лято

27.2.19

Можеш ли да бъдеш топъл?
Като смокинята през август,
от слънцето затоплена,
която пръстите на клоните едва покриват.
Нея нарусвай.

Можеш ли да нарисуваш
сочната застиналост в дъха
екстазен на любимия, току преди
от устните му да отхвръкне?

summer

26.2.19

Can you be warm?
Like the fig in August,
Sunbathing,
Barely covered by the hands of the branches.
Paint it.

Can you paint that lush stillness of the breath
Just before it's puffed out of the mouth
Of the ecstatic lover?

25.2.19


24.2.19

Под мене нещо се топи и съска.

На К.

But when I look at the drawings I did keep (I still treasure my sketchbook from back then), I can see that they are filled with genuine sense of grief. They may be technically immature, but it was sincere effort...
Killing Commendatore (Murakami)

Виждам свои стари текстове по същия начин и си давам сметка, че онази тъга, която е стояла под тях, е оставила нещо смислено след себе си. Текстовете са ми по-важни от нея самата.

Не срещаме ли у всекиго по малко от себе си и с това преценяваме колко е важно той да остане в живота ни или да се разминем по взаимно съгласие? Човек е очарован от допира до себе си. Цял живот подреждаме един пъзел.

Та пак да се върна на "скицника" от цитата. Чудя се защо в тъмния спектър на емоциите си се чувствам по-автентична и съответно смятам и текстовете си за по-искрени. Понякога се впивам в някой спомен с идеята да изсмуча от него точно тази кръв - на обидата, на отхвърлянето, на задушаването и заличаването на гласа. Рационално погледнато, това е модел, който преповтарям непрекъснато в живота си и който ме сблъсква не с Другия, а с мен самата. Неразришима до момента задача.

Т.е. старая се да разреша... A sincere effort.

Всъщност ок съм и да не я разреша напълно, но да съм наясно, че съм в процес, който няма край. Да вървя по пътя без да хвърлям камъни по себе си. 

Вълнува ме онази жилка в писането и творенето per se, която не признава гланца. Искам сурови, невекторизирани истини. Търся профила на несъвършеното. 

Вълнуват ме и всички неща, които премълчавам в себе си и онези, които още не съм посмяла да формулирам в главата си. 

Когато преди десетилетия казвах, че искам да пиша книги, не съм предполагала колко искреност може да съдържа тази мечта. Бях дете. Мога да редуцирам мечтата до “искам да пиша”, харесва ми колко просто и ясно звучи.

20.2.19

Сряда сутрин е за терапевтичните ми сесии.

Обичам това време и нещата, които научавам за себе си и взаимоотношенията ми с другите.

Тефтерът ми е подарък от Бени, много важен. 

18.2.19

бил си неизбежен като Троянския кон.
вече дори не се боря с мисълта -
оставила съм я да ме нахлува като зима
през пролуките на времето.

аз съм тук и пиша сценарии
по действителен случай. неубедителен
драматург, който няма нито една
изцяло съчинена история. 

вярвам, че ти ме научи на много неща.
няколко думи и много игри на светлината.
ти, контражурен ръб на бръснача,
който виждам само когато е късно.

попита ме много важни неща:
КОЯ СИ
КОГО СИ
КАКВО ПРОИГРАВАШ?

Дете / Силвия Плат

13.2.19

Your clear eye is the one absolutely beautiful thing.
I want to fill it with color and ducks,
The zoo of the new


Whose name you meditate-- 
April snowdrop, Indian pipe,
Little


Stalk without wrinkle,
Pool in which images
Should be grand and classical


Not this troublous
Wringing of hands, this dark
Ceiling without a star.

------------------------------------------------
Ясният ти поглед е едничкото красиво нещо.
Искам да го напълня с цвят и патета,
зоопарка на новото,

което с думи назоваваш --
априлско кокиче, бяла монотропа
малко

непокътнато стебло,
вир, във който всеки образ
трябва да е чист и възвишен,

а не това тревожно
кършене на ръце, не този тъмен
беззвезден покрив.

Не зная дали скоро ще мога да напиша стихотворение. Това място винаги е събирало и подреждало мислите ми, но стихотворенията се пишат от поети, а не от блогъри.

Наминах да запиша съня си. Прочела съм книга до средата - темата е философско-литературна, впечатлена съм много. Поглеждам името на автора - момиче художник, което познавам. Започвам да се треса от плач, от някакво емоционално пренасищане, претъркулване отвъд рационалната реакция на радост. Виждам момичето пред себе си - носи жълт шал, къдриците ѝ са диви както обикновено. Притискам я силно до себе си и плача ли, плача. Странното е, че тя е написала книгата до половината. КОЙ, за Бога, е написал другата и защо не съм я прочела?



вярно е, изглежда,
че с времето жената все повече харесва себе си.
сега, спокойна, че съм кръг,
се вглеждам с обич в старите си ръбове.

6.2.19

Михаил Билалов. Дали защото възпитаниците на НГДЕК винаги си личат или заради ироничното му чувство за хумор, но да.

Освен това: адски ми допада идеята на Мария и Албена да комуникират съдържание по мейл. Харесва ми как есенциалното пътува от човек до човек, колко е дискретно и приятелски топло, как се докосва до теб, без да ти се натрапва. Дали това е бъдещото нокаутиране на фейсбук? От нас, строителите? Ще видим.

Мишел Обама. Слушах книгата ѝ, докато оцветявах късно вечер и по време на смъртоносно скучния джогинг в Добрич. Препоръчвам я на всеки, който не е вторачен в политиката, но харесва Обама като символ на свежест и способност. Мишел като жена, като американка, като цветнокожа жена и американка, като козирог, като майка, като чистофайница, като орлица, като човек с осъзнати страхове и комплекси, като визионер, като фен на Бийонсе, като гаджето на нърда и изобщо.

Бях на мастърклас по КЕКС при Люба от LuBakery. Люба има най-тъжните очи и най-добре знае каква музика бих харесала. На нея дължа срещата си с Агнес Обел и lucius, както и всичкия пандишпан, който предстои да забъркам в живота си.

Нели каза да се снимам с фотоапарата си. Бях уклончива. Това изисква от мен същата воля, която ми е нужда за йога дишането. Забавянето значи включване на режим Уязвимост, нещо, върху което Т. ме накара да се замисля. Уязвимостта означава да си с мека среда, а моята вече е като натегнато корабно въже.

Осъзнавания: вече не оставям настроенията на другите да ми влияят. Те не са моите настроения и аз не съм виновна за тях. Още: интересува ме живо умът на бебето. Онзи ден, докато слушах Аргонавтите на Маги Нелсън, осъзнах как се превръщаме в това неговорещо бебе, винаги когато ни нараняват. Вълнува ме повтаряемостта на това, което помним само с телата си. А propos: Тялото помни на Бесел ван дер Колк е великолепен пътеводител в разбирането на травмата.

Синовете ми ме изпълват с удивление и страх. Умирам по мъничко с всеки пулс. Умирам, умирам, умирам, умирам... Още едно разкъсващо повтаряне, нали.

А Валери не е от НГДЕК. Нито е ироничен. Но смята толкова бързо, че леко ахвам. Понякога чувствам, че изобщо не го познавам и искам да го изкарам от стабилното му достолепие, но после се сещам, че той никога не би ме извадил от същността ми.

мисля за много неща едновременно

5.2.19

Вторник е денят за риба.
Ще влезеш с чантата с ножове
като лекар, който оперира.
Докато втриваш в бялото ѝ тяло
солта и пипера,
аз ще се чудя как е възможно
да не можеш да мислиш за две неща едновременно.

Ето, аз например, мисля,
че от човек, който обича живота,
не може да се очаква да бъде критик.
Че трябва да запишем сина си в предучилищна.
Че за кино и поезия меродавни няма.
Че отчаяно искам да уча за парфюмите
и че чакам децата да заспят, за да те имам по-близо до себе си.
Мисля си, че изобщо не ме бива в логиката
и ненавиждам шнолите.
Чудя се откъде съм наследила афинитета си към кръстословици
и способността да правя сладкиши.
Защо не съм наследила шивашкия талант на баба си, например,
и защо изобщо някога съм мислела, че някой нещо ми дължи?

А ти какво, любими?
С твоето точно око за зехтин и подправки
и с флирта, който имаш с онази в ръцете ти,
даваш едничък отговор на моите нерибни проблеми.
С щипка любов го сервираш.

1.2.19

Пуши ми се.
Вселено?