Сякаш не успявам да чуя добре гласовете. Или по-скоро се опитвам да чуя нещо, за което преди съм имала слух, но вече не е част от живота ми.

Животът ми е пълен с неща, които вече не са част от живота ми.

Тези, които долавям: птиците рано сутрин. Повтарящите се звуци на прибоя в часовете, когато бързам да стана, за мога да слушам тишината. 

Не успявам да намеря думите, дори изразното средство на това, което Е. Сънищата ми ми пращат знаци, с които поне малко си помагам да държа пътеките вътре в себе си достатъчно осветени.

Нещото, което не бих понесла повече — илюзията.

Иначе е самотно чувството. Нито нещастие, нито катарзис, просто самотно. Пита “коя си, какво искаш”.