Обещавам ти да те напиша, думо.

Стоим си с теб — ти, скрита като нож

в рана, а аз — тяло, което още не е разбрало,

че нещо не е съвсем наред.

Може би остротата на чувството…

Сигурно самотата на погледа?

Да постоим двете така

още триста живота,

да видиш хубаво ли е.