И двете, и двете са истина, казва животът.
Та само снощи
поглъщайки великолепна хапка сашими от ципура
ме обхвана силна тревожност, че това е просто хапка. Че свършва. Че няма да мога да я удължа поне още малко - не завинаги - още само малко. Пулсът ми се учести, исках да се скарам с Валери, видях се да влизам в коренно различно състояние за част от секундата. Не искам да се връщам, казах му, не искам да мисля за утре. Инфантилна съм, да. Тъпите ми включвания, които не водят до нищо, не значат нищо, просто отвътре ми се повдига и искам да троша и викам, да ме няма.
Защо все искам да ме няма, а твърде често казвам, че обичам живота? Кое е по-истинно?
И двете, и двете.
В едно стихотворение Рутхер Копланд казва нещо за това да не търсим истината, като пишем. Да лъжем и да казваме къде не сме, какво не правим, какво не е (буквално преразказвам).
Мисля, че с вечното си проверяване кое е истина и кое не, просто губя време.
