Светлината от толкова много стихотворения е тук с мен. Напоследък не внимавам много. Случват се малки, но значими неща, а аз като че ли ги пропускам. Като приемането на невинността или приемащите, неосъдителни очи на жена, с която толкова малко се познаваме (дали е малко всъщност?). 

Никога не бях мислила за невинността освен за тази на децата си. Доста неудобно. Изисква се да се обичаш и да имаш милост.

И после, защо ми е толкова трудно не се чувствам под прицел или на изпит, когато общувам. 

И още нещо. Как очаквам детето ми да разбира и понася гнева си, след като аз трудно го правя. Кой е детето.

Тишината и светлината са най-ценният дар за мозъка ми последните две години. Така се случи.