
And death, and chance.
Time makes room
for going and coming home
and in time’s womb
begins all ending.
Time is being and being
time, it is all one thing,
the shining, the seeing,
the dark abounding.
ХИМН ЗА ВРЕМЕТО, Урсула Ле Гуин
Времето казва "Да бъде"
всеки час и на мига
се появява място и светлината
на ярка галактика.
И очи, взряни в светлината.
И танцът на крилата.
И необятността на водата.
Смъртта и случайността.
Времето прави място
да си тръгнеш и да се завърнеш.
В утробата на времето
започва всеки край.
Живот е времето и времето -
живот, едно и също е.
Сиянието, взорът,
бездънната светлина.
Най-важните скокове растежа ми като личност са били, когато съм била в майчинство или безработна. И въпреки че работата ми е изключително важна, за да се чувствам уверена и полезна, тя не ме развива по начина, по който вглъбяването в себе си може да го направи.
Това бяха тези периоди за мен. Тогава разбрах що за човек съм и каква искам да бъда. Естествено, това е от неимоверното страдание, което ги придружава. Самотата, безизходицата, мракът, повторяемостта, гневът, страхът, чувството за отплаване от себе си - всички те много по-живи и плътни от работата, за която ми плащат.
Исках да напиша и нещо друго, но не помня какво. Връщам се на работа.
Не знам защо по празници ми се появява една особена неприязън към себе си. Не е натрапчива, но е осезаема. Знаем - очакването да сме тук или там, с тези или онези хора, да ни е хубаво. Да, врявата. Да, пътят и багажите. Да, семейните ценности...
Всичко знам, но мисля, че не пасвам добре. Не (се) чувствам себе си и май това е най-близо до определението ми за опасност. В тялото усещането е за тежест, тромавост, замаяност. Сякаш не мога да откликна на ума, който казва fight or flight.
Ани сигурно би ме попитала как изглежда моята Коледа. Истината е, че нямам идея. Не знам коя съм и какво искам, защото не съм била толкова сама, че да мога да се попитам.
Жената обичайно е сателит или в служба на обичните си хора. Не познавам много жени, които правят изцяло това, което искат, защото винаги се съобразяват с други хора и традиции. Колкото повече хора има в живота ти, толкова по-трудно е да се държиш привързана към себе си. Себе-то се смалява.
Замислям се как когато някой спонтанно иска да ме снима/ да се снимаме, винаги се усмихвам широко. Това е усмивката “аз съм добра и послушна”, заучена в детска възраст. Угодна. Женската ми адаптивност, която както и да наречете - няма да сгрешите. Може би по-често трябва да показвам грозната си страна (ех, на момчетата не казват “като си усмихнат, си по-хубав”). Не ми е смешно, усмивката ми често е тотален рефлекс.
Нямам причина да не харесвам Коледа. По-скоро не харесвам себе си по Коледа. Чувствам се отцепена и отчуждена точно там, където трябва (?!) да съм най-свързана. И не съм и се чудя къде е ключът. Заклевам се, че никога не е бил у мен.
Алгоритмите на ИГ ми предлагат само неща, свързани с феминизъм, политика и права.
Малката ми тайна е, че не вярвам, че нещо може да се промени. Не и докато аз съм жива, не и равномерно за всички жени по света.
Апропо, друга моя тайна е, че не вярвам в силата на протестите в България. Обречени сме. Отглеждат се поколения, в които лошото или липсващо образование и крайната бедност, ще са основният коз на управляващите. Тук нищо няма да се промени, знам го и си го напомням дори във всеобщата екзалтация на площада.