опитвам се да не напиша някое клише за Япония

като храната е много вкусна

затова казвам храната има съвсем лек дъх на море и сребро

текстурите създават точно толкова съпротивление, колкото трябва

небцето е небе, което побира, но и разтяга пространството

натурална, искам да кажа, но не е това

по-скоро симфонична или фундаментална

искам също да кажа за змиорките, които 

като в Waterland 

или To the Wedding

са много специални създания

символ на преход и адаптация

но и цикличност като уробороса,

така че когато ям унаги, ям митология

и съм сигурна, че те, змиорките, знаят колко дълбоко уважавам кръговете

а когато един ден се върна, няма да е чудно, че ще е заради архетипната ситост

всичко това си мисля, докато режа с ножа, тъничък като хартия,

донесен от Япония

или гледам стотиците снимки на храна в телефона си

и гладувам