От взиране в дупката се превърнах в дупка. Бяла и няма като кръгла нула, като кръгла луна напълних стаята с безсмислен неон, който държи всички в напрежение.
Гледах гимнастика и съжалих. Винаги ме натъжава тази безкрайна ода за перфектността. Хората така нефелно боравят с тази дума, толкова са горди, че се стремят към съвършенство. Става ми много мъчно за тях и в гърлото ми засяда буца.
Само изтощението има вкус, само прекалила се познавам в огледалото, и само неискреността е лакмус за истината. Искам да се предам, но ме е страх, че ще мине в графа мрънкане. Предала съм се вътрешно. Коронавирусът нанесе финален удар върху вкуса ми към живота. Все ми е тая. Някак успявам да нахраня децата и поддържам разговор. Струва ми се, че лъхам на некомпетентност както в кошмарите, в които сънувам, че мириша лошо.