В ступора на поредното пространство преди интервю. Едно стихотворение кръжи над мен, но адски го е срам.

Срам ме е, че съм способна на емоции, които заличават другия. 

Почина ли си, питат. Не съвсем. Но видях как гущерче пропълзява под леглото и телцето му ме умили. Не посегнах да го уловя. Усетих също как майка ми завива болното ми тяло с бебешката ми пелена, която пази, защото доскоро завиваше с нея внуците си. Съвършената регресия. Чух се няколко пъти да казвам "колко е спокойно тук" и вътрешно нищо друго не исках.