странният траур

21:33

Накрая си купих Дискурса и на български.

При действителния траур "'изпитанието на реалността" ми показва, че обичаният обект е престанал да съществува. В любовния траур обектът не е нито умрял, нито отдалечен. Аз съм този, който решава, че образът му трябва да умре ( и да мога да стигна дотам, че да скрия от него тази смърт). Значи през цялото време, докато трае странният траур, ще трябва да изтърпя две противоположни нещастия: да страдам от това, че другият е тук (продължавайки въпреки себе си да ме наранява), и да скърбя за това, че е умрял (най-малкото такъв, какъвто съм го обичал).

И все пак в думата mourning като омоним стои надеждата. Предпочитам английската версия.

След като 3 дни целенасочено се изтощавах, ревах и се наливах с кафета, мисля да поспра с всичко това и да опитам да се науча да не правя нищо. Да заобичам безделието например. Революционно. Да искам бавно?! Кого заблуждавам.

Нещата не се случват както искаме, а както трябва. Вярвам, че има неща, които не зависят от нас. Вече започвам да вярвам, че има неща, които не зависят от МЕН, но толкова съм свикнала да се ръчкам с остена, че не съумявам да се отпусна.

Тук ми се ще да кажа колко зле се чувствах на предишната си работа. Колко нефункционална, неполезна и неподходяща бях. Колко дълго предавах интуицията си и как с времето кризите на негодувание и безпомощност ставаха все по-редовни и по-продължителни.

Сега още не мога да се окопитя в спокойните води на настоящата си работа. Търся нещо, което да не е наред.Свиканала съм да свързвам възнаграждението с някакво страдание и много хора ми казват, че съм доста глупавка да мисля така.

Не че всичко това има общо с траура на Барт от първия параграф... Но всъщност има. Понякога скърбим дълго за пасажи от живота си, защото все нещо сме оставили там - то си е тук, уж е при нас и ни се иска да не беше умряло.


You Might Also Like

0 коментара