Колко е важно да не чувствам натиск…

Наместо това чувствам как умът ми олеква, рее се. Каква птица издава този звук, какви зеброви крачета имат комарите, които кацат на масата, как градината изглежда безразлична и вяла, когато майка ми я няма, как е стигнало под дивана гущерчето, за да умре там и да се превърне в черен фосил…

Асоциациите ми със смъртта са почти непрекъснати, като мнемотична техника са. Улавям се, че ми харесва да потапям хубавото в малко мисли за смъртта, за да матирам тоновете му. Сякаш другото не е истинско и не желая да участвам в цирка му. Може би само се стремя към състоянието на неискане, непожелаване.