black bile

13.12.19

Your shadow invents you every time light fails to pass through you.

Michael Wasson

Светлината много често ми убягваше. Помня едно сиво лято, море, опънато безстрастно пред погледа ми.

Дали виждах? Понякога. Виждах въпросите на бъдещето как бавно приближават, сигурни като края на Меланхолия. Бях надрусана от страх.

За пръв път усетих истинската сила на терапията. За пръв път позволих да бъда видяна под лупа по начин, по който никой не ме познава, най-малко аз. Ужасно е! Разтърсващо, непоносимо, бавно и трудно. Пробвай да не мигаш! Пробвай да не дишаш! Пробвай да не копнееш да прегръщаш децата си! Ето толкова трудно.

Когато започвам да се саботирам, все повече се чува този въпрос: Кой говори тук всъщност?

Справям ли се? Мога ли да се справям сама? Много лесно хлътвам във фалша.

Какво съм? Коя съм? Кой стои в мен и какво ми казва? Малко по малко нареждам мозайката с опитната и настойчива светлина на Т. и с търпението на близките ми. Правя страшно тъпи неща, нямам добър контакт със себе си и не умея да съдържам полюсите си, обаче все по-често се хващам "ахааа, ето пак". Когато не се, нося мокри кърпи за дегримиране, за да си оправям разтеклата се спирала.

Децата ми, моите светли момчета, сърцето ми, те са всичко, за което си струва да искам да бъда цяла. Ако не бяха те, сигурно нямаше да знам, колко не-цяла съм. Вероятно щях да съм дала пореден repeat на добре познатите грешки. We repeat what we don't repair. Не че ще го поправя, но ще опитам да го разбера.

Хич не върви аз да пиша за осъзнавания и приемания. Доказан провал съм в това. Но да се опитвам - мога. Да стоя на тъмно и да пускам точно толкова светлина, че да излязат сенките.




Няма коментари:

Публикуване на коментар