la serenissima

2.6.19

Първия път, когато видях Венеция, беше като в мъгла. Слязохме от корабчето право в мъглата. Беше много рано и ръмеше. Може би мъглата е разговаряла.
Един много бавен и упоен Сан Марко. Обърнати с краката нагоре столове на приспаните кафенета.
Разпадът беше магичен. Обраслите основи на сградите излъчваха мирис на застояла вода и вакханалия. Не съм виждала нищо по-хипнотизиращо от Венеция в онези ранни пролетни утрини, в които дори гълъбите пасуваха. Вода и умираща водна растителност. Бях много малка, а този спомен изплува сега. Спомен без човешко лице, без случка - просто мирис и мъгла.

Няма коментари: