Понякога (даже доста често) като ме питат как се чувствам или какво мисля, не мога да вържа едно смислено изречение.

Имам необикновената дарба да не мога да говоря за себе си. Мога да го напиша, ако бавно и нетенденциозно стигам до него, но не и да говоря.

Имала съм тотални блокажи и с най-близките си хора, и с терапевти, и с авторитети (да допуснем, че става дума за различни фигури). Но в писането думите винаги се посрещат от Анонимния читател. С него няма страх и срам, нищо подобно. (Вероятно затова на сцена се чувствам изненадващо спокойна - просто не виждам). 

В дни като този, в които езикът напира да излезе от мен, (но реално излиза под форматa на Google Sheets), изумявам колко по-лесно щеше да е да мога да пиша, вместо да правя цистити в опити да отделя от себе си неизказаното.