Пишем едно и също стихотворение.
Препрочитам свои неща и ме изумява колко си приличат. Винаги го забелязвам отчетливо у другите, но напоследък ме поразява как пиша едно и също нещо. Сигурно съм станала другите.
Чувствам се напрегната и лабилна. Сякаш не само домът ми, но и аз претърпявам ремонт - още съм във фазата на разрушението и оголването до основи. Лашкам се между "защо съм такава, защо се притеснявам за неща, които не зависят от мен" и "чувствай си чувствата, Доротея".
С всяка секунда умората се уголемява. Скачам като побесняло животно от всеки шум и действие, които нарушават равновесието ми.
Уикенда бях на преводачески кошер за поезия. Прекарах цял ден потънала в език и мисъл. Прибрах се през парка, заваля лек дъждец, прехвърлях в главата си варианти, които бяхме обсъждали на кошера. Горе-долу представата ми за съвършен работен ден. Плашещо много ми харесва да съм сама или поне да имам пространство, в което сама да преценявам колко да се доближа до другите.
Разбира се, мисля и за дядо, който утре щеше да има рожден ден. Първият човек, който ми каза "Спокойно, всичко ще се нареди". Заради него тези думи ми действат успокояващо, дори да нямат общо с реалността. Заради него съм способна да се доверявам и пак заради него - на определен тип хора. Как ми липсва дядо да ми каже "Спокойно, всичко ще се нареди".
