Има доста неща, за които съжалявам. Основно - че не учих особено усилено, че не си дадох зор за почти нищо в училище и университета. В каквото бях много добра просто бях много добра и лишена от всякаква амбиция да се разгърна. В каквото бях зле - гледах да мине и толкова. Имах и добър глас, докато пеех в хора, но отказвах всеки подтик да бъда солистка, защото умирах от ужас да пея сама на сцена.

Може би затова, заради тази слабохарактерност, не успях да вляза по първо желание в университета - скандинавистика. Изкарах много хубава оценка, но не перфектна, каквато ми трябваше. Затова не бях приета и в преводаческия профил - разчитах, че само страстта ми към превода ще е достатъчна, а на изпитите не бях особено блестяща. 

И до днес имам огромен комплекс от природно надарени и интелигентни хора. Не от отличниците, а от тези, които съчетават дарба и ум. Способна съм да се разрева от завист, мисля, че в това отношение не съм пораснала много. 

Съжалявам и за други свои решения и постъпки и не крия, че ако можех да върна времето, щях да променя доста неща. Дълги години бях лош приятел, лоша съпруга, лоша майка. Като се замисля - до съвсем скоро. Но докато тези грешки съм приела за част от това, което съм, болката ми по ученето продължава и е много, много голяма.

Ще ме чуете да казвам "не ми се учи вече", "не ми се занимава". Реално мисля обаче "имам нужда от ментори, нуждая се от обмена в ученето, от връзката с учителя". 

Говорихме си с Г. за преводачески семинари и поетически работилници, които се провеждат от време на време. Всички са за хора, които работят сериозно по тези си занимания. Няма как просто да идеш и да послушаш лекция или майсторски клас. Знанието се gatekeep-ва, така ми се струва понякога. 

Чудя се - ако бях по-амбициозна или смела, как ли щеше да се развие животът ми. Вече съм на 40, но по този въпрос съм съвсем мъничка. Мъничка за мен често значи неадекватна, уплашена, уязвима. Реалистично ли е да се надяваме всеки наш аспект да порасне симетрично с останалите?

Отдавна искам да напиша:

Осите са привлечени от мириса на миди и риба.

Когато ядем морска храна, масата се отрупва с оси. Уважаваме ентусиазма им, изчакваме ги да се успокоят и после отнасяме черупките и костите встрани, за да могат те да пируват.

...черупките и костите...

Не знам защо това ме кара да мисля за смърт и разлагаща се плът. 

Смокините още не са узрели.

С всеки ден добавям по няколко минути повече към съня. Оставила съм войните и геноцидите да се разгръщат без зоркия ми поглед. Арести, пожари и протести минават покрай мен и за пръв път не се чувствам гузна, че понякога ги забравям. 

Смъртта, разбира се, присъства стабилно в мислите ми, но като живот, а не новина. Така или иначе (всичко) се случва с и без моето участие.

Забелязвам, че сега не бдя и не правя нищо. Много, много е хубаво.

Сякаш не успявам да чуя добре гласовете. Или по-скоро се опитвам да чуя нещо, за което преди съм имала слух, но вече не е част от живота ми.

Животът ми е пълен с неща, които вече не са част от живота ми.

Тези, които долавям: птиците рано сутрин. Повтарящите се звуци на прибоя в часовете, когато бързам да стана, за мога да слушам тишината. 

Не успявам да намеря думите, дори изразното средство на това, което Е. Сънищата ми ми пращат знаци, с които поне малко си помагам да държа пътеките вътре в себе си достатъчно осветени.

Нещото, което не бих понесла повече — илюзията.

Иначе е самотно чувството. Нито нещастие, нито катарзис, просто самотно. Пита “коя си, какво искаш”.

 Искам себе си.

Битката за мен

Не се променя с времето. Всичко е същото, но аз не съм аз. 

Сънувах се в Токио. Чаках влак в чакалня, а пред мен кулата се отчупи и върхът ѝ падна. Никой не обърна внимание, дори аз не бях ужасена. 

Беше меко, дъждовно. Същото време отпреди три месеца. Сиво-бежово. Несъществуващо. Леко…

Опитвам се да задържа внимание върху мисълта си. Винаги/// някой/// влиза

прекъсва

разсича/// фокуса ми.

От цялата битка се изтощавам. Не знам защо така тежи и защо не ми казва нищо. Може би съм тъпа и не разбирам. 

 it's fucking hard

Самуил на 12

Не те виждам. Виждам как сутрин преливаш от леглото си на дивана и се потапяш в телефона си. После аз работя и отново не те виждам. След това си приготвяме бърз обяд, който ядем още по-бързо - аз пред компютъра, ти преди “Кларънс”. Имам няколко ключови тригъра в деня си, обикновено са свързани с повторението на неща, които обичаш да правиш.

Станала съм толкова сприхава, че на моменти усещам как съм готова да се изстрелям от кожата си, да чупя, да хвърлям. Не го правя, превръщам гнева във вина. Гневът ми, естествено, почти никога не е свързан с теб.

До късния следобед се скарваме още няколко пъти. Нищо не знам за родителството. Когато съм твоята майка, аз съм по-голямото дете. Ето ги всички мои “бутони”, ето ги всички години психотерапия, стопени като любимия ти сладолед за наносекунди.

Усещам болезнено тялото си, когато не мога да ти обясня каквото искам да кажа. Стените ти се изправят пред мен така категорично. Аз ли не знам какво е да браниш границите си… И тогава, всеки ден, се предавам. Оставям те с твоята гигантска чувствителност и сеизмична, но само отвътре, инертност. 

Отдолу аз драпам. Отдолу крепя и подпирам. Говоря, говоря, говоря. Гневна, разклатена майка. Майка, която няма доверие в сина си, която се съмнява, защото и към себе си е такава. (Но не пред хората, не се гледа с добро око на съмнението). 

Казвам на татко ти, че усещам, как се изплъзваш. Все се надявах да имам повече време да бъда достатъчно добра майка. Постоянно греша, непрестанно изпускам връзката, защото съм втренчена в “маркировката”: да не изпусна нещо важно, да обезопася, да не се превърнеш в грешния родител. 

Какво ще стане, ако го оставиш сам, питаше Ани. 

Ще трябва да видя, че аз не съм там. 

А в идеята за съществуването или липсата ми се крие ключът - собственият ми нарцисизъм. Ти правиш здравия избор, като стоиш настрана. Без да знаеш, се пазиш по-добре, отколкото аз умея. 

Вече 12 години се чудя как стана всичко. Как те пожелах, като на шега те измагьосах във въображението си. Първо се чувствах виновна, че не те родих нормално. После, че те дадох на ясла. После, че веднъж те оставих да се наревеш. Че не можех да бъда свободна в мисълта си, за да си свободен и ти. Чаках някакъв жокер да усетя какво, по дяволите, бъркам. Как става?! Как да порасна, без да те ранявам със собствената си инфантилност.

В един момент миналата година двамата носехме един и същ номер обувки. Quite the metaphor, right. Бях толкова щастлива за мъничко да мога да бъда така близо до теб. Ти, който любезно ме помоли да не те целувам и който отвръщаш на прегръдки вяло и само понякога. Схващам урока. 

Вместо да се радвам, че ставаш на 12, аз отново съм в пикова фрустрация. Рожденият ден на детето ми, който превръщам в нещо за себе си. Извинявам ти се, писмено и очи в очи, че не те виждам. Че в нашата връзка не мога да извърна поглед от дефицитите си и не ти се доверявам повече. 

И все пак благодаря ти, че ти си ти, мое скъпо момче. Че все пак си толкова силен и устойчив, че дори счупената ти майка не може да повлияе на необикновения ти ум и сърце. 

Честит рожден ден!

Изглеждаш толкова щастлива — 

като някой, който ще бъде наранен.

Усмивката ти ме плаши, защото не вярвам

чак толкова. Посягам да премахна тази

неповторима невинност. И аз бях такава.

opinions,

where should I shove you?

is out there spacious enough,

or do you prefer the comfort of my mind?

it's exhausting pretending you don't exist.

(I know -- modern misogyny must have gaslit me

into thinking I'm voiceless. But hey.)

opinions --

my unpopular children with sore throats --

where should I put you?

would my poems be a good enough home?

в края на терапията

Обещах си да не пиша, но крехките пръсти

на страха от смъртта държат ръката ми и 

управляват. 

Получих толкова много цветя, а не спирам да

мисля за погребения. Чинно сменям водата им,

говоря им, подреждам.

Смея се на себе си, но обещах да опитам

да не се критикувам. Ще опитвам в остатъка,

който ми е отреден.

Не ме е страх, но и не ме интересува. Това е по-

страшно. Както и състоянието на тук и сега:

спрямо космоса ни няма, защо друго да е важно.

Защо ми е душа?

Защо съм?

И тези деца… и за тяхната тленност да мисля. 

Не знам какво да правя с всички тези неща. 

Знаеш ли какво си пожелавам, читателю? 

Кротък плаж с искряща вода. Кожата ми леко да опъва от слънцето и солта. Погледът ми да е жив и хищен, да чувам птици.

Да не бързам.

Да мога да пиша за това, но думите да са ненужни.

Къкри само супата на моя гняв.

Мразя да готвя, когато нямам какво да дам от себе си. Ако нямах деца, за които да ми пука, щях да карам само на яйца и домати. Обожавам да ям и да експериментирам, но мразя да трябва да готвя.

Мисля, че ако не бях възпитана и отгледана във време, в което все още култът към "добрата домакиня" се е разнасял из поколенията като болест, да, мисля, че нямаше сега да се давя в това. Защото, признавам си, част от мен служи на този култ. Малка, но неоспорима. 

Имам свободата да изляза, но вътре в мен живее и една такава жена — жена, която иска да продължи да мрази да трябва да готви.

Или по-скоро искам да кажа: в работния и личния ми живот границите са прозрачни и крехки. Понякога чувствам тази част от къщата — кухненската маса в средата на стаята — като затвор. Само аз мога да се опазя от това. Копнежът ми не е да избягам от кухнята, а да пожелая да сготвя. Да имам кухня с граници. Да влизам и излизам. Да оставам сама, ако искам, или да пека кишове. Все тая. Но не този тригър, от 6:30 до 20 ч., в който дори кожата ми иска да крещи.

Преживявам пътуването до Япония като загуба, сякаш нещо е трябвало и можело да наместя във вътрешния си пъзел, а не съм успяла. Физически ми липсва да съм там. Или може би да ме няма тук?

 Мечтая си да мога да правя нещо красиво. Някакъв талант на ръцете.

Най-страшното е да те напуснат последните възелчета от някоя рана. Няма коричка, която да разчоплиш, няма я драмата. Коремът разлиства годините и там едва синеят очите на спомена. Толкова. И той остарява.

Личността на автора vs. гласът на автора. 

опитвам се да не напиша някое клише за Япония

като храната е много вкусна

затова казвам храната има съвсем лек дъх на море и сребро

текстурите създават точно толкова съпротивление, колкото трябва

небцето е небе, което побира, но и разтяга пространството

натурална, искам да кажа, но не е това

по-скоро симфонична или фундаментална

искам също да кажа за змиорките, които 

като в Waterland 

или To the Wedding

са много специални създания

символ на преход и адаптация

но и цикличност като уробороса,

така че когато ям унаги, ям митология

и съм сигурна, че те, змиорките, знаят колко дълбоко уважавам кръговете

а когато един ден се върна, няма да е чудно, че ще е заради архетипната ситост

всичко това си мисля, докато режа с ножа, тъничък като хартия,

донесен от Япония

или гледам стотиците снимки на храна в телефона си

и гладувам

Обещавам ти да те напиша, думо.

Стоим си с теб — ти, скрита като нож

в рана, а аз — тяло, което още не е разбрало,

че нещо не е съвсем наред.

Може би остротата на чувството…

Сигурно самотата на погледа?

Да постоим двете така

още триста живота,

да видиш хубаво ли е.

Обещаното уважение

На ръба е сиво и гладко. 

Сам си на острова.

Остаряваш.

Мислиш, че си готов за живота си,

затова не се презапасяваш. Губиш си 

времето.

В тревата намираш ключове и зелените му гласни свистят. Пускаш ги пак,

уж че ги губиш. Само така

знаеш как.

Когато казвам, че не мога да пиша, всъщност казвам, че ме е страх от това, което ще напиша.

От книгата на Албена Тодорова:

Какво си, чувство?

Защо идваш безименно?

Пак там:

От близостта, която нямахме,

не ме боли, но живея без да знам

кога ще свърши земята под краката ми

и къде ще ме причакат

бездните.

Решавам, че е честно да им отделям по малко внимание с намерение. Хващам се, че съм се мъчила да забуля съвсем конкретни неща в неясни думи или обратното — да назова неясните точно. Поезията е в търсенето. Знам защо дори когато се опълчвам на определени поетични форми понякога пак ги смятам за поезия. Те не се преструват.

Но и аз не се упражнявам. 

Чудя се дали гневът непобирането в кожата ми от последните няколко месеца е следствие от тези пет години, в които "изчегъртах от гърлото си утайката", или просто преминавам през много тежка криза на средната възраст. В нея баналността на живота ме залива с все сила, но от това огладнявам. Няма я вече онази кокетност в глада, онази фотогеничност. 

Има непримиримост, има отказ, има страст (но компресирана). Може би на повърхността съм нивелирана и приемлива, но дори и в това вече се съмнявам.

Какво си, чувство? Защо идваш безименно?

Малко ме е страх колко много ми харесва да съм сама. Как ме влече собствената ми компания — гмуркане в мен и в местата, които не съм посмявала да опозная. 

В Япония се оказа, че не мога да ползвам сешоара си заради различното напрежение. Две седмици ходих с неизсушена коса, ненаправена, с “разхвърляна къща” (директен удар за суетата ми). И така всъщност в това място на външна и вътрешна тишина и вглеждане аз се гледах. Аз се понасях. Имах силно усещане за себе си — за миризмата си, за човешкостта си, за тялото  си като обект, заемащ пространство.

Не мога да кажа, че ми хареса, но и не ми беше неприятно. Бях освободена и празна. Претърсих се, за да видя дали нещо е останало от мен, но там нямаше нищо.

днес правих леща

два часа се подготвях за това действие, в което вложих минимално количество мисъл и усилия

просто да има нещо на масата и то да е домашна храна

(просто да държа линията "мога да огрея навсякъде, нищо че съм с тежък джетлаг и се редуват силно главоболие и погнуса от реалността")

и вести за смърт -- понеделник, вторник, сряда

смърт -- простичка и огромна. разширява се и вълните ѝ достигат до мен, правя им място

мога да го износя, чувам се да казвам, сякаш наистина мога

conviction convinces

докато пиша, се сещам за този ужасно сладък японски филм - departures

темата Япония стои бременна в главата ми, стои, чака, драска

и как с Валери

докато се разхождаме в слънчев и спокоен Кобе

и е уж много хубаво и безупречно ясно

изричаме

какъв е смисълът на всичко това

ще умрем

какво значение има дали сме в Япония в Добрич в Чили

всичко отлита

като вишните

you are here

И как със тези бездни ти самичка. 

Кръг, животът реже, после всичко сам зашива.

Ensō

Сънувах, че искам да напиша нещо. Мечтаех да напиша нещо. Снощи разгръщах книгата с японска поезия преди лягане и навярно затова.

Но тук нищо не искам с категоричност. Онова състояние, което за пръв път усетих в Исландия - безтелесност, радикална самота. Много неща разбирам едва сега и едно от тях е как присъствието ми замърсява света. 

И преди знаех, че няма смисъл от нищо, но все повече наистина го знам.

Тук сънувам така обилно, че се будя силно напрегната от всички призраци от миналото. Като тази сутрин.

Сетих се за един човек, за когото не съм мислила нито секунда близо 10 години — писателя Момчил Николов. Предполагам, че защото край него се чувствах некадърна, тъпа и адски неадекватна. Нали е писател — няма начин да не е усещал с какво нежелание вършех работата си. Та в съня ми се опитвах да си припомня точната случка, която ме накара да изпитам едно от не малкото унижения в тогавашната си роля. Мисля, че след края на премиерата му го помолих да се снима с някого, който го очакваше с нетърпение. Или пък беше за автограф. Самия повод вече ми убягва, но помня реакцията му на отвращение, че не съм запомнила инструкциите му. 

Тогава го приех лично и много се обидих. Знам, че на никого не съм навредила, докато бях ПР, но усещането  беше, че не ставам за нищо. Защото не ставах за това.

Ето че години по-късно все още лесно мога да си припомня неадекватността и чувството, че не съм желана. Тук, на леглото в хотелската стая в Токио, в тази част от живота си, в която се чувствам най на мястото си.

Турандот е история за контрола над тялото, страха от подчинение и съпротивата срещу всяка форма на принуда, независимо дали идва "облечена" като любов.

Музиката стъпва върху либретото с хор и гонг, могъща като жена, която иска и може да е сама.

Сън:

Плувам в топъл басейн. Прилича на исландска лагуна, но с коридори. Правя една дължина и виждам, че срещу мен плува Самуил. Излизаме от басейна и скачаме в снега—аз следвам него, а не той мен.

После се озовавам в лекарски кабинет, където си запазвам час за преглед при дерматолог. Да види състоянието на бенките ми, казвам. На екран виждам сумата, която трябва да платя—първо 1, после 10 000 TL. Отчаяно се опитвам да пресметна колко е това в наша валута. Какво е това. Отказвам часа, защото в събота заминавам, а прегледът е насрочен за тогава. Исландските рецепционистки се отнасят крайно пренебрежително и снизходително към мен, не ми връщат парите и ме отпращат.

Стоя навън сама в снега и горчиво плача. Не просто плача, лицето ми се изкривява от болка и спазми.

Оставям за малко настрана цялата си работа, за да опиша следното:

Едната книга, която чета—Призрак в гърлотo, пасва на по-видимата ми женска изява. Харесва ми как разглежда жената като текст, а и познавам обсебването от текст до степен, до която се изгубваш в сливаш с него. Напомня на майчинството и как за един кратък период следваш програмата на природата. Даваш, даваш, даваш. Наблюдаваш—цялата очи, не изпускаш от поглед, бдиш, не спиш, тялото ти се смалява, защото гориш. 

Когато някой напише нещо, което си преживявала, и го напише с почти същия език, с който ти би го написала, е много успокояващо. Не си сама.

Втората—Dream Count—също ми импонира, но още не мога да разкажа точно защо. Харесвам Чимаманда Адичи, харесвам феминизма и мисълта ѝ. Темата за майчинството пак я има, но този път като пропусната възможност. 

Въпросът ми от мен към мен е: имам ли право да подкрепям или не изборите на други жени дали да станат майки при положение че дори не мога да си представя какво е да не искаш да си майка. Защото навън казвам "Много добре разбирам жените, които не искат деца". И си мисля, че е така. Наистина ги разбирам. Но после не е ли това противоречие, щом аз имам? 

Мисля си: част от програмата на природата ли е моят избор или от собствената ми програма?

Феминизмът ме вълнува тъкмо заради такива въпроси. Днешните жени като че ли за пръв път се вглеждат в мястото, което заемат, без това да е проява на ексцентризъм или героизъм. Струва ми се, че наистина се случва някакво обособяване. Отстъпване от нещата, в които сме възпитани, отгледани, в които сме се оставили по ред причини.

I will never have a daughter.

I'll never have anyone to teach

the weight of voice, 

the pull of void,

the need for me-time.

No one will find me relatable,

nor be shit-scared of becoming me.

I'll never explain middle age to my 

spring-rose of a daughter.

No one to swap shoes with 

or watch undo the past with grace

(not without therapy).

My girl, naturally, will never be,

so here I am, daughtering me.