Как да спра да вярвам в досегашните си убеждения? Това е истински въпрос. 

Когато кажа не или изразя мнението си, се чувствам лоша. Дългогодишен people pleaser, готов да се извини на другия, задето той му е причинил нещо. 

Границите (аха да изпадна в therapy talk) сами ме притискат. Вече става невъзможно да преглъщам.

Има и други неща, с които се боря, естествено. Унинието, което завзе пространството още с последния ден на август. Лоши предчувствия, поредното съкращение и безпътица, съмнението в историята, която съм си разказвала за себе си. Децата ми, които се нуждаят от мен, не по-малко, отколкото аз от себе си. 

Мисля, че съм на ръба на огромен рестарт, но нали вече знаем колко загуби има по пътя… страх ме е.