4.7.17

маратонките ми, добрите стари, видели кал, вода и суша, да си ги обуя и да излетя
в меко време с облаци
с попътен ветрец, не вятър
с музика, която ме държи в 120+ bpm
и порите ми щастливи
и коремът ми - гръб
и 40 минути без мамооооооо, мамоооо

много често мисля за това какво щях да правя, ако преди близо 10 години не бях открила тичането. как щях да бягам? с какво щях да компенсирам дефицитите и инертността в ежедневието? никога не се замислям пред определението спортна натура - смело скачам в него, без тялото ми да е подчертано атлетично. мога да се похваля с въздух на певица и бегач, а не на пушач, каквато също съм. бягам подир две неща - свобода и усещането, че владея живота си. не защото ставам по-стегната, по-бърза, по-нискокалорична. страхувам се, че ако спра, всичко друго ще спре. и все пак страхът не може да се сравни с щастливата пот след пробег, със спринта за финал, с прилива на ендорфин, с чувството за единение с въздуха. 

ей така - като поезията, като детето ми, като музиката, морето. безотказно хапче против не.