Are there many little boys who think they are a
Ти играеше тихо в краката ѝ
с кълбото на нейния страх.
Прежда тънка, но вечна.
После стана на шест,
на шестнайсет,
на двайсет и шест…
Тежкият пуловер беше
толкова голям, че тялото ти
бе решило да се пригоди
и да остане детско.
"И не, неутрално не е да нямаш позиция, а да не искаш да удряш. Да имаш минимален респект и уважение. Да не конструираш враг и да не нараняваш."
из "Без мен" на Стефан Иванов
Не знам с вас как е, но при мен мисълта за насилието приижда и се отдръпва периодично. Тук ме доведе една "новина" в ИГ за бруталното групово изнасилване на палестински пленник, включително и с маркуч от противопожарен кран. Пуснат. Вероятно ИГ преценява, че аз се интересувам само от Палестина, но по-точната истина е, че преживявам жестокостта от всичките ѝ страни, във всичките ѝ форми. Обезглавените бебета не ми помагат в неутралността, честно казано, защото се изпълвам с омраза. После се сещам, че това е идеята на всяка война — да мразиш и да насилваш. Омразата по-лесно приобщава.
Не мисля всеки ден за теб.
Но винаги когато видя ябълки
и чушки или когато духа мръсен
вятър, минават влакове,
--минават като векове,
подмолно бавно като тежко падане,
от което няма кой да те спаси--
и винаги когато
някой носи черна риза,
когато пие фреш, когато гледа
със презрение, аз мисля все за теб.
Чета вълните. Слушам птиците. Няма никой
във вътрешната ми къща.
Цели 13 месеца без гледане на профили, които не ми влияят добре. Знам, че мога завинаги. Както отказах твърдия алкохол и както ми се услади да не пуша с негронито. Въпросът винаги е бил дали искам.
Не искам да живея в миналото, макар да не ми личи.
Допреди малко със Самуил говорихме за “какво ще стане с нас, ако Тръмп бъде президент”. После — какво става с телата ни, когато умрат. По-лесно е да се обясни това, отколкото да се чувстваш умрял, а тялото ти да е живо.
Мисля, че достатъчно дълго изкарах без поезия. Пак ми се чете. Имам много впечатления по въпроса с писането и защо често мисля за рисуване, когато мисля за поезия.
Но нека се придържаме към фактите. На морето Сава диша безшумно и спи по-спокойно. Моят херпес става все по-голям. Не ми се. Успявам да си почивам на къси дози, въпреки че всеки ме дразни. Търся си уединението (бих била идеална майка на големи деца). Хората край мен не понасят честността ми, но понякога и аз не я понасям.
Преди някой да стане родител, никога не вярва, че е възможно да обича друг човек повече от [...]. Никога не мисли, че е готов. Никога не вярва докрай на приятели или на своите родители. Аз самата в последната година все повече си мисля, че по-разумното в днешно време е да нямаш деца.
Но преди 11 години станах майка. Не е преувеличено да се каже, че с първото дете ставаш родител и на себе. Аз имам този късмет и съм щастлива, че раста заедно със Самуил. Да, възможно е да обичаш някого повече от всеки друг, но най-хубавото е да започнеш да обичаш себе си с любов, която си длъжен да си даваш, за да може да расте връзката с детето ти.
Обичта към себе си не е така плътна и приемаща, както към детето ти. Напротив, чуплива е и се променя, но е жилава и устойчива, търпелива.
Самуил е моето първо дете. Каквото и да се случва в живота ни заедно, той винаги ще е първият. Човекът, който отглежда и нас, който показва огледалото, който се бунтува там, където ние не сме могли да възроптаем. Негови са гневът към несправедливостите и меката и въздушна радост, когато се притиска към нас и ни прегръща дълго, вече толкова висок и едър, толкова преливащ извън пределите на ръцете ни. Негови ще са раните и сам ще намира начини да (ги) преодолява. (Неизбежността на нараняването е нещо, с което трудно се свиква в родителството).
Мило мое момче! Бъди здрав! Бъди все така одухотворен, мъдър, чувствителен! Неописуемо много те обичам,
мама.
Кnock-knock!
Who's there?
Smotla.
Smotla who?
Така застанах в съботата, в която бях решила, че ще си доставям удоволствие, но битът упорито ме изритваше. Интересно, през цялото време ми беше тежко на корема без видима причина. Бях уплашена (че ми се изплъзва хубавото и ми беше клаустрофобично).
Дори поработих. Аз. В събота. Never before. Мисълта за недовършената в петък работа не ми даде мира. Чудя се дали това някога ще се промени. Познавам тази част от себе си толкова добре, че дори не ми е интересно да я коментирам.
А. сигурно би казала, че може би (тя никога не казва нещата с категоричност на пророк) все пак нещо ме държи към този модел. Да слушкам. Да сгафя? Да бъда наказана? А ако наказание не последва, сама да си го измисля. ✨
Писах стихотворение. Не трепнах. Написах го като истинска занаятчийка - с намерение, с подход и без грам поезия в него.
Треньорката в залата каза "Не ти е трудно, а ти е дискомфортно. Ако смятах, че не можеш да се справиш, нямаше да ти ги дам (тежестите, бел.авт).
Красиви динамични виняси в ленения панталон в оранжево - защото подкрепям най-развитата си чакра, сакралната. Аз и още няколко уморени, но жадни за движение жени.
Не ги познавам, но ги обичам.
