Капан за зайци, Силвия Плат

22.4.20


На това място се усещаше сила--
вятърът запушваше устата ми с косата,
разкъсваше гласа ми, а светлината от морето
беше ослепителна, разстилаха се погубените
в него животи, разнасяха се като нефтен разлив.

Вкусих злостния прещип,
черните му шипчета,
сетното миропомазване на жълтите му венчелистчета.
Действаха силно, бяха чудно красиви
и ексцентрични като изтезание.

Оставаше само едно място.
Тънеещи и дъхави,
пътеките се свършваха в падината.
А капаните почти се губеха -
нули, затварящи се около въздуха,

заложени един след друг като контракции.
Липсата на писъци
пробиваше дупка в горещината, опразваше мястото.
Прозрачната светлина бе чиста стена,
шубракът мълчеше.

Усетих безшумно помръдване, намерение.
Усетих унили, загрубели ръце около чаена чаша,
почукващи бял порцелан.
Как го очакваха тези малки убийци!
Очакваха го като възлюбени. Трепереше и той за тях.

Ние с тях също си имахме връзка --
здрава тел помежду ни,
щифтове - твърде дълбоко, за да бъдат изтръгнати, и ум,
който щраква около нещо, набързо прибягващо;
хватката убива и мен.