19:30

Мила Бени,
Тази седмица казах на едно момиче, че много харесвам как пише и на още едно - че трябва, щом иска.
На себе си такива благи думи не казвам. Странно е как в писането, което смятам за най-значимата си способност, съм сама срещу собствената си критика. Ужасна, непосилна враждебност.
ОЩЕ не съм започнала да чета текстовете си на глас, на себе си. Веднъж записах гласа си, докато четях стихотворение на един мъж. За мен това беше като да правя любов.
Пиша под диктовката на бясна емоционалност и спонтанност и под напора на сутрините, които държат сърцето и ума ми еднакво нащрек. Не владея бавното. Докато вървя към работа, задрасквам в ума си думички, разстилам синоними, понякога ги произнасям тихо на себе си. После заставам пред листа и избирам най-краткия начин, най-прекия път до себе си. Много искам да мога да се науча да се отпускам, да безделнича и да потъвам задълго в мислите си, без това да ми създава тревога, че нищо не върша. В текстовете си аз съм същата жена перпетуум мобиле.
С какво имам проблем - с удоволствието от себе си, с липсата на търпение, с интернализирания съдник, който ме шиба здраво с пръчицата си, докато не смаля всяка окопитила се дарба?
Всъщност, това не е въпрос (към теб). 
Мисля за Гоген, за Рим и за Как наказва Бог
Целувам те и дано сатурновата ти дупка не е нищо, което 2 филии с лютеница да не могат да оправят.
Твоя Д.


You Might Also Like

0 коментара