Подарък за рожден ден, Силвия Плат

10.6.19



Какво се крие зад този воал? Грозно ли е или хубаво?
Блести ли, има ли гърди или пък ръбове?

Сигурна съм, че е несравнимо, че е точно нещото, което искам.
Докато тихо готвя, усещам, че ме гледа, усещам, че си мисли:

„На нея ли да се разкрия?
Тази ли е избраницата, тази - с черни очни орбити и белег?

Отмерва брашното, премахва излишното,
придържа се към правилата, правилата, правилата.

За нея ли е възвещението?
Божичко, колко e смешно!”

Но то блести, не спира, и мисля, че ме иска.
Нямам против дори да е кокал или пък перлено копче.

Тази година и без друго не искам кой знае какъв подарък.
Все пак по случайност съм жива.

Онзи път с радост щях да се убия.
А сега с тези воали,  проблясващи като завеси –

прозирните сатени на прозореца през януари,
бели като бебешко одеяло и с искрящ мъртвешки дъх.
О, слонова кост!

Трябва да е бивна или призрачна колона.
Не виждате ли, че за мен е безразлично какво е.

Не можете ли да ми го дадете?
Не се срамувайте, няма значение дори да е малко.

Не ставайте лош, за нещо огромно пак съм готова.
Нека седнем до него,  по един от всяка страна, да се насладим на блясъка,

на лъскавината, на огледалната му многоликост.
Да изядем последната си вечеря на него, все едно е болничен поднос.

Знам защо не искате да ми го дадете.
Ужасявате се, че светът

ще избухне със крясък, а с него и главата ви,
изпъкнал, бронзов, древен щит, който

правнуците ви ще гледат с удивление.
Няма страшно, няма да стане така.

Ще го взема и ще се оттегля тихо.
Дори не ще чуете да го отварям, нито шумолене на хартия,

нито падане на панделка, ни вик накрая.
Явно не вярвате, че мога да съм тъй дискретна.

Да знаехте само как воалите погубват дните ми.
За вас са просто ефирност, чист въздух.

Но, Господи, облаците са като памук.
Цели орди. Те са въглероден оксид.

Сладко, сладко вдъхвам,
изпълвам вените си с незримото, с милионите

прашинки, които отмятат дните ми.
В сребърно сте според случая. О, сметачна машино --------

Не може ли да пуснете нещо да си иде и да го пуснете цяло?
Трябва ли на всяка част да слагате пурпурно клеймо,

трябва ли да убивате всичко?
Само едно искам днес и само вие можете да ми го дадете.

Стои на прозореца ми, голямо като небето.
Вдишва завивките ми, вкочанения център,

където пропилени животи замръзват и се втвърдяват вовеки.
Нека не идва по пощата, едва-едва.

Нека не идва от нечия уста, ще навърша шейсет,
докато цяло пристигне, ще съм твърде скована, за да го ползвам.

Само махнете воала, воала, воала.
Ако е смъртта,

ще се насладя на дълбоката ѝ важност, на вечните ѝ очи.
Ще знам, че не сте се шегували.

Това ще бъде благородство, това ще е истински рожден ден.
И ножът няма да дълбае, а ще проникне

неопетнен и чист като плача на бебе.
А вселената ще се изхлузи от мен.

Няма коментари: