Устата ми предъвква камъни вместо череши.
С всеки преразказ на спомена се връщам в играта
на бесеница.
Уж беше силна на думи!
Но всъщност мълчат всички морфеми на тялото
и под диплите, които наричаме минало,
стои моята лична агресия.
Винаги гледам с възхищение онези,
които знаят как да се бранят.
Онези, чийто провал е само засилване.
Които не лъжат.
Аз искам да кажа “мразя те”, а всъщност се чувам да казвам
“Мина ми, всичко е наред, извинявай”.
Познавам пътеките, загладени от много обхождане -
светли, излъскани, гладки пързалки към нещо привидно.
Зная добре и виждам призрака си как надолу се плъзва.