Какво правят хората с картичките, които им подаряват? Какво правят хората с непроменяемите факти, с невъзможността да помагат, с незнанието? 

Гневът ми се напуква по повърхността. Ставам грозна,  ужасна жена чудовище. Липсва вода да бъда угасена. Искам да изпепеля всичко. Предметите ме отчайват. Въздухът ме отчайва. Дишането - плитко и бързо, животното не е спряло да тича.

Толкова много ми се живее, че не искам да пребивавам нито миг в миналото. И в настоящето не искам. Не присъствам, знам. И децата ми го усещат - мама плува някъде надалече, и тя не знае накъде, със сигурност някъде, където виковете ѝ не се чуват, погълнати от бог знае какво. Мисля си, че това стръвно желание да съм жива е същото като да искам да умра. Отсъщствуване. 

Опитах да се видя от друг ъгъл, но там съм сляпа. Това ли е да си това, което си? 

Сънувах се в училище, на изпит по математика. Сънувам се и като малко момче. Хиляво, пикаещо право. Тоалетна хартия с цвят и текстура на медуза, но нежна, не пареща.