Ти не си този, за когото те смятах.

Не си този изцяло бял или изцяло черен стих

и все си повтарям -

ти си мъжът, когото избрах,

а всеки избор има свойте недостатъци.

Порастването значело да осъзная,

че може би завинаги няма,

че нашият диптих е леко напукан,

но какво от това щом накрая

хващам ръцете ти и солено море

ме облъхва. Миришеш на риба

а в теб е винаги топло, винаги русо,

винаги едро и гръмогласно,

винаги леко встрани и леко накриво.

Не си този, за когото те смятах.

Аз съм твоята друга.

Помня първото ти писмо. Една много голяма част от мен искаше да си затвори очите. Измъчваше ме непоносима кашлица, стояхме с В. в miyabi, когато видях мигащото съобщение. Бях толкова сразена, че не посмях да го отворя, докато не се прибрахме вкъщи. За да съм сигурна, че ако има нещо неприятно, ще мога да съм сама с реакциите си.

Всичко останало ми се размива, вече не се връщам към това. Знам, че ти отговорих фактологично, може би леко студено. Припомням си как сутринта се събудих много рано и плаках изтощително дълго. Кашлицата ми беше отминала.

Направих място на гнева и отмъстителността си да ме залеят със собствения си магичен коктейл. Ти беше там, съвсем жива и реална, жена, която толкова много бе рискувала, за да може да очертае с плах пунктир собствената си истина. И после го пусна плахо в моята посока. Много плахо, почти извинително почука там, където вярвах, че не може да бъде отворено.

Дали случайно не съм луда?
Дали не си въобразявам, не си ли намествам разни неща, дали не прекрачих границата?
Ами ако греша и не се изложа ужасно?
Имам нужда всичко да бъде изговорено, иначе ще полудея, но може би тя не е човекът?

Знам какво си си мислела, защо си се страхувала. Началото на нашето сближаване беше силно еротично, мъчително възбуждащо, страхувахме се, че щом ерогенността на екзорсизма се стопи, може би и ние ще се стопим, ще изчезнем една за друга. Днес, месеци по-късно, споени още повече от приликите си, можем да сме заедно по много по-спокоен и светъл начин, без топлийките на общото вуду.

Радвам се, че дойде. Толкова ужасно се радвам. Чакам те за онази цигара на онова море.

I buried bones, I borrowed skin
To save me from the hell I'm in
Your fantasy
And every time I think of you
I see the dark, I hear their hooves
They're coming
They're coming for you

на всички мои момчета

От всички страни - косми от брадите ви, тениските ви, пропити с лов и сън, чорапите ви - два различни, мазолите ви, трохите от чипса, които не сте доизбърсали, дъвка, лаптоп, слушалки, ключове като чанове (какво толкова отключвате?), дребни монети, очилата ви, моджото ви като химн, на който се тануцва, козът, бирата против жажда, възторгът от гърди и на косата вълнолома - от всички страни сте ме стиснали и да трябва да ви дишам всеки ден сгъстения тестостеронен въздух! Какво ми преподавате? Важно ли е да ме окупирате така настоятелно? Или може би аз се срамувам да призная, че това внимание ми е приятно, вездесъщи тела, хомо еректуси. 

толкова отдавна имаш име.
толкова отдавна те обичам.

беше космос и вода -
така дълбоко и бездънно беше.
сега те виждам с камера лусида.
отворени са порите на онзи януари.

лануго

Мило дете във корема ми,

мечтала съм да бъда дублажна актриса,
а днес пуснах сълза на този звуков облак,
от който се сетих, че мечтите никога не заспиват.
Не бе приспана и мечтата ми да бъда преводач.
Преводач не съм, но превеждам.
От две седмици превеждам едно Стихотворение
на Силвия Плат.
Та за мечтата казвам. Ти си мечта.
И се радвам, че мечтата ме рита
и че ще бъда майка на две момчета.
Никога не съм мечтала да имам синове. Син може би,
но двама?
Един ден ще ти разкажа колко плаках на 28 февруари,
когато ми казаха, че си момче. Мислех, че това е краят ми.
Какъв ти край. Ти така съвършено ме връщаш в генезиса.
Световния и моя личен. В урока и първопричината.
Избрал си ме да бъда твоя първи дом. Твой саундтрак.
Ти знаеш по-добре от мен защо. Ти знаеш колко е часът
в най-дълбокото ми розово. Ти, руса капка днк.

Превеждам едно стихотворение от седмици. Силвия Плат. В същия черен тефтер, в който изливах най-тежките си емоции преди малко повече от година. Носи ми успокоение да знам, че две доротеи се събират на едно и също място и една не пречи на другата (тежката е прищипана с кламер, за да не съска).
Пораствам.
Би ми се искало да мога да пиша за мъжа си и за децата си, но не мога. Това е далеч отвъд думите. И сякаш няма нужда

.

Прибирам се. В Дома си нося чушки, моркови и лук, ще правя супа.
Плодове ще купя, защото харесвам как им пукат семенцата между зъбите.
Ще готвя в рокля, защото само така събирам луната.
До последно няма да изтрия грима си, до последно ще се движа боса.
Мисля за детето си и за другото, което ме слуша отвътре.
Превежда ми се, подострила съм си молива, умът ми кипи в това изкуство.
Денят е сочен и къдриците му пружинират някъде пред мен. Отварям уста да го глътна.

.

Местата са Мирис и Език.
Изпра ли онази тапицерия?

Тя каза "Честит наш нов май!"
И продължихме да бълбукаме.

.

Какво предеш там в тъмната си стая?
Виждаш ли добре през толкова измислици?

Аз съм добре, благодаря, че попита.
Цъфтя, разтягам се, виж ме колко съм голяма!

Не съм снимала облаци, откакто ни няма.

има дъждове, които
чакат своята цигара.
вият рошави терасите
без червения език на светофара.

Сатурн

скъпа моя, виждам пръстените ти
центростремително притеглени от кръглостта ти
очаквам всеки миг да направиш пирует
около оста си

Какво ни е виновен другият, че гневът ни изяжда отвътре.
Докато държим хората край нас, си мислим, че сме здраво свързани. Мисълта за това стяга примка около врата ни, това ли е връзката? Всекиго трябва да можем да пуснем.