нула

Сутринта по Графа: продавачите още мият подовете в магазините, мирише на препарат, на училище. Слънцето пада симетрично само върху едното крило на улицата. Нарочно не слагам очила, за да мога да възприемам пълноценно. До мен стигат паратекстове - запалена цигара, неизмито тяло, трамвайните трясъци, думите от подкаста, който слушам, звукът на собствените ми крачки, който се опитвам да римувам с околните звуци. Мисля си за този текст и за това как поезията е вид аутистично състояние, свръхизострена чувствителност към обстоятелствата, непрестанна нужда да си едновременно подслонен в себе си, но и в контакт с Другото.

Вървя и мисля за себе си, за своето отсъствие. Не мога да продължавам така, трябва да порасна, а май не искам? Ако всичко дотук е било откраднато, кое е мое, коя съм, къде съм... Дори когато се наслаждавам, не знам дали всъщност не присвоявам чуждо вълнение. Кое е истинско?

Ще отнеме време колкото отнеме. Живея с възможността да не си отговоря на горните въпроси. Единственото хубаво нещо на това празно пространство е възможността да се родиш.