Правих keyword research

чоплих труден превод

Чатих

Скролвах до дъното на тъпотията

Четох поезия

Поствах музика

Зяпах фитнес видеа

Варих спагети

Гледах майнкрафт

Почнах нова книга с поезия

Но го видях

HYMN TO TIME , Ursula Le Guin             

Time says “Let there be”                                

every moment and instantly                            

there is space and the radiance                    

of each bright galaxy.   

                                 

And eyes beholding radiance.                        

And the gnats’ flickering dance.                 

And the seas’ expanse.                                

And death, and chance.                                 

Time makes room                                          

for going and coming home                          

and in time’s womb                                     

begins all ending.                                         

Time is being and being                             

time, it is all one thing,                               

the shining, the seeing,                            

the dark abounding.                             

ХИМН ЗА ВРЕМЕТО, Урсула Ле Гуин

Времето казва "Да бъде"
всеки час и на мига
се появява място и светлината
на ярка галактика.

И очи, взряни в светлината.
И танцът на крилата.
И необятността на водата.
Смъртта и случайността.

Времето прави място
да си тръгнеш и да се завърнеш.
В утробата на времето
започва всеки край.

Живот е времето и времето -
живот, едно и също е.
Сиянието, взорът, 
бездънната светлина.

Най-важните скокове растежа ми като личност са били, когато съм била в майчинство или безработна. И въпреки че работата ми е изключително важна, за да се чувствам уверена и полезна, тя не ме развива по начина, по който вглъбяването в себе си може да го направи.

Това бяха тези периоди за мен. Тогава разбрах що за човек съм и каква искам да бъда. Естествено, това е от неимоверното страдание, което ги придружава. Самотата, безизходицата, мракът, повторяемостта, гневът, страхът, чувството за отплаване от себе си - всички те много по-живи и плътни от работата, за която ми плащат.

Исках да напиша и нещо друго, но не помня какво. Връщам се на работа.

Не знам защо по празници ми се появява една особена неприязън към себе си. Не е натрапчива, но е осезаема. Знаем - очакването да сме тук или там, с тези или онези хора, да ни е хубаво. Да, врявата. Да, пътят и багажите. Да, семейните ценности...

Всичко знам, но мисля, че не пасвам добре. Не (се) чувствам себе си и май това е най-близо до определението ми за опасност. В тялото усещането е за тежест, тромавост, замаяност. Сякаш не мога да откликна на ума, който казва fight or flight.

Ани сигурно би ме попитала как изглежда моята Коледа. Истината е, че нямам идея. Не знам коя съм и какво искам, защото не съм била толкова сама, че да мога да се попитам.

Жената обичайно е сателит или в служба на обичните си хора. Не познавам много жени, които правят изцяло това, което искат, защото винаги се съобразяват с други хора и традиции. Колкото повече хора има в живота ти, толкова по-трудно е да се държиш привързана към себе си. Себе-то се смалява.

Замислям се как когато някой спонтанно иска да ме снима/ да се снимаме, винаги се усмихвам широко. Това е усмивката “аз съм добра и послушна”, заучена в детска възраст. Угодна. Женската ми адаптивност, която както и да наречете - няма да сгрешите. Може би по-често трябва да показвам грозната си страна (ех, на момчетата не казват “като си усмихнат, си по-хубав”). Не ми е смешно, усмивката ми често е тотален рефлекс.

Нямам причина да не харесвам Коледа. По-скоро не харесвам себе си по Коледа. Чувствам се отцепена и отчуждена точно там, където трябва (?!) да съм най-свързана. И не съм и се чудя къде е ключът. Заклевам се, че никога не е бил у мен.

"Стойте близо до себе си, за да можете да се върнете."

Гери

Алгоритмите на ИГ ми предлагат само неща, свързани с феминизъм, политика и права. 

Малката ми тайна е, че не вярвам, че нещо може да се промени. Не и докато аз съм жива, не и равномерно за всички жени по света.

Апропо, друга моя тайна е, че не вярвам в силата на протестите в България. Обречени сме. Отглеждат се поколения, в които лошото или липсващо образование и крайната бедност, ще са основният коз на управляващите. Тук нищо няма да се промени, знам го и си го напомням дори във всеобщата екзалтация на площада. 

Няма да забравя ръцете ни, които сякаш извън нас кръстосват света. Нашите ръце са свързани. Живи сме и сме смъртни. И двамата го знаем и на нищо не се надяваме. 

Когато виждаме вода, спираме, за да погледаме. Кой първи ще каже "Ех.." или "Да." Не се оглеждаме, а я очакваме - първия ни дом.

Мислим за децата ни. После ни става дяволски самотно. Държим здраво ръцете си.

свят прегърбено животно

твоя съм увиснала на кръста ти

все по-малко дъщеря и все по-малко

нечия

възторгът вече не прилича на себе си

нито радостта е същата

най-себе си е чувството 

срам

и омразата която кипва

и после се завръща в корема ми

натъпкана съм догоре със

свят

Погнуса от държавата. Днес си пуснах новините по телевизията (обикновено ги консумирам онлайн) и веднага ми стана зле. Не помня дори по време на ковид статистиките да ми е ставало толкова физически зле.

Наистина защо да раждаме? Къде да отглеждаме децата си? Кой ще ме убеди, че има смисъл?

Точно в момента чета “Пророческа песен” на Пол Линч и здраво ме стиска за гърлото. Бих искала да кажа нещо по-умно за нея, но засега само си оставам с fight or flight.

Срам ме е от България.

Делфини

Прочетох две стихотворения със заглавие “Делфини” от различни автори. В един ден. 

В едното бяха свободни, в другото - в плен.

Трябва ми само глас, за да го изрека.

Животът ми от 4-5 години насам е: дни, в които ненавиждам и ме е срам от човечеството, минути, в които го обичам, мощни пориви за бягство, после глад, ярост, по някоя помитаща книга, още вина, но тоя път за привилегированото ми тяло, топос, старт в живота, да, и благодарност, но предимно другото. Въпроси, хиляди въпроси, които сякаш са се заели да запълват вътрешните ми страници. Изтрезняване. О, да. Провиждане, по малко примирение, не смея да го нарека приемане, че току-виж се оказало с две лица.

В живота ми от 4-5 години насам съществуват дълги поредни дни, в които просто искам да ме няма. Като героините на Феранте - просто да изчезна, да не съм била. Осъзнавам, че тази мисъл вече е доста комфортна и когато онзи ден Калина ме попита представям ли си живота си сама (без Валери), ме порази, че макар и да не съм си го представяла активно, да, мога да го изфантазирам. Това, естествено, отключи нова вълна размисли за егоцентризма ми, за самодостатъчността ми и за това дали живея по своя личен порив или обслужвам здраво интегрираната семейна матрица.

Може би някъде много дълбоко в себе си съм друга. (Не я познавам). И когато неудобствата започнат да бълбукат и да се превръщат в гняв и апатия, това е сигнал, че сигурно не пасвам добре в този калъп.

Освен това започнах да преосмислям дали съм поет и била ли съм изобщо. Може би съм просто човек, който обича, разбира и се наслаждава на поезията, но това не ме прави поет. 

New fear unlocked - коя съм аз, ако не съм всички тези неща, които съм вярвала за себе си. 

Последния път, когато се построих върху чужд поглед, крахът беше толкова категоричен, че едва се събрах от отломките. Едно е сигурно - това няма как да се повтори.

А сега какво? Накъде?

Името на онова, което не е било мое никога. 

Отплаване, отцепване, от-

тегляне.

Питаш ме какво ме вълнува.

Не му знам името. В него има Л и М,

но и С, защото се съпротивлява.

Смесица от страх и мед.

Не идва и не си отива, то е.

Невинност като първа книга. 

Казвам ти нищо не ме вълнува.

Познаваш лъжата ми, казваш добре.

Най-страшното в поезията са липсата на риск и многото възможности да кажеш истината. 

 Сън: прибиране на личния багаж от чужда история. 

Приятелките ми се заговориха за надгробни плочи. Представих си едната да пробожда жълтъци с вилица, докато пише, а другата - да избира плочи в интернет. Стана ми мило. Представих си се затисната от камък око от “Салонът на природата”.

Никоя не иска гроб и плоча, всяка иска да бъде кремирана. 

Вече съм на 40. Разликата е само в това, че знам, че ще умра. Знам, че близките ми ще умрат. Скоро чух Зейди Смит да казва как остаряването е (дали правилно съм чула?) да осъзнаеш, че и Другите са истински.

Две седмици сън без сънища. Липсват ми, оглеждам се. Когато тялото се движи и умът работи безспирно, амигдалата и хипокампусът предат мълчаливо.

Започнах да рисувам, както започвам всяко непознато нещо - затварям очи и се хвърлям. Мисленето - после. Опитвам се да съм дете, което играе, но не ми се получава. Помолих за правила, защото така знам - винаги с диригент, редактор, учител. Единственото хубаво на рисуването до момента е, че там мога да изключа, както в йога. Изчезват хората, изчезват чуждите гласове, изчезва собственият ми глас - оставам само аз със аз. 

Умората е, както винаги, ярост. Наспивам се, но празно, учебникарски. В утрото няма надежда и мляко. В светлината няма зелено, а

крачка

ще умреш

крачка

ще умреш

крачка

ще умреш

…

Така добре разделям живота си на видимо и невидимо, че никой не разбира. Така добре съм ги скрила, че дори аз, мило дневниче, не ги намирам.

Боя се, че може би пак се разцепвам и мои части живеят парчетата. 

Хвърлям поглед надолу (от моя страх от високото). Или нищо не виждам, или аз съм паднала. Изобщо не съм усетила.

Искам време! —

чух гласа си да драпа 

по стълбите зад мен.

Странно, мислех си, че аз го гоня.

Лъжа е да казвам, че почти не пиша. 

Толкова ми е мъчно за това място в мен. Мислех, че иска време, опитах и да се насиля, но нищо, нищо не излезе.

Не знам дали ми трябва рана или нож.

Кое е по-достоверно - крехкото равновесие на другаде-то или квадратната монотонност на тук и сега?

И двете, и двете са истина, казва животът.

Та само снощи 

поглъщайки великолепна хапка сашими от ципура 

ме обхвана силна тревожност, че това е просто хапка. Че свършва. Че няма да мога да я удължа поне още малко - не завинаги - още само малко. Пулсът ми се учести, исках да се скарам с Валери, видях се да влизам в коренно различно състояние за част от секундата. Не искам да се връщам, казах му, не искам да мисля за утре. Инфантилна съм, да. Тъпите ми включвания, които не водят до нищо, не значат нищо, просто отвътре ми се повдига и искам да троша и викам, да ме няма.

Защо все искам да ме няма, а твърде често казвам, че обичам живота? Кое е по-истинно? 

И двете, и двете. 

В едно стихотворение Рутхер Копланд казва нещо за това да не търсим истината, като пишем. Да лъжем и да казваме къде не сме, какво не правим, какво не е (буквално преразказвам). 

Мисля, че с вечното си проверяване кое е истина и кое не, просто губя време.

Какво правят хората с картичките, които им подаряват? Какво правят хората с непроменяемите факти, с невъзможността да помагат, с незнанието? 

Гневът ми се напуква по повърхността. Ставам грозна,  ужасна жена чудовище. Липсва вода да бъда угасена. Искам да изпепеля всичко. Предметите ме отчайват. Въздухът ме отчайва. Дишането - плитко и бързо, животното не е спряло да тича.

Толкова много ми се живее, че не искам да пребивавам нито миг в миналото. И в настоящето не искам. Не присъствам, знам. И децата ми го усещат - мама плува някъде надалече, и тя не знае накъде, със сигурност някъде, където виковете ѝ не се чуват, погълнати от бог знае какво. Мисля си, че това стръвно желание да съм жива е същото като да искам да умра. Отсъщствуване. 

Опитах да се видя от друг ъгъл, но там съм сляпа. Това ли е да си това, което си? 

Сънувах се в училище, на изпит по математика. Сънувам се и като малко момче. Хиляво, пикаещо право. Тоалетна хартия с цвят и текстура на медуза, но нежна, не пареща.