Anéantir

4.7.22

Той се смее, когато вижда четивото ми за лятото.

А спалнята подпира друга книга. Моливът разделя намерението от реалността. 

Копнежът по дистанциране дърпа силно нататък. В сънищата ми - само бивши колеги/ приятели/ любови. Нищо в сегашното не ми проговаря така. Днес за пръв път усетих обаче желание да се завърна към психотерапията, със сигурност е моментно, но пък беше настойчиво. 

Той казва: "Преполовихме годината, финансов отчет за 26-а седмица." Ще речеш, че нещо разбрахме дотук. От една страна е хубаво, че не очакваме и не планираме нищо, но това е и тъжно и някак... равно. Свикването! 

Мъртвородени, Силвия Плат

Всичко, което искам да кажа на стиховете, които не успявам да родя.

оригинал


Тези стихове няма да живеят: диагнозата е тъжна.
Уж имаха пръсти на ръцете и краката
и челца, изпъкнали съсредоточено.
И да не им е било писано да пораснат,
то не е било от липса на майчина обич.

Не разбирам какво им се случи!
Всичко е правилно на брой и по форма.
Така добре стоят в консервиращата течност!
Само ми се усмихват, усмихват, усмихват,
но все така нито дъх, нито пулс се усеща.

Не са прасета, нито са риби,
макар че на прасета и риби приличат--
поне живи да бяха.
Но са мъртви, а майка им умира от апатия,
а те само зяпат, и дума не казват за нея.

Натъртване, Силвия Плат

29.6.22

Прочетох превода на Владимир Трендафилов на рождения си ден и ме плени мигновено. Днес отворих един от томовете си със стихове на Плат точно на оригинала. Оставих всичката си работа, естествено.

оригинал

Мястото се пълни с цвят, тъмноморав.
Останалата част от тялото е измита
до бисерно бяло.

Морето фанатично смуче
вдлъбнатина в скалата.
В една кухина е устремено цяло море.

Едва забележима,
лошата поличба
пълзи по стената надолу.

Сърцето се затваря,
морето се отдръпва,
огледалата са покрити.


27.6.22

 Умора с плътност. Умора завинаги.

20.6.22

За пръв път я сънувам, откакто. Беше без очила.
Винаги лекичко се наострям, когато животът ме срещне с някоя Теодора. Понеже е моето име, но с разменени срички, понеже не знам какво още може да види, ако сложи очилата си.

18.6.22

Вместо стихове записва рецепти. 

Колко точно червен пипер да има в чаената лъжичка,

какви балончета излизат от яденето, когато е готово.

Свива се в малкия си първи дом, усеща как тялото ѝ регресира. Завръща се по-скоро.

Пътува в себе си като много жени без никакви куфари. Винаги носи багажа си плътно до себе си.

14.6.22

Нещата се чуват като гръм от другаде.

Само ме повикай значи не ме търси.

Аз съм наблизо е искам да изчезна.

Трябваш ми е степен страх, непознат.

Умората се чува като тук съм, само кажи.

Не намаляваме звука на телевизора, за да не чуем откъде гърми.

На 30-ия ден татко донесе на мама букетче липов цвят. Махнали килима за по-удобно и сега стаята прилича на улица. Прилича на спомен от детството, само че не е спомен и не съм дете.

12.6.22

Дъжд с оранжева сигнализация. Жена с огромен чадър в най-интелигентния нюанс на оранжа пресича погледа ми. Непрестанно си повтарям “the deluge, the deluge”… Сигурно защото има нещо терминално в тези порои. Не отпускащо както обикновено, не по теофиловски възродително, а по-скоро крайно като свлачище. И сигурно заради книгата на Барнс, която слушам, тя започна с Потопа.

Майка дърпа сина си напред, май се опитва да посрещне дъжда преди него. Носи и раницата му - електриковооранжева. На връщане пак ги засичам, затова внимавам много за знаци.


11.6.22

Кал-ът е за момчета, кал-та е за момичета. 

Сава не иска да приеме, че кал е в женски род.

10.6.22

Всички пишем едно и също. 
По по-различен начин чета чужда поезия след появата на книгата ми. Казвам си "Ами да, нали." 
От време на време отнякъде изплува някой, който ме удря в гърдите с образност, въображение, ритъм. Тогава затварям за малко книгата и дълго се мъча да продължа.

Животът

8.6.22

Решен е да те накара да млъкнеш.
Дава ти само книги без пунктуация.
Отстрани се смее и ти вика:
само аз мога да сложа точката.

6.6.22

Дързостта да сложа точки там, където ги няма. Коя съм аз да мисля, че мога да контролирам чуждото писане?!

4.6.22

Все забравям, че никога не мога да знам какво точно мъчи хората. И как. Че дори едно и също нещо да ни боли, то боли по друг начин.

ариел

31.5.22

Съседката простря прането си и въздухът
размести завесата от майски полипи.

Това е същото небе и въздухът е същият,
във който се събудих. И не е.

Санитарката каза

26.5.22

 Тя, женската работа, край няма.


Изход на видовете (от Никола Маринов)

25.5.22

От книгата на Никола Маринов ме гледаха гълъби. Не ми е за пръв път. В "Записки на жената призрак" също бяха там. Не ги харесвам. Сякаш видът им мирише на градските гълъби. 

На перваза пред прозореца идват и отлитат. Чудя се дали да го приемам за знак. Все пак и черната котка пред кабинета приех с иронична усмивка. А-ха бях тръгнала да я извеждам навън и трябваше да вляза при лекаря.

Аз съм придружител не само на майка си, но и на себе си. Половината ми аз е излязло от себе си и си записва: гълъби, котки, кучета, които ми правят място. Anima(l) whisperer. 

Снощи въздухът в Добрич беше пропит от влага. Цял ден духаше и вятърът беше довял малко от морето. Паркът е зелен, болницата е болница. Страхът според обстоятелство се оцветява различно като лакмус. Помня дори нещата, която мисля, че съм забравила.

Довърши изречението

16.5.22

 Предпочитам пак да родя, но не и да…

Демон

Денят още ме влачи из стаята, 
каза да не мърдам от къщи,
да си бях държала устата затворена,
да си бях мислила по-рано.

За пред хората се обичаме. 

Идват моменти, в които от себе си виждам само лошата приятелка, тънкотърпеливата майка, свистящата съпруга.

Да пиша в блога си, за да осмисля гузната си съвест.

8.5.22

 Perfect is nothing.

- без

- не

- фрустрацията

28.4.22

И също - старият импулс да се сравня с някого, за да предизвикам комплекса си за малоценност.

Този път не сработва добре. Усещам го веднага и му се опъвам. Приличам на недоубито животно, което още не се дава. Мога се посмея над ситуацията, но не ми е смешно. Нуждата от противоположности е вредна, защото не ми позволява да виждам нюансите.

Импулсът отслабва и си лягам. Сънувам богато и тревожно, тялото ме сърби и не издържам много в леглото. Не се е променила моята чувствителност, а подходът ми към нея. Както ми каза Надежда, добавих малко церебралност.

25.4.22

 “Но има толкова много други причини, заради които човек може да бъде нещастен…”

19.4.22

Je-ne-sais-quoi-то на Венеция. Частите се събират за пореден път, стари спомени от предишните ми посещения изплуват (изплуват е най-точната дума). Малко ми прилошава от непрестанното клатене, но може би е от мисълта, че този град изчезва.

Припомням си сцени и от Casino Royal, не знам защо точно от този филм.

И миризмите, разбира се. Влага, тайна, окей, Све, може би малко смърт. Много женски град. От градовете най-силно ме тегли водата, вътрешният им живот. Пробожда ме познатото чувство на безсилие, когато си пред нещо така нормално, но недостъпно. Нищо не съм видяла от света, но всяко негово ъгълче ме засища. 

Цветовете вибрират в дъжда, още по-ярки в отсъствието на обичайната мъгла. 

 Analyse this: the longing to trust someone unconditionally.

10.4.22

Някои неща си отидоха от нас. Усещам, че 2019 беше последната година, в която съм живяла, но по-скоро е последната, в която бях млада. Говоря за късогледството и високомерието на младостта. Как безцеремонно светиш и нехаеш. Колко далечна изглежда собствената ти травма. 

Април е и не мога да се нарадвам на дърветата. На мириса, който така добре подлъгва, че най-хубавото предстои. Радвам се на почти всяко доказателство за въртенето на света, само не и на себе си.

Често гледам стари снимки на децата си. (А там колко съм различна, един мек-мек блясък, едно ДА, което струи от мен, още не знам, че нищо не знам.) Та гледам децата си и как шеметно се променят, как бързат за същото утре, от което аз се боя. Старостта няма нищо общо с годините, тя е този страх от все повече неща всеки ден. 

Долавям и вината от това, че ми е мъчно, че не мога да пиша вече близо година. Мъчно ми е за езика, който щеше да намери път до тъгата. За тялото, което иска близост извън партньорската, близост СЪС себе си. За пръв път имам чувството, че езикът не може да обхване и частица от нещата, които си отидоха от нас.

17.3.22

Паметта обича грижовно полюшване.

Ти идваше и си отиваше, идваше и си отиваше, идваше… 


Хвърчило, Ребека Елсън

16.3.22



Хвърчилото получава,
мисля, цялата наслада,
гледката,
безтегловността,
вятъра,
радостните тръпки,
развятата опашка,
порива към висините,
екзалтирания скок,
а на мен долу ми остава
въжето да държа.

3.3.22

Mari Andrew

 

2.3.22

Скъпи мой,

изядох шоколада, който ми купи, докато се чудеше какво да ме правиш такавава, и гледах втренчено света по интернет, все още недоумяваща, безполезна със сълзите си. Непрестанно си представям какво би било, ако аз съм на тяхно място. Ако ти си мъжът с коктейла Молотов, а аз съм в друга страна с нашите деца. Какво бих правила без твоята физическа близост, без всичко, което си, до мен. Какъв твой образ съм съчинила в главата си, без който не искам да мога. Мисля си колко съм нелепа в това пренасяне на ролите, как все така това е начинът да съ-преживявам. Плача като майка, като жена, като къща. Плача и от гняв към наивитета си на човек, "консумиращ свободата си" (по Албена Стаменова).

Мисля за нас, ние сме си убежище. Мисля за смъртта на света, за своята. Дълго си избирам оръжие, което да ме убие. Гледам тъпо пред себе си. Просто имам всичко за губене, както и гузната съвест на живия.