Тишината.

Парализиращо

Интересно как умееш да разпознаваш добрите стихотворения, имаш прилични теоретични познания, музикален слух, връзка с тялото и дълбока чувствителност, изпитваш отчайваща потребност да пишеш,

но не можеш.

Един списък от атрибути не те прави поетеса. Не МЕ.

Знам, че има хора, които не ми вярват за това. На тях казвам обичайните клишета - високи очаквания от себе си, ментално изтощение поради работата, в която пиша по 8 часа, битът, децата. Така ги успокоявам, че всичко е наред - “една поетеса, която има нужда от малко повече pep talk”. 

Обаче аз си знам отвътре. Може би съм празна! Възможно е да няма никой. Или този някой да е Друг. В. казва, че това винаги е възможност, “но нека да проверим първо другите опции”.

Работилници и ателиета - това ли исках или търсех с някой да се свържа? Вдъхновение? Търсенето е винаги, винаги тук. Този някой също.

Не е ясно какво ме мъчи. Знам, че се усеща зейнало. Думите опитват да изкачат това, което погледът не вижда. Близко е до еуфорията, но е с обратен знак. Когато съм така, започвам да се съмнявам в себе си, да си противореча, да затъвам в безсилието на езика. 

Сънувах котка с извадени очи. Въртеше се около мен и приятелките ми. Не беше просто сляпа, аз знаех, че очите ѝ са извадени.

Все съм си мислила, че знам каква е травмата ми и чак сега виждам, че вероятно истината е другаде. Тя е толкова добре прикрита, че доближа ли се, езикът блокира. Ако наистина знаех, нямаше да влача този копнеж да се позная и да бъда позната. Нямаше да душа след желанието си като куче, да се удивлявам или да опитвам да пиша поезия. 

Сън: стоим всички в театрална зала. Ще чета ваши стихове. Не мога да избера (но и не искам, защото не ми харесват). Една от вас започва да чете с несвойствен глас. От притеснение гласът ѝ се пречупва по средата на стихотворението. Смее се нервно. Продължава. Стихотворението ѝ е много красиво - всички се изненадваме, че се е престрашила.

Как обичам сцената ли? Като тъмно я обичам. Другост. Движението на телата в сенките. Гласовете като кадифени котки с меките си лапи как по погледа се стичат. Потта на кожата и подът - баща насилник, който те очаква след поредното ти падане. Пътеките, оголени от теб към другите,

от другия към теб.

Как някой се провиква “Отначало!”

Сънувам тежестите в залата. Сънувам ги много по-големи, отколкото мога да вдигна. От едната страна са наредени 162 кг, а от другата трябва да пресметна какви дискове да сложа, за да балансирам.

Вдигам лоста, олюлявам се, но не падам. Явно мога да ги вдигна все пак. 

Но задачите от реалността все пак влизат в съня, във фитнеса, в мозъка ми. Нали всеки сън е за закъсняване. И тук закъснявам и постепенно реалността и сънят се смесват, будя се.

Понякога си представям как изпускам лоста върху себе си и умирам. Дълбоко в себе си се страхувам да правя упражнения, в които ръцете ми са "заети" и не мога да се предпазя. Интересно противоречие, за човек, който работи с ръцете си. 

Вдигам лоста, олюлявам се, но не падам.

Градина в Кобе

Градина в Кобе, високо в планината, спуска туристите 

като сънени ангели по тънка въжена линия.

Градът е скрил пътя наобратно

под слънчева маска. Долу на кея

с теб търсим точната дума. Заседнала е

като костилка в гърлата ни, незнаещи да мълчат

на японски. Ти пръв я изплюваш

и вече сме голи

вън от градината.

В 7 ч. тази сутрин, между изпращането на едното дете на училище и събуждането на другото, прочетох първите три страници от Mother Mary Comes to Me.

Заля ме онази така рядкосрещана вълна на възторг от езика. Лек, меркуриев, без никакво напрежение и намерение да ме впечатлява. Имперски, колонизаторски език. Езикът на една индийка, но и на горе-долу целия свят. Малко и мой.

След като си казах "аз никога няма да пиша така" и затворих книгата, понеже времето ми насаме изтичаше, изпаднах в лошо настроение. Замислих се за всички не особено интересни, камо ли вълнуващи книги/събития/представления, до които се докоснах през последните месеци. Явно съм загубила интуицията си за това кое би ми харесало и кое не. Или по-лошо — спряла съм да ѝ обръщам внимание.

Понякога знаеш от първите минути. Даже най-често така става. И трябва да имаш смелост да кажеш "аз съм дотук". Нямам време за губене. 

Помня страстта, която бърках с любов към себе си. А всъщност любовта към себе си е тогава, когато тялото изстива, спираш алкохола, все по-рядко пушиш, работиш, плащаш си данъците и в това ранено, равно съществуване искаш пак да се прегърнеш.

"Mоже би това е епифанията", казва Калина, когато за пореден път връшам Япония в разговора. Колко много размести това място в мен и как, като след смърт, животът продължава същият. 

Може би това е епифанията.

Или е в погледа на терапевта, който нищо не ти казва, а само ти връща. В онова чувство след сесия, което напомня на повръщането - хем ти е олекнало, хем ти горчи.

Или в някое стихотворение, което те удря в гърдите, а след него нямаш желание да погледнеш нищо друго. 

Или в приятелството, което хвърля с лъча си там, където е нужно или да освети, или да стопли.

Не знам, няма Бог, но е навсякъде.

Агресивен спомен

В деня на поезията се сещам за мъжете, които съм обичала или обичам, и които не са чели поезията ми - 

баща ми

съпругът ми

синовете ми,

плюс-минус още някой,

но има и по-самотно от това. Има. Има и по-болезнено, има, но се живее с него. 

Ето колко време живея.

майка -

много ти се пише

и пишеш много.

от другата страна -

майка.

много ти се пише

и не можеш.

ето, давайте, момчета,

ваша съм до свършване.

тесто

език

разпадане и къща

Снощи пратих на сестра ми снимка на флорентинска талята - спомен от последното ни съвместно пътуване и вечерите, в които говорихме за смърт и Тръмп над супер семпла и вкусна храна.

От Исландия насам пътуванията ми са по-различни и бих казала, по-смислени. Дълго след края им още помня миризми, картини и усещания - някои дори болезнено силно. Както скоро споделих на Калина - бих искала някой ден да стигна това ниво, в което пътувам, без да снимам, просто съм другаде. Това е едно от първите неща, които прочетох във визитка на Виргиния Захариева преди много години - пътувам, без да снимам. Тогава нямах представа какво иска да каже авторът, разбира се.

Тегли ме другостта и то по начин, който изненадва и мен самата. Желанието да съм чужда, никоя. И ако преди пътуването е било вид празник или дори лакомо поглъщане на всичко ново, сега е лиминалност, опит за изчечване и преминаване на граница вътре в мен.

Някой би казал, че за това няма нужда да се местиш физически, но ще поспоря. Пейзажът и градът неминуемо те огъват. Понякога те смазват, друг път екзалтират. А понякога ти е толкова комфортно, че дори е лековито. При всички случаи чуваш нови истини за себе си. Може би затова винаги казвам, че няма място, което "да не ми е харесало". 

If you carry a lot of inner life within you, you also carry much that must be suppressed. That is why solitude is easier on the nerves. - @lauravov

Вече съм събрала въпроси за бъдещия ми терапевт. Теми, както се казва. Тя или той се ражда в главата ми - има хубав глас и усмихнати очи. 

Не знам защо и как мисълта ми се прехвърля на първите ми прочити на незабравими книги. 

После угасва. Винаги това усещане - как нещо се издига в мен, аха да полети и после изчезва. 

Малкият ми син е измислил огледален свят. Но първо го е създал лош, а едва след това го е обърнал.

Работилница по творческо писане. Академия по творческо писане. Писателска резиденция. Собствена стая.

Ментор срещу пари. Редактор срещу пари. Съмишленици срещу пари. Тишина срешу пари.

Не ги съдя, напротив. Част от мен иска да е част именно от нещо подобно. Имам си пари, бих могла. Стига другата част да не е е толкова скептична към... не знам и аз кое точно... рамкирането на творческия процес. Или имаш идея, или нямаш. 

Но най-вероятно нямаш пространство в главата си за извънбитови неща. Нямаш пространство и въображение дори да измислиш вечерята. 

Най-вероятно е ти, точно ти, да не си си подредила приоритетите така, че писането да е на първо място. Или си просто мързелива. Или нямаш какво да кажеш.

Аз точно имам, пълна съм с ненаписани текстове. Но съм и друга, непозната жена, която тепърва се учи да пише. 

Преди нямах търпение да дойде петък.

Сега от петък чувствам понеделника, заседнал като буца.  

Спряла съм да чакам с нетърпение.  

Забелязали ли сте…

Неделя си е същата като в детството ми, само че сега аз съм татко.

Старо бебе

Постоянно сънувам сънища, в които се опълчвам на реалността. Или ми е тясна, или е манипулирана, или изопачена. Търся дом и пространство извън битовото. Чувствам, че времето ми изтича, а не съм полезна на никого. Или просто чувствам, че времето ми изтича.

Много е странно, зашото всичко това се съчетава и с комфорта на това да съм се приела и да съм заживяла себе си напълно. (Знам, че не е напълно и че нищо не знам). Но все се чудя на парадокса на това хем да съм центрирана и да се познавам, хем не.

Освен това трябва да видя какво правя с целия антагонизъм и непоносимост към всичко, което не минава през моя стандарт за добро/лошо. Обострят се не-тата. Страх ме е. Страх ме е, че може би под тази, което си мисля, че познавам и съм приела, стои някоя друга жена.

Кризата познавам и по това, че искам да съм сама повече и за по-дълго време. Сякаш съм в постоянен сензорен оувърлоуд. Имам едно безотказно работещо хапче - да се заведа в залата и тялото ми да се погрижи за мен.

Как да кажа, аз съм и това, и това, и това, и това...

Завила съм се с изпраните чаршафи, качена съм високо, далече. 

Днес алгоритъмът не ми предложи нито едно обгорено или изнасилено дете, следователно мога да се преструвам на спокойна. 

Умряла лисица. 

Говорихме си с Габи, че “чак пък ентусиазъм и щастие”… Работа като работа. Краде от тока ти, но ти го плаща.

Цяла седмица съм уморена, смесено с малко тъжна и обезсърчена. Нито една от тези думи не прави стихотворение. Но почетох доста хубава поезия последните седмици. Представях си се като поетеса. Но като си се представям така, никога не е нежно и красиво. Transgressive. 

Понякога мярвам някое хубаво стихотворение в инстаграм. Първо ме залива повривът да го преведа, а после 100 неща ме спират. Налага се да живея непрестанно с някаква форма на творческа фрустрация. Интересно как не ѝ обръщам внимание, така съм свикнала…

Сега малко ще почета и ще си помисля.